Не помня как се научих да чета. Никой не ме е учил. Само помня, ме изведнъж взех да сричам надписите на магазините. Всички вкъщи бяха заети да възпитават по-големия ми брат и така не разбраха, защо четиригодишната аз, държа книгата „Лъвицата Елза“ и я гледам съсредоточено. Четях я, но малко разбирах. Докато, когато се изправех на терасата и парапетът ми стигне до носа – всичко виждах и четях.
Срещу нас сричах табелата „Плод-зеленчук“ – там леля Митка и леля Стоянка бъркаха в една голяма каца, вадеха кисели краставички и ги теглеха в амбалажни торби. Там, пред магазина, понякога имаше натрупани дини и надпис на картон „2 ст. килограм“. По-натам по улицата имаше друг надпис „Ателие Бети. Ловене на бримки“. Не знаех как се ловят бримки, но си представях бримките като някакви гъсеници, които ги ловят с ласо. По-късно ме пратиха в това ателие – видях как се ловят бримки. Бети беше нисичка, гърбата женица, с дебели очила, която сръчно нанизваше бримки по чорапите. Мистерията с бримките беше разкрита.
По-надолу, по улицата, имаше още прелюбопитен надпис „Пътеки, килими срещу вълна“. Това изобщо не можех да си го обясня! Как така срещу вълна? Обяснението дойде, когато баба ме заведе да поръчва пътеки, мъкнейки денк с вълна, пратена от село. Изясни ми се – даваш вълна, тъкат ти пътеки. Че и на разни моделчета – избираш по един каталог. След пътеките имаше рибен магазин, пишеше „Жива риба“. В голям басейн плуваха шарани. Изправена на пръсти, стоях, докато дядо чакаше на опашка, и гледах шараните как отварят кръгли усти, как продавачът ги вади с едно кепче, зашеметява шарана с един дървен чук и го тегли. Пред рибния магазин редовно седеше един дядо, с мустаци като на морж, и една странна стъклена тенджера, където имаше яйца. Там пишеше „Печени яйца 10 ст.“.
Най-много за четене, обаче, имаше в магазина за полуготова храна. Там имаше едно много удобно прагче, пред витрината, където стъпвах и всичко можех да прочета – „агнешки главички“, „далак“, „мусака“, „картофени кюфтета“, „черва“, свински джолани“, „нервозни кюфтета“ – това, последното, изобщо не го разбирах, защо кюфтетата са неврозни? Нещо са ги ядосали ли?
В дъното на улицата ни имаше едно голямо, мрачно здание, на което пишеше „Дарак юргани“. От него се чуваше бучене. Какво има вътре разбрах, когато майка ми, понесла един чувал стари дрехи и един пакет с розов атлаз, ме въведе вътре. Там имаше огромни машини, които късаха старите дрехи на дреп, а покрай широките тезгяси работници пълнеха юргани с пухкавата смес. Имаха и едни големи губерки, с които обшиваха юрганите на красиви форми. Наоколо се стелеше прах от дрехите, бучаха машини, хвърчаха памучета, а атлазът на юрганите просветваше на косите слънчеви лъчи.
Така се научих да чета. Случайно и непреднамерено. Само по табелите, само по света край мене. Добре, че нямаше още компютри и интернет – запознах се със света чрез знаците му, картините му, миризмите му, вкуса му. Оттогава той е мой и никому няма да го дам!
Радост Даскалова
–––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
