Днес в Холандия ще бъде открита 7 световна среща на българските медии.
Преди 5 дни, на 21-ви май, отбелязахме 75 години, откакто през 1936 г. трите радиостанции – в София, Варна и Стара Загора започват да излъчват едновременно в първата българска национална радиомрежа. През 2011-та се навършват още и: 40 години от създаването на програма “Хоризонт”, 20 години от влизане в сила на Закона за радиото и телевизията, 10 години от последната стачка в БНР. Във връзка с тези годишнини от редакцията на www.Eurochicago.com се обърнахме по телефона към известната журналистка от БНР Катя Лещанска. За хубавите и лошите страни на професията, за сблъсъка на журналистите с властимащите и за бъдещето на сайта на БНР разказва едно от знаковите имена на „Хоризонт”.
Родена в София. Завършила Немската гимназия и българска филология в СУ ”Св.Климент Охридски”. От 1997 година с втори дом – БНР. Преди това – частни радиостанции, малко телевизия, малко вестници, малко литературно списание. За половин година и в Дойче веле в Германия. С аромат на истински социален капитализъм.
Кратка интермедия – бунтовете в радиото през 2001. Какъв «късмет»?! – да станеш обект на второто в историята на радиото „дърпане на шалтера” на предаване, което се излъчва в момента. Първият „ефирен преврат” е от 9.9.1944 г. – началото на „светлия комунизъм”. През 2001 – симптом на болна недоправена демокрация и слава Богу без „активни борци” като резултат.
От лятото на 2007 до пролета на 2011 е главен радактор на предаванията в «Хоризонт». От два месеца Катя Лещанска е главен редактор на интернет сайта на БНР.
***
За разлика от телевизията, където хората виждат този, който им поднася информацията и лесно го запомнят визуално, в радиото се чува само неговия глас. Образът, личността на водещия, на журналиста като че ли по-трудно се запомня, тя е по-трудно разпознаваема. Какви качества са необходими на един радиожурналист, според Вас, за да бъде успешен и популярен?
Популярността е субективно и ограничено възприятие. Просто защото няма единно понятие „публика”. Има много публики. Те логично следват многото групи хора в рамките на едно общество/ с всички уговорки на това понятие/. Не можеш да бъдеш популярен едновременно и сред онези 25% от населението, които никога не са притежавали книга, и сред почитателите на Набоков и Уди Алън. И това е много добре. В този смисъл не бих поставила знак за равенство между понятията „популярност” и „успех”. Успехът също е субективно възприятие. За някого успех може да бъде, че леля му на село чува името му по радиото. За друг успех е, ако е накарал пет човека да се замислят, когато го гледат по телевизията или слушат по радиото. За предпочитане е тези пет човека да не са съгласни с журналиста – така е по-интересно. Другото е лесно. Уважавам безкрайно таланта и труда на колегите в телевизиите. Телевизията е сложна, прелъстителна и упойваща. Много хора биха сменили и пола си, за да станат телевизионни звезди. За мен чарът на гласа по радиото, който слушаш разсеяно, е неподражаем. Защото усещаш и гнева, и усмивката, и глупостта, и сарказма, без да ги виждаш. Това е фокус.
В независим медиен отчет публикуван през март 2011 г. пише: „Въпреки появилата се конкуренция от много частни радиостанции, програмите на националното радио продължават да са лидери по слушаемост в цялата страна”. Знам за положителното Ви отношение към конкуренцията в журналистиката, но все пак бих искал да Ви попитам защо толкова държите да имате здрава конкуренция – не е ли по-лесно да сте монополист?
Монополизмът в бизнеса може би е вкусен. Медията е и бизнес. Медийният монополизъм може да направи определени хора много богати. (Противно на живото пролетарско и посткомунистическо мислене не смятам, че всеки богат човек е престъпник.По принцип). Медията обаче не е само бизнес. Ако фалира една фабрика, това е беда за собствениците, работниците и общността, която е свързана с дейността на фабриката. Ако една медия „фалира” качеството на продукта си и почтеността си, бедата е като радиацията – няма мирис и цвят, но руши трайно и дълбоко ценностите на много хора.
