.
Разказ от Симеон Коев
Ахан беше на 12 години и живееше в селце, само на 15 часа, изкачвайки се и вървейки нормално от Катманду. В Непал има бързи потоци, които се превръщат в буйни, тъмни реки по време на мусоните, когато вали всеки ден. Красивите и чисти езера се намират по-високо, затова, когато случайно намери преди три години едно езерце, той го почувства като нещо свое, обикна го като своя дълбока тайна и започна все по-често да го посещава. Водата му беше синя, въпреки че не беше дълбоко, но най-много му харесваше, че беше чисто като сълза.
Децата в Непал са безгрижни и родителите освен, че ги обичат, не им се бъркат много в живота. Всички си мислеха, че когато Ахан го няма, то той се подготвя за шерп – професия, за която много непалски деца мечтаят.
Ахан реши, като истински шерп, да стане посред нощ и да отиде преди изгрев слънце на своето езеро. Измъкна се незабелязано и, само с помощта на лунната светлина, забърза нагоре по планинския масив.
Стоеше безмълвен и наблюдаваше как светът се променя бързо покрай него, как от тъмните петна започват да се очертават красивите и познати скали, и рехавата растителност. Когато стигна езерцето, погледна водата и се запита, дали това тъмносиньото пред него е синята вода, която той знаеше?
Не можа да си отговори на въпроса, защото в този момент първият розов лъч на слънцето се показа над скалата. Ахан отново погледна езерото и се втрещи. Беше се получила някаква магия, защото розовите лъчи, стигайки синята повърхност, се отразяваха и пристигаха при него на талази, но нямаше помен нито от розовия цвят на слънцето, нито от синия цвят на водата. Това, което виждаха очите му, беше някакъв непознат цвят, който не беше виждал никога преди. Ако трябваше да го нарече по някакъв начин, щеше простичко да каже:
„Много светъл, със зелен отенък цвят, пълен с живот“.
Защото през няколкото секунди, докато го наблюдаваше, той чувстваше, че се изпълва с доброта, с радост, даже и със сила. Видя се някак отстрани, но това не беше Ахан, както, когато се виждаше от огледалото и миг след това съжаляваше, че има криви зъби, грозни уши и неподходящ нос, и всичко това правеше лицето му смешно. Беше някакво ново определение за самия него.
Това беше едно същество, на което се възлагаха огромни надежди. Не знаеше от кого, но знаеше, че го гледат в този миг хиляди очи с любов – и, както той се радваше на някое красиво цвете, така сега и на него някой му се радва. Почувства се много значим, и не само това. Почувства, че някой трепери над него така, както майка му трепереше, когато беше болен, и нито за миг не заспиваше, докато температурата му не спаднеше и той не започнеше отново да диша бавно и уверено.
Ахан не стана шерп. Стана търговец на платове, някак много странно и бързо. Зареждаше около 20 магазина в Катманду, но бързото му прогресиране се дължеше на лесното усвояване на езиците и познанието му за цветовете. В началото, когато се запознаваха с него, шефовете на производствените фирми изричаха снизходително:
– Някакъв си непалец проявява интерес към нашите платове.
Но само след няколко месеца със затаен дъх попиваха всяка негова дума, като например:
– Тази година навсякъде по света ще има мир, затова не залагайте на тъмните цветове. Даже аз бих наблегнал на розовото, което е цветът на радостта.
Само миг след като излезеше, директорът вдигаше телефона и нареждаше:
– Изберете 25 нюанса на розовото и увеличете двойно производството!
Ахан беше ходил много пъти до Пакистан, Индия, Китай и дори няколко пъти до Южна Корея и Япония, но никога до Тибет, с който Непал граничеше. И, когато веднъж присъстваше на разговор, как в някакъв стар манастир има изписани сцени преди стотици години, а цветовете си стояли все така същите, той реши да си даде почивка и да посети този манастир.
Разглеждаше стенописите и подсъзнателно търсеше един цвят. Вече 26 години го търсеше, както в каталозите на фирмите, с които работеше, така и десетките пъти, посрещайки изгрева на своето езерце, но никога не го видя отново.
Беше изучил цветовете и знаеше техния скрит смисъл. Знаеше, че цветовете способстват и носят на тези, които ги харесват, определени блага.
Сините оттенъци носеха чистота и мир.
Червените – любов и живот.
Жълтите – разумност.
Оранжевите – мъдрост и здраве.
Виолетовите – сила.
Зелените – благословение и израстване.
Но този цвят, който срещна на 12-годишна възраст, сред планината, никога след това повече не го видя.
Така разсъждавайки, се беше доближил до една разнородна групичка от туристи, която беше наобиколила един възрастен монах, облечен в оранжево. Монахът нещо обясняваше, но в един момент млъкна, обърна се и се вгледа в него. Гледаше го няколко секунди съсредоточено, така, че и туристите се обърнаха по неговия поглед и започнах да го гледат.
– Ти ли си Ахан? – попита монахът на хинди, защото може би нямаше нито един индиец.
– Да, аз съм! – учудено отвърна.
– Каквото и да търсиш, знай, че то е вътре в тебе. Ако имаш белия цвят, ти имаш всички цветове.
Две прости изречения, но точно те му трябваха.
Никога не беше целувал ръка на монах, но сега му се прииска. Туристите гледаха с изненада насълзените му очи и се питаха, какво ли се случва.
Може би и те като него ще търсят отговорите дълго и далеч от себе си.
Но все някога ще стигнат дотам, че да знаят, че всички отговори се намират в нас самите.
Само трябва да се научим да слушаме внимателно нашата душа.
.
