.
Бях забравила да се усмихвам.
И цветовете на белия ден.
И душата ми, птица притихнала,
студуваше нейде далече от мен.
Бях забравила внезапния изблик
на детска глъч в домашен уют,
„добър ден“ на случайния пътник
като полъх от нежния юг.
Не сънувам ли? Дъжд от усмивки
завалява след звучното „хай“.
Боже, кому ли съм толкова близка,
та далечният остров ме знай?
Кой ли господ благосклонно събрал е
ловци на щастие от целия свят?
Не Вавилон, това е Австралия,
където омраза и гняв не растат.
И неусетно и мойта усмивка
бано разтапя у мене леда.
Ще намеря ли в теб, материко,
лек за мойте строшени крила?
Станка Николова
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Станка Николова е родена през 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е в сферата на образованието и културата в Разград. Била е и секретар на Дружеството на писателите в Разград. Има издадени четири стихосбирки – „Спасена тишина “ (1999), „Когато лятото отмине“ (2005), „Водно огледало „(2017) и“ В прегръдката на залеза“ (2019). Живее в Пърт, Австралия, от 2009 г., където доста преди нея отиват двете й дъщери. Член е на Съюза на свободните писатели в България.
.
