.
Разказ от Хасан Ефраимов
Сутринта се събудих от удари по прозореца. Можеше да бъде само баба Гица. Никой друг не смееше и да припари в двора. Откак започна да си носи помията и да я мята през плета, станаха първи дружки със Зоро. Нашият почваше да върти куйрука още докато й чуе гласа.
– Мамито ти кучешка… – ядосвах се понякога, но не му се сърдех. И повечето хора се продаваха за купа помия. Някои дори за по-малко. Зоро поне си знаеше цената.
– Докторе… Докторе, бе… – продължаваше нашата да блъска по джама.
– Добре… Чух! Идвам!
Изтичах и отворих вратата. Можеше да се е случило нещо пък, макар че не ми се вярваше. Най-голямото събитие, което се случваше в махалата бе, когато баба Гица се изпусне в памперса, а тя го правеше редовно.
– А, докторе… – онемя обаче тя при вида ми.
– Какво?
– Ти що си по гащи, бе?
– Че по балтон ли да спя?
– А, докторе…
– Какво пък сега?
– Ми те, мъдята ти, слезли вече до коляното, бе.
– Оф… Ужасна си – отвърнах и с две ръце се стиснах в чатала. – Кажи, какво искаш?
– Ми, те и краката ти криви, бе докторе.
– Няма да се явявам на конкурс.
– Няма да се явяваш, ама поне що не ги бръснеш?
– Оф… Кажи, какво искаш?
– Чак им се чудя, докторе – продължи нашата.
– На кого? – почнах да губя търпение. Не стига, че ме събуди, а…
– На шафрантиите, дето мъкнеш. Как на кого?
– Оф…
– Слушай…
– Какво?
– Ти да не им плащаш, бе докторе?
– Винаги съм си плащал. Един път не съм се измъкнал безплатно.
– Те и тази къща ще ти измъкнат. Какъвто си смотан.
– Слушай…
– Ами, докторе…
– Какво?
– По колко им даваш, бе докторе? – Баба Гица се наведе заговорнически, досущ до ухото ми.
– Не се надявай, с този памперс.
– Ей, ти пък, и от майтап не разбираш.
– Не разбирам, щото ми се спи. Казвай!
– А, докторе…
– Какво?
– Успокой се, де.
– Спокоен съм.
– Мина камионът, докторе. Та, дойдох да ти кажа. Предположих, че спиш, както винаги.
– Какъв камион?
– Как какъв? Оня, дето носи кренвиршите.
– Мен какво ме интересува това? Да си ме виждала да купувам кренвирши?
– Е, как? За Зоро нали купуваше.
– Купувах, ама той не ги ядеше.
– Ми, като е глупав! Аз като ти разправям, че кучето мязало на стопанина си. И ти какво ги направи?
– Изхвърлих ги в гората. Какво да ги правя друго?
– Е, що не ги даде на мен?
– Той, Зоро не ги яде, ти…
– Да, ама половината народ ги яде.
– Оф… Затова ли ме събуди? Като ти разправям, че кучето ми е по-умно от половината народ… Ще ти дам 5 лева, иди си купи.
– Исках да ти кажа, че докараха ваксините, докторе.
– Какви ваксини?
– За Ковида, бе докторе. Ама, ти като не гледаш телевизия.
– И…?
– Карат ги с камионите за кренвирши.
– Стига вече. До гуша ми дойде с тебе.
– Честен кръст, докторе. За теб лъжа, ама…
– А бе, как с камионите за кренвирши, бе? Нормална ли си? Ти знаеш ли, какви изисквания има за един смотан кабинет?
– Има, ама…
– Някаква мисирка бе дошла и искаше да ми вземе изследване между пръстите.
– Е, ти що не си изкара…, бе докторе? Да ти вземе изследване и оттам. Без това ти стои все отвън.
Замълчах! Дори вече не се ядосвах на баба Гица. Можеше ли да е истина? Ама, като се замислих…
– А бе, докторе, имаш ли телефона на поп Ставри? – изкара ме от унеса баба Гица по едно време.
– Той пък, за какво ти е? Да не би…
– Ми, министърът се ваксинира с поп – почти зашептя баба Гица.
– Как с поп? Не е ли с ваксина?
– Ох, ти пък, докато разбереш нещо. Ама, нали не гледаш телевизия… Докато го ваксинираха, попът беше там.
– За да го опява след ваксината ли?
– Попа също го ваксинираха, докторе.
– Ужас… Да не би да са му наврели и чип? Е, то тъй…
– Какво?
– Значи, не се надяват много на ваксината. Щом са извикали и поп.
– Ох, докторе…
– Значи, аз трябва да извикам ходжата.
– Как, ходжата, бе докторе?
– Ми, не ща с поп. Аз съм мюсюлманин.
– Ходжата нали ти е приятел.
– Е, приятел ми е.
– Значи, твоята е в кърпа вързана. Слушай, докторе… Да не губим повече време.
– Какво?
– Обади се на ходжата. Звънни и на поп Ставри. Аз отивам до касапина. Кажи им да дойдат там.
– Това пък защо?
– Ти къде мислиш, че ще правят ваксините, бе докторе?
– Ох, моля те… Остави ме… Не искам да слушам повече.
– Не искаш ти, ама…
– Аз такава медицина не съм учил.
– Винаги съм се съмнявала, че имаш диплома. Ади, докторе… Че аз, докато се замъкна дотам…
Тръгна баба Гица. Тътреше се по пътя, ама някак, сякаш беше по-бодра.
– Леко, да не се утрепеш, заради една ваксина – не се сдържах. – То, теб и да те ваксинират, и да те пропуснат…
Дълго стоях на вратата, както си бях по бели гащи.
– Няма да слязат мъдята до коляното ли? – изрекох си, като в просъница – Цял живот се занимавам с идиоти, а все по-уверени стават в себе си. Камиони за кренвирши… Ваксини… Поп, че и с чип… Боже… Боже… Какви времена само! Какви времена!
– Надявам се да е поръсил и със светена вода – изръсих за последно и тръшнах вратата към света.
Добрич, 28.12.2020 г.
.
