Златното време на Ракуна

Що ракуни има тази година, просто не е истина. Още в средата на лятото моят кръстник, който е много грижовен стопанин, ми се оплака, че има ракун в задния двор. Този ракун ровил навсякъде и правил поразии. Кръстникът след подробно проучване си купи капан за ракуни и хвана не един, а четири бандита с тъмна козина, приличаща на маска около очите, и разкошни опашки на райета, подобни на затворническите дрехи от миналия век.

Кръстникът ракуните ги преселва. Казват, че тези животинки, ако не ги откараш поне на 25 километра от там, където си ги хванал, си намират пътя обратно към старите дупки. Та, кръстникът ги качва на колата, завива клетката с платнище, за да се успокои ракунът малко, и го кара поне на тридесет километра от дома. После изважда клетката от колата, постави я на земята и внимателно отваря вратичката. И ето ти на – ракун-емигрант!

При мен един ракун взе да рови под бараката, където си складирам селскостопанските инструменти, и аз реших да се заема с траперство като кръстника. С учудване обаче разбрах, че в магазините са свършили капаните. Едвам се снабдих с един. Много хора се оплаквали и купували капани, да се отърват от ракунската напаст.

Едно от хубавите неща в Америка, поне за мен, е възможността да живея близо до природата. Израснал в София, виждах естествена природна среда предимно на село през лятото. И тя също бе култивирана от човек, разбира се, но поне там имаше полски цветя и диворастящи дървета и храсти. Диви животни, обаче, нито бях виждал, нито знаех нещо за тях. Детските приказки ме убеждаваха, че катеричките, костенурките, зайчетата и сърничките са положителни герои, а вълкът, лисицата и бухалът отрицателни. Животът близо до природата ме научи, че няма положителни и отрицателни животни и растения. Заекът няма да те нападне, но ще ти изяде младите разсади, ще ти прегриже лозата, когато е още малка и немощна, ще ти нападне зелките и салатите, ако не ги защитиш с мрежа. Катеричката ще ти рови по цялата градина, та ще влиза и по саксиите, сърната ще ти яде доматите, боба, царевицата, а костенурката може и пръст да ти отхапе, ако е от рода на snapping turtles. Те не са лоши, а просто нормални животни със своите си навици, интереси и инстинкти.

След многобройни набези в градината ми се усетих, че мисля с умиление за соколите, бухалите, вълците и лисиците. Те поне със сигурност няма да ми нападат доматите.

Нищо не е вечно, освен вечното равновесие. Една година се намножиха жабите, а на следващата дойдоха чапли и жабите понамаляха. Тази година има безброй катерици и зайци, и гледам – високо в небето обикалят доста соколи. Един даже ме подгони и мен, защото по невнимание се бях доближил прекалено близко до гнездото му, в което тогава имаше малки. Така и аз, със своята зеленчукова градина и невнимателните си постъпки, съм част от същото това равновесие, независимо дали го разбирам или не. Размножават се зайците и ето ги соколите, за всяка жаба си има чапла, която мисли за нея с умиление. Самопровъзгласилият се цар на природата, а всъщност нищо повече от мутирала маймуна – човек, тази година води война с някакви си трийсет хиляди рибонуклеинови бази, подредени в двойна спирала, за които ти трябва най-мощният електронен микроскоп, за да успееш да ги видиш. Цар на природата ли? Трънки и глогинки. Просто част от равновесието. Не по значим от някой ракун, например.

Тази година очевидно е златното време на Ракуна. Чак капаните в магазините свършиха. Толкова са се размножили. Защо? Не знам. Не знам нищо за ракуните. Просто знам, че тази година равновесието е в тяхна полза. Е, няма само ние, хората, да се размножаваме! Все някога трябва да дойде денят на Ракуна. Не само се е размножил той, а има шанс и да попътува. Ние, хората, с нашите понятия за добро и зло, днес сме толкова инфантилни, че нямаме душа честно да го убием, ако ни пречи. Ние ще го преместим от мястото, където живее, без нищо да знаем за него. Така може да обричаме него или поколението му на гладна смърт, но в незнанието си се гордеем със себе си и се чувстваме по-добри.

Сигурно му е важно на ракуна да живее точно там, където живее. Иначе защо ще се връща обратно, даже от двайсет километра разстояние? Трябва да го откараш на разстояние, по-далечно от двайсет километра, за да не се върне. И той няма да се върне не, защото не иска, а защото не може вече да намери пътя обратно. Може би в обиколките си за храна ракуните обикалят двайсет километра околовръст и затова намират пътя си обратно до дупката?