Липсата на конкуренция е пагубна. Да се състезаваш със себе си е луда работа – и конят на хармана се върти в кръг и никой не може да го надбяга. Нищо че се движи със скоростта на костенурка. Безсмислица. Всъщност БНР има конкуренция, макар и тя да не в ефира на България. Конкуренцията е в интернет.
А ако трябва да разширим размислите си за монополизма в медиите, трябва да кажем, че той е не просто сриващ качеството на журналистиката. Той е опасен. Лесно се продава, лесно слугува, лесно лъже, лесно се контролира. Ако питате откъде знам, елате за няколко седмици в България. Хубавото в цялата тази работа с кривото медийно поле е, че това явление е временно. Комунизмът нали се опита да го превърне във вечност. Не стана. А сега вече е невъзможно. Не съществува недостъпна информация.
За разлика от много други медии, държавни или частни, БНР звучи обществено значимо. Т.нар. “Стара къща” е запазила като че ли, въпреки всичко, едно по-честно отношение към аудиторията и често се явява коректив на властта. Лесно ли се устоява на политическия и друг натиск в медиите – довел, впрочем, до не един и двама отстранени журналисти, свалени предавания и пр.? (Вашата колежка, Светла Петрова, доскоро водеща на предаване в БТВ, заяви в ефира на “Неделя 150”, че: “В момента българските медии, особено частните, както и цялата българска държава, се управляват чрез шантаж и рекет”). В кой период, според Вас, натискът върху медиите е бил най-силен – по Виденово време, по Костово, царско, коалиционно или сега?
България е забавна държава. Всяка нова власт върши едно и също – въобразява си, че контролът върху медиите е контрол върху всички и всичко в държавата. За повече от двайсет години политическата каста в България не можа да проумее, че за публиката песента на послушните медии е безсмислена и направо смешна. Средностатистическият гражданин вярва на онова, което вижда, а не на онова, което раболепните журналисти му казват, че вижда. И Алф (от едноименния комедиен сериал) се опитва да внуши на котката Лъки, че не е котка, а геврек. От това Лъки не става геврек. А публиката не е Лъки. Дори и властелините на жълтите павета да си мислят, че са Алф. Ако говорим напълно сериозно, натиск върху медиите от страна на видните или скрити управници на нова България винаги е имало. С различен интензитет, понякога по-грубо, понякога по-дискретно. Формата е резултат от особеностите на характера на властника. Съдържанието обаче е едно и също. По-дълбокият проблем е, че хората, които плуват в супата на управлението, придобиват странната убеденост, че е напълно естествено медиите да ги обслужват. Че така трябва, че това е нормално, че всъщност това е нормалноТО. И когато срещнат съпротива, първо идва изненадата, а после и репресията – под различни форми, но отново с едно и също съдържание. Е, тук е мястото да кажем, че медиите не са невинни жертви. Те също участват в този филм. При това положение изборът за журналиста е строго индивидуален. Ако може да си позволи въпросния избор.
Налагало ли Ви се е да правите компромиси в работата с личните си убеждения и как един уважаващ себе си журналист се справя в подобни моменти? Има ли журналисти в БНР, които са били наказвани, санкционирани заради натиск отвън или заради нечии интереси, или подобна практика не е характерна за БНР?
БНР не е нито остров, нито оазис. Разбира се, че журналисти от радиото са имали проблеми заради натиск отвън. Работещите в Националното радио обаче са от особена порода. Радиоразумът е способен на бунт. След 2001 дори подозрението в опит за цензура е достатъчно за откровена съпротива. И много се надявам, че така и ще продължи.
В работата си не правя компромиси с личните си убеждения. Честно. Лесно е – има чл.11 от Закона за радиото и телевизията.
Има доста случаи на съдени и преследвани журналисти в България. Наблюдават се и случаи на грозни поръчки за злепоставяне на Ваши колеги. Смятате ли в тази връзка, че в страната има достатъчно журналистическа, колегиална солидарност?
