.
Когато преди двадесетина години се сблъсках за първи път с американската действителност, бях надъхан от вестници и книги да се готвя за общество, в което не съществува взаимопомощ, а хората са забързани и се интересуват единствено за собствения си интерес и оцеляване. Но много скоро тази моя представа се промени. За да не Ви отнемам много време, ще разкажа само за един от случаите.
Началото на века, пътувам по междуградски път. Лято, чудесна видимост, спуснати прозорци на колата. Изведнъж в далечината, на пресечката пред мен се видя някакъв блясък, след него се вдигна кълбо с прах или дим. Докато разбера какво е станало, до мен достигна звук от свирене на спирачки и на силен удар на ламарини. Явно разстоянието бе около 500 метра и звукът достигна до мен с около 1.5 секунди по-бавно от светлината. Казвам метрите, за да Ви стане ясно след колко секунди вече бях на мястото на катастрофата, готов да се притека на помощ. Но се оказа, че съм закъснял. Към обърнатия на една страна джип и потрошена кола, излетели почти извън кръстовището, вече тичаха хора от спрели автомобили. Подминах с учудване, че толкова хора се притекоха само за половин минута.
По-късно се убедих, че обикновените хора в САЩ много приличат на средния гражданин на Русия, в която също съм живял – сърдечни и наивни.
Но ще продължа с друга история – този път свързана със съдебен спор. През 2009 г. бях уволнен от работа, според мен съвсем неправилно. Разбира се шефът ми (вицепрезидент по производството) бе на противоположно мнение. Компанията по това време бе водеща не само в САЩ, но и в света, а акциите й се търгуваха на борсата Nasdaq за около $25.00.
Когато казах, че ще се съдя с бившето си предприятие, всички мои близки и приятели ме съветваха да не си губя времето в безсмислена битка. Та това бе многомилионна компания с адвокати, които на ден получават хиляди долари. Но аз казах – ако правдата е на моя страна и загубя, то за какво съм дошъл тук, на хиляди километри от родината ми, където съдът също може да е на страната на силните на деня.
Няма да разказвам перипетиите до победата ми, само ще добавя, че всички се изненадаха на успеха ми. Още повече, че не платих нито лев/долар за адвокат.
Но оттогава изминаха повече от 10 години и нещата се променят с шеметна бързина.
Едва ли преди 5 години някой е предполагал, че ще бъде цензуриран дори президентът на САЩ.
Или, че по улиците на Чикаго и други градове ще шевстват нощно време крадци и бандити, че ще разбиват магазини, ще крадат и палят, без да се намесва полицията…
И така, стигам до последния случай, отпреди 10 дни.
Пътувайки към Бостън, спрях да си почина на паркинга (rest area) на границата между два щата – вж. снимката.
Посетих тоалетната. Там видях млад чернокож мъж. Беше влязал преди мен и остана след мен. Това ми се стори съмнително. Имах време и изчаках отвън. Влизаха други мъже и излизаха, а той не се появяваше. Измина към половин час. Влязах да си измия ръцете и отново го видях на същото място пред писоара (вж. снимка).
Отново излязох, вече убеден, че намеренията му не са добри. Та в тоалетните понякога влизат и деца, непридружени от възрастни. Започнах да разпитвам излизащите мъже от тоалетната дали за забелязали поведението на чернокожия и дали не е добре да предприемем нещо или поне да звъннем на телефона на полицията 911.
Хората се съгласяваха с мен, че поведението му е съмнително, но отказваха да предприемат каквото и да е.
Накрая не издържах и влязох сам да го изгоня отвътре.
Той излезе незабавно, но навън се опита да се представи на жертва, преследвана от мен (вж. снимкa).
Добре, че бях говорил с повечето хора и те не му повярваха. Но не поискаха да говорят с дежурния полицай от 911, на когото междувременно звъннах, след като съмнителният мъж започна да ми говори за движението Black Lives Matter и да ми намеква за мой расизъм (вж. снимка).
В края на краищата, той се метна в колата си и със свирене на гуми отпраши нанякъде (вж. снимка).
Но нежеланието на множеството от бели мъже да се разправят с един явно съмнителен чернокож и тяхното недоверие в полицията ме удиви. Америка вече не е същата като преди. Хората й също се променят. Доказват го и неочакваното от мен примирение пред явно неадекватните мерки на управляващите във връзка с Ковид-19.
Quo Vadis, America?
П. Стаматов
.
