Коментар на Нина Стоянова във Фейсбук, написан вчера, 19 март 2020 г. Коментарът се публикува със съгласието на авторката.
Завърнах се от Испания и Франция, след оперно турне, на 15 март в родния си град Русе. Все още град без случай на заболял (все пак, сега е едва 11.12 часа, дата 19 март, след някой друг час може да има промяна в така изнесените данни, не дай Боже). Много прилежно се обаждам на личната си лекарка – д-р Й. Разказвам всичко подробно и в момента, когато я уведомявам, че на ГКПП Видин-Калафат съм попълнила декларация с данните си и нейното име за личен лекар, тази жена изпадна в потрес. Развика се:
– Не, не, не сте разбрали, аз не съм Ви личен лекар! – Беше истински ужасена.
– Как? От юли месец Вие ме преглеждате, давате ми направления за други специалисти, провеждате ми профилактични прегледи, пишете ми рецепти, изследвания на кръв и т.н.? Каква сте тогава – това са осем месеца? А и името Ви го пише на кабинета?! – втрещено се опитвам да разбера тази загадка на родната здравна система.
– Не, не сте разбрали!
– Какво не съм разбрала, бе госпожо? – ядосано се тросвам. – Какво искате да ми кажете?
– Не, Вие сте пациент на д-р Д.!
– На кого? – това вече го изкрещявам ядосана.
– На д-р Д. сте пациент!
– А Вие каква бяхте през тия осем месеца?
– Ние с него сме в една система, но той Ви се води личен лекар, ето сега ще Ви дам неговия телефон и му се обадете. Трябва да пиете повече течности, да му се обаждате по два пъти на ден, да си мерите температурата… – Тук затворих телефона. Бях изумена. Ега ти нелегалната история! Наистина не разбирах как съм живяла осем месеца – не 8 дни – 8 месеца, с мисълта, че тази Й. ми е личен лекар, а то не било вярно. Нямах намерение да се обаждам на никого – аз си спазвам 14 дена карантина в къщи, пък на когото му трябвам – да заповяда.
Но – не! След час ми се обадиха от Регионалната здравна инспекция – проведох поредния малоумен диалог. След още един час ми се обади една нафукана медицинска сестра от кабинета на тази д-р Й. и започна да ми се кара, че съм „разпространявала невярна информация”??, като съм посочила грешно име за личен лекар… Пак нищо не разбрах и тъкмо да ѝ кажа, че не може да ми крещи по телефона, чух в слушалката мъжки глас:
– Ти ли си Нина Стоянова?
– Аз – отговорих като войник в строя, изумена кой е тоя наглец.
– Слушай сега, аз съм д-р Д., ще ми се обаждаш всеки ден, няма да излизаш от къщи…
Тук не издържах и го прекъснах:
– Може ли да говорим на „Вие”, все пак не Ви познавам, както и Вие мен?
– Добре де! Значи разбрахме се, нали? Запишете си телефона ми…
Набързо приключих разговора с чувството на омерзение. Значи тия двамата доктори си играят някакви игрички, замесват хората в техни схеми и после карат медицинските сестри да ни навикват и да ни изкарват пълни тъпаци. И може би нямаше да напиша нищо по това дребнотемие, пък и всички си знаем, че тези лични лекари са си поредната измама, ако на следващия ден към 17.00 не ми се обади отново нафуканата сестра:
– Вие ли сте Нина? – Тая пък не признава фамилните имена. Потвърдих и веднага съжалих – върху мен се изля гнева на роба!
– Как може досега да не се обадите на д-р Д., къде се намирате Вие, за каква се мислите, знаете ли колко е тежко положението, имаме стотици пациенти като Вас, това е безобразие…
Тук я прекъснах и заявих, че няма право да държи такъв тон на нито един човек, дори не ѝ обясних, че съм спала цял ден – след две безсънни денонощия, какво друго да бъде. Просто ѝ затворих телефона. Обадих се на Д-р Д. към 20.30 ч. – беше любезен, веднага се сети коя съм (явно нямат стотици пациенти); казах, каквото го интересуваше, и затворих. И така сме вече няколко дни. С някаква амбулаторна карта ме занимаваха медсестрите – трябвало да изпратя някой да я вземе – опитах да обясня, че нямам такъв човек и при мен трябва да дойде личният лекар или някоя от тях – но нафуканата сестра се развика, че не било така, а д-р Д. дори не ме пита за тази амбулаторна карта. Живея си вкъщи, излизам само на терасата и се храня със сън, че тежко пътуване беше завръщането, докато днес в 10.40 ч. телефонът ми звънна.
– Ало.
– Търся г-жа Нина Стоянова?
– На телефона.
– Обажда Ви се З. Х. от Община Русе – може ли да слезете долу с личната си карта, с маска, очаквам Ви.
Разбира се, че слязох – и виждам – една полицейска кола спряла пред блока – вътре един шофьор, до колата изправени двама полицаи, малко встрани от входа жена и, до нея, друг полицай. Всички са без маски!
Тръгвам към тях, но полицаят моментално ме спира с ръка:
– Останете там, да спазваме разстоянието! – това го избълва със строг, нетърпящ възражения тон.
– Нали трябва да Ви дам личната си карта? – измяцах аз и вече наистина се почувствах като гаден престъпник, върху който ще се на хвърлят всички тия полицаи и ще ми щракнат белезниците. Те посред бял ден много обичат да щракат белезници, особено на жени – Десислава Иванчева, Цветелина Кънева са съвсем пресни примери, та с мен ли ще се церемонят? Представих си цялата картинка като кадър от филмова лента – аз с шуба, с маска, срещу мен, на два метра разстояние, тази жена и, на две крачки от нея, полицаят със заклеймяващия жест, на улицата – колата им с двама полицаи… Хората замръзнаха, никой не смееше да мине – това е! Така се прави проверка – „Да им вземем страха, какво ще се церемоним толкова!“. Жената ми обясняваше нещо за мерките и накрая ме изпрати да се прибера в блока, и през стъклото да покажа личната си карта на полицая.
Качих се горе с усещането за прокажена!
Що бе, що бе, хора! Защо трябва да унижавате, мачкате и пр., когато ходите на проверки – това утре може да бъде Ваш брат, сестра, майка, дете, за какво Ви е това? Защо ходите по адреси без маски и ръкавици, защо правите панаири, за какво Ви е тази показност на сила и надмощие, кого плашите? Нали постоянно се бълват новини по колко маски се шият на ден в България, вече и в Бургаска опера захвърлиха фееричните костюми на балета „Жизел” и започнаха да шият маски – ами тази маска е нещо като руската „Катюша”! Как може такъв екип от пет човека да дойдат на проверка при карантиниран човек без маски и ръкавици? С предпазни мерки от двете страни се спазва разстояние от два метра, а и никой не попита дали имам маска – след като няма в аптеките, след като не мога да излизам да си търся, по чия логика трябва да имам? Отново се сблъсквам с имитационна дейност – да кипи труд, това е важното, да се отчита дейност, а с какво качество – не е важно!
Държа да отбележа, че живея в центъра на гр. Русе, в спретнат хубав блок, не по ромските квартали, сама се поставих под карантина, сама се обадих – в РЗИ още не бяха получили моите документи, спазвам си всички изискуеми от закона мерки, а те ми идват тук неподготвени и с подчертано силово превъзходство, да ми показват надмощие!
.
