Разказ от Георги Ников
Преди време се видях на улицата с един мой познат. Несъмнено човек разумен, благороден и с благ характер. Поне според моите представи тогава за него. Отдавна не се бяхме срещали, но преди бяхме добри приятели. Имахме сходни характери. Аз употребявах алкохол, а той не. Той се опитваше да пише разкази, но аз не. Той пушеше цигари, а аз не понасях тютюна. После той престана да пише разкази и да пуши тютюн. А аз пропуших, прописах разкази и съвсем се пропих. Поради това сходство на характерите, си и допаднахме един на друг.
– Здравей, скъпи приятелю! – започна отдалече той, щом ме съзря. – Как си със здравето? – Но по-скоро ми кажи, как е със здравето вуйчо ти? От когото на времето ми беше казал, че очакваш да получиш голямо наследство. Кажи ми само как е? Добре ли е? Жив ли е, здрав ли е? Питам те по този странен начин, тъй като, ако съдя по себе си, знам, че твоето здраве е обратно пропорционално свързано с неговото.
– Не е добре със здравето, защото почина – отвърнах му.
– О! Моите най-искрени съболезнования! – изрази чувствата си той.
– Благодаря за съболезнованията, но не беше необходимо! – Да не забравяме, че аз получих наследството му – скастрих го.
– Въобще не става въпрос за вуйчо ти! – грубо ми отвърна. – А за теб са моите съболезнования. За това, че си получил неговото наследство. Защото, драги мой, не знам дали знаеш, но и аз малко преди теб получих наследство, само че от чичо си – и, откакто го получих, с мен започнаха да се случват неприятности и само ужасни неща. Като например това, че в джоба си в момента не разполагам с пукната пара.
– Разкажи ми подробно, какви са тези неприятности и тези ужасни неща, които са те споходили, след като си получил наследството от твоя роднина – помолих го. За да се предпазя от всевъзможни неразумни действия, а и да си взема поука от него.
– Добре! – съгласи се моят познат. Взе един фас от паважа, запали го – и като дръпна два пъти от него, започна да разказва: – Добре си спомням, като че ли днеска да беше – как една седмица преди да си отиде от този свят, чичо ми ме извика по телефона при себе си – и, когато отидох при него, той ми каза: „Вчера си гледах на карти и върху поп спатия изтеглих асо пика; от което веднага разбрах, че ще умра точно след седем дни. Така че, племеннико, ти ще получиш моето наследство – но не бързай да се радваш. Защото, след като го получиш, то ще остави върху теб белег до края на дните ти. Ти ще станеш надменен и бездушен, ще откажеш милостиня на един крайно нуждаещ се човек. Ще пропилееш наследството ми в безсмислени и ненужни неща – а не в нещо, което е градивно. И за това аз те проклинам в строфи, тук и сега: Теб да те прокълне едно дете, да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“
„От какъв ли зъл дух или зъл гений е трябвало да бъде обладан този човек – чичо му. Та да може да произнесе такова тежко проклятие – и въобще да измисли такъв тежък стих?!“ – помислих си.
– Трябва да те уведомя, скъпи приятелю, че чичо ми въобще не беше обикновен човек – продължи разказа си той. – А по-скоро беше зъл магьосник. – Беше известен в своите среди като вещ гадател. Като човек, който може да прави и да разваля всякакви магии. Умело гледаше на карти, лееше куршуми против уроки. А прокълнеше ли някого, не е имало начин това негово проклятие да не се сбъдне. Бях забравил за тези негови думи, когато една седмица по-късно ми се обадиха от една нотариална кантора. За да ме уведомят, че чичо ми е починал внезапно и да ме помолят да се явя при тях, за да уредя всички формалности по неговото погребение, както и по придобиване на наследството му. Бил блъснат от трамвай номер две – точно на последната му спирка, в района на Централния гробищен парк. Както и да е! – продължи да разказва моят приятел. – Погребах на две, на три чичо си. И два дни по-късно, на Бъдни вечер, стоях вече пред един ресторант – „Рибни вир“ се наричаше – с неговото наследство в джоба си. Проявих си характера веднага, понеже по стар навик си поръчах двойни коняци, със забърсване на масата. За тези, които не знаят как се поръчват, ще им кажа следното: двойните коняци, със забърсване на масата, се поръчват от сервитьорката, когато тя пристигне да ви вземе поръчката – за да не ви бият някъде, много деликатно – по следния начин: „Младо момиче – три двойни коняка, със забърсване на масата, моля ви – тъй като без това е твърде зацапана.” При което сервитьорката, „младото момиче”, се просва върху нея – като, опряла заоблените си гърди на плота й, старателно я забърсва – напред-назад, назад-напред, извивайки като змия кръшното си тяло. В такива случаи човек се чувства като неандерталец. По този начин си поръчах два двойни коняка, със забърсване на масата – продължи разказа си той. – А, когато ги изпих, си поръчах две бутилки отлежало червено вино, от това, което е с оловен печат, като гаранция за произхода му. А заедно с тях си поръчах и едно печено прасенце, бях забравил какъв ден е тогава – че е Бъдни вечер. Хапвам аз от печеното прасенце, скъпи приятелю. Поливам го с отлежало вино – от по сто и двадесет лева бутилката – и една и съща натрапчива мисъл непрекъснато ми се върти в главата: „Беден, беден бях – а сега вече съм богат, богат!”. И още: „Чичо, чичо… колко навреме си отиде от този свят, чичо!“. Не щеш ли, точно тогава пред мен се появи едно дете – помоли ме да купя за един лев от него – коледни свещи, за хляб на болната му майка. Отказах му под предлог, че не разполагам с дребни пари. Детето се разплака, като същевременно ме прокълна по същия начин, както ме беше предупредил моят роднина. „Дано и ти, чичо, един ден да нямаш пари, за да си купиш хляб – и да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“ – След което избяга навън.
Тук моят приятел прекъсна разказа си и ме помоли да му дам един метален лев. След като му го дадох, се обърна към мен:
– Знаеш ли?! – наближава отново Коледа. И сега аз по цял ден се скитам около това злополучно заведение – „Рибни вир” – където отказах милостиня на един крайно нуждаещ се човек. С надежда отново да срещна същото дете. Тогава, с този метален лев, който ти ми даде, ще купя от него забравените някога от мен коледни свещи. Може би тогава то ще развали магията си върху мен и ще ми прости.
Наведе тъжно глава и си тръгна, като започна да рецитира написано по този повод от него стихотворение, наречено „Бъдни вечер“.
Без пукната пара, на Бъдни вечер – вечерта,
обзет от тягостна тъга –
отидох в центъра на каменния град,
за да потърся може би човешка топлина.
Вървях унил по празнично притихналите улици,
когато чух трогателна молба.
Вий, вярващите! –
Унесени тази свята нощ в пир, пред Бога!
На Бъдни вечер, едно дете – светец,
без детство – с надежда в сините очи,
ме молеше да купя коледни свещи,
за хляб на болната му майка.
На Бъдни вечер вечерта, не купих коледни свещи.
Дете, прости ми! – но тогава аз нямах пукната пара…
Сега самотен се скитам из стъкленият град,
с надежда от това дете да купя –
забравените някога от мен коледни свещи.
Може би тогава то ще ми прости!
Моят познат се беше отдалечил от мен, но до последния момент аз продължавах да чувам стиховете му.
Повече не го срещнах. Но той бе станал отново предишният тих и скромен човек – такъв, какъвто винаги съм познавал. И беше се върнал отново от прозата към строфите си.
.