Не.
Имам впечатление, че хората в България вече по-трудно излизат да протестират по улици и площади. Възможна ли е например стачка в БНР, подобна на тази от 2001 г., и ако не – защо?
Всичко е възможно. И в радиото, и на площадите. Вярно е, че масови протести в България не се случват вече. Може би няма кауза, която да изведе хиляди хора на улицата? Може би хората не вярват, че от протеста им има смисъл? Може би имат подозрението, че протестът им ще бъде употребен, за се настанят в кабинетите на властта разни поредни безобразни персони? А дали пък гражданите на България не се чувстват все още поданици…
С решение №56 от 18 декември 2008 г. Комисията по досиетата разкри имената на 66 души от Българското национално радио, сътрудничили на бившата Държавна сигурност. Сред тях са известните журналисти Божана Димитрова, Еди Емирян, Борислав Джамджиев, Емил Кожухаров и др. В края на решението комисията пише, че е установила принадлежност към ДС и на 15 лица, данните за които не подлежат на публикуване, по силата на чл. 30, ал. 1, т. 1 от закона. Вашето мнение по въпроса за ДС в БНР и въобще в медиите?
По темата «ДС» имам радикална позиция – В този смисъл не мога да имам претенцията за каквато и да било обективност.
Член 30 е за починалите. Не знам защо законът трябва да скрива имената на починали хора. Тяхната «работа» нали също е част от общата картина. Така е решил законодателят обаче. Може и да си промени мнението. От друга страна, архивите са публични. Който се интересува от темата, може да отиде и да чете. По-неприятният е параграф 12-ти от предходните и заключителните разпоредби на закона, които крият шефове на отдели и началници от ДС. Депутати от синята коалиция направиха неуспешен опит за отмяна на този параграф. Мнозинството в парламента беше на друго мнение. Ако трябва да бъда напълно откровена, мисля, че говоренето по темата «ДС» е доста лицемерно.
Политиците и известните имена в нашия обществен живот лесно ли се съгласяват да участват във Ваши предавания? Чувал съм, че много от тях предпочитат да заобикалят радиото – имате ли начин да ги накарате да Ви гостуват?
Насила никого не можеш да накараш да ти гостува. Мнозина бягат от остри въпроси или просто се чувстват неуверени. И има защо. Немалко са и онези политици, които имат определена представа за това, което трябва да им се случва в медиите, както казах по-рано. Те просто приемат, че е нормално медията да ги обслужва. Разбира се, има закон за достъпа до обществена информация. Сроковете по този закон обаче са далеч от темпото на оперативната журналистика.
От един месец сте на нов пост – какво бихте променила за усъвършенстване на сайта на БНР?
Сайтът на БНР е уникален. Това е един огромен информационен портал, който обединява седем районни радиостанции и три централни програми. Езиците, на които «тече» информацията, са 11! Питате ме за промени. Ще има, разбира се. И като имате предвид мащабите, можете да предположите колко работа ни чака.
“Хоризонт” се слуша много зад граница. Може би това е причината, когато има важни парламентарни дискусии или горещи новини достъпът до ефира на живо онлайн да е почти невъзможен. Знаете ли за този проблем? Планирате ли да го отстраните?
Знаем за този проблем и вече ситуацията е променена. Скоро всичко ще бъде още по-добре.
Какво Ви е помагало в неизбежните трудности и сблъсъци на живота; какво Ви зарежда и какво уморява?
Много ме уморява глупостта, агресивната некомпетентност и неумението на човека да каже «Аз това не го разбирам». У нас е много модерно всички да разбират от всичко и се чудя защо се срамуват да кажат “Аз това не го знам” Всъщност ученето през целия живот е един навик, който по нашите географски ширини не е добре възпитан. Има страхотно смущение да си признаеш, че не знаеш нещо. Затова нерядко се търси причина, за да не се свърши работата, а не начин да се свърши.
Положително ме зареждат много неща – книгите, киното … градовете. Обичам да пътувам и да гледам градове. Категорично съм почитател на градската култура. Много обичам морето и слънцето.
