.
Разказ от Иван Вакрилов
Ставаше все по-трудно да се върви – тук горе, в Балкана, снегът беше застъпил здраво и не даваше на човек възможност да се отпусне.
Но имаше и нещо друго – нещо, което си беше в нея, извън снега и стръмната пътека. И, когато спря за кратка почивка, свали раницата, за да провери какво всъщност бе сложила вътре. Порови с ръка, а после я обърна и изсипа съдържанието на снега. От уж празната раница се заизсипваха какви ли не неща. И ставаха все повече – купчина, която растеше и растеше – дотам, че се принуди да стане на крака, все още стискаща раницата, в желанието си да изсипе всичко. Когато раницата се изпразни, тя седна до купчината и я загледа с учудване – кога и как бе успяла да натъпче всичко това, че и да го метне на гърба си? Огледа се – наблизо, затрупан от снега, се подаваше изсъхнал клон. Взе го и внимателно започна да ръчка купчината.
Ха! Какви са тези… О, Боже, та това са рипсени чорапогащи! Не беше обувала такива, откакто беше в трети клас. А това? Кукла с една ръка и странно изрисувани очи… ами да! Онази кукла, от татко – за десетия рожден ден…
Купчината се разпадаше на различни, познати и не толкова предмети – дрехи, писма, моливи, гребен, пръчка… Пръчка?! Пръчката, с която дядо я напердаши, когато почти удуши онова малко агне от прегръдки… Прегръдки… ама какво става? Наведе глава и се замисли. Защо, защо бе стискала така вратлето на агнето? Дали… Да, това е. Страхът, онзи разяждащ страх, че и то, както всичко друго, ще си иде… А сега? Сега не е ли същото? Не продължаваше ли да се вкопчва в животни, хора или дори намерено на пътя красиво есенно листо?
Продължи да рови – сега вече с ясната мисъл, че разравя това, което е останало от досегашния й живот. Не беше много и това я ядоса. Защо? Я хората колко неща имат! Къщи, пълни със спомени, албуми със застинали усмивки, тефтерчета с телефонни номера – някои задраскани, но неизчегъртани от паметта… И винаги, по всяко време, където и да са, могат да се пресегнат и да извадят патерица, с която да докуцукат до края на деня. А после, изтегнали се на дивана, да я захвърлят в ъгъла – тъмния ъгъл, където изчезват ненужните вече неща.
Подритна ядно раницата. От единия джоб се търкули малко, синьо стъклено топче и почти потъна в снега. Погледна го с безразличие и затършува в джобовете си за цигари. Запали една и вдъхна бавно и дълбоко. Чист въздух – глупости! И цигарите са патерици, не е ли така? Като чашата вино вечер пред телевизора. Както и следващите чаши. Патерици за стоножка – помисли си и се усмихна тъжно. Колко крака трябва да имаш, за да е гладък пътят ти – десет, сто? Голяма кутия сладолед, случаен и незадоволителен секс по време на служебно парти, клюки при фризьорката, модни парцали… и работа, много работа. Работа до посиняване. Защото след нея, вечер, те чака телевизорът. И виното. И пак, и пак… Въртиш се в кръг и на всяка обиколка мяташ нещо на гърба си. Или спираш, закотвена от нещо, в което си се вкопчила – нещо, без което не можеш да дишаш. Нещо, което те натиска надолу. Потъваш, но не пускаш.
Хвърли недопушената цигара, наведе се и взе синьото топче. Огледа се – наблизо стърчеше грозно изкривен, полуизсъхнал бор. Отиде до него, утъпка снега наоколо и седна. Облегна глава назад и затвори очи. Човек се уморява да мъкне навсякъде този ненужен багаж. Като… Като това топче, например. Отвори ръка и се загледа в лъскавото стъкълце. Малки синкави искрици блеснаха за миг, а после слънцето се скри зад един облак и искриците изчезнаха. Това топче… Не може да бъде – след толкова години! Запазила го е, без да знае защо. Без да знае ли? Ха! А онова лято, онова странно, потънало в тишина лято, когато… да, когато стана жена – там, на топлите плоски камъни край реката… Топчето… Топчето беше в дланта му, преди да… а после й го даде. А тя, тя протегна ръце да се вкопчи. И… това беше, май. Няма друго. Винаги едно и също – първо се опитваш да задушиш някого в прегръдката си, а после… после ръцете ти са празни, очите ти са празни, светът е празен. Винаги така става. Винаги. Винаги.
Главата й е клюмнала върху гърдите, очите й са затворени. Не усеща, че пак вали. Тихо, на едри парцали, които бързо покриват раницата, купчината ненужни боклуци и нея самата. Бялото се вкопчва в ръцете й, в дъха, в сърцето. Обвива я и с непоколебима нежност я притиска. Този сняг… Няма как да избягаш от него.
.