На колко километра трябва да откараш човек, за да не се върне обратно по родните места? Ето, аз съм на десет хиляди километра разстояние от родния дом. Свикнал съм тук. Познато ми е. Родният дом вече не е същият. И все пак ме тегли натам. Като някакъв ракун ме тегли обратно към мястото, където съм се родил. Страшно е като си помисля, че децата ми ще ги тегли по същия начин към мястото, където ние ги отгледахме – Фишерс, Индиана. Жена ми я тегли натам, където отидат децата. Разбираемо. Ако достатъчно дълго живееш с някого, идва момент, в който разбирате колко много се различавате. В същия момент разбирате и колко е невъзможно да живеете един без друг. Срастнали сте се. Даже и, когато се карате, сте се срастнали. Все едно да се караш с дясната си ръка и тя да се кара с теб.

Наближава Денят на Благодарението. На този ден новопристигналите колонизатори на Новия свят благодарили на местните индианци, че им помогнали да оцелеят и не ги оставили да изпукат от глад през първата година на емиграцията им. Индианците сигурно също са се чувствали силни и добри от тази си постъпка. Разбира се, тези индианци не са знаели, че европейците в идните години ще избият милиони от тях, посредством докараните вируси и бактерии, както и просто затрелвайки ги, като животни. Не са знаели, горките добри и сили индианци, че ще бъдат натирени в резервати, а потомците им бавно ще деградират и изчезват в модерната Америка на белия човек, под влияние на алкохола, наркотиците и социалните помощи.

Интересно защо младите американски либерали се грижат толкова много за гейовете, емигрантите, тюлените и китовете, вместо да се заемат да спасят от изчезване народа, който е подал безкористно ръка на техните предци преди четиристотин години? Сигурно защото индианският въпрос е стар и омръзнал на всички. Много по-лесно е да възродиш черния въпрос в Америка, отколкото да говориш за проблемите на индианците.

Вирусите навремето завоювали Америка за белия човек. Че как иначе няколко десетки хиляди преселника, та било и въоръжени с мускети, са се преборили с над двайсет милиона индианци, на собствената им територия?

Същите тези вируси днес затвориха Америка на белия човек. Напъхаха го в миша дупка този цар на природата и го накараха да се тресе от страх при всяко кихане. Вирусите добри ли са или лоши? За индианците вирусът на едрата шарка е бил краят на цивилизацията им. За белите е бил помощник и приятел, подарил им цял един континент, да се развиват и размножават на него. Докато можели да се придвижват все по на запад и да заселват пустеещи земи, за белите, пък и за черните, Америка е била страната на безкрайните възможности. Тук социалните лифтове са работели с такажа сила, че довчерашният престъпник, роб или преследван от закона сектант е можел да достигне най-високите върхове на власт и богатство.

Е, земята свърши. Няма вече ничия земя в Америка. От началото на миналия век няма. Взеха да спират, ръждясали, и социалните лифтове. Управляващата класа се затвори в себе си и взе да застарява. Каква е разликата днес между Американския сенат от 2020 г. и Политбюро на КПСС от 1980 г.? Същите тресящи се маразматици, хванали се за властта с кокалестите си пръсти. Нищо ново под слънцето.

И за какво беше цялото това емигранство? Да се насадя от едно гериатрично политбюро на друго? Да могат децата ми да се докажат в поредната безмислена „Перестройка“? Либерали-шмебирали, същите комсомолски деятели, ламтящи да грабнат властта от старците и да се затворят самите те в нея, ако може завинаги.

Е, какво толкова. Децата ми ще се оправят някак си. Нали аз се оправих. Просто е тежко да разбереш, че човек не се учи от грешките на другите, а само от своите собствени. Децата ми ще спасяват гейовете, черните и емигрантите, макар че те имат нужда предимно от спасение от самите себе си. Индианците ще проклинат глупостта на предците си по време на първия Ден на Благодарението. Вирусите ще си вземат своето и ще се упокоят, а на тяхно място ще дойдат други вируси, които ще бъдат врагове за едни и приятели за други. Ракуните ще продължават да си ровят дупките и да се стремят обратно към тях, както застаряващ български емигрант се стреми към България.

Знаете ли какво? Няма да ловя и да преселвам моя Ракун. Нека си живее, животинката. Да си живее под бараката, да си отгледа малките и да си отиде по живо, по здраво там, където се е родил. Майната и на бараката! Да пропада, ако ще!

Виктор Хинов