Навремето имаше лозунги. Призоваваха от табели, закачени на всевъзможни места. То, всичко беше само лозунги тогаз. Караш си Жигулката по пътя и изведнъж огромен надпис:
„Да не оставим неодрусана нито една слива в нашето село.“
И ние друсахме. Млади бяхме тогава. Ми, к’во и да правиш друго в този недоимък? Нямаше интернет, нямаше Фейсбук. Затова друсахме сливи и отговаряхме на призива на Партията.
Съвсем наблизо винаги имаше друг надпис:
„Народната милиция – биещото сърце на партията!“
По-нататък срещахме трети лозунг:
„Селянино, изми ли си яйцата?“
Ся, че си бяхме селяни, бяхме си. И сега сме, ама…
„Във всеки дом – добитък“ – гласеше друг лозунг, ама маслото беше 72 стотинки. После се появиха едни глупаци, които ни караха да поставим климатици и теракот в краварниците, и сега затова ще нагъваме масло за 20 лева.
„Всеки кооператор – свиня, всеки комунист – две!“ – призоваваха комунистите да отглеждаме повече селскостопански животни. Аз сега бих го променил на: „Всеки българин – говедо, всеки европеец – две!“. Че какви сме, щом продължаваме да им лижем дирниците и гледаме театАр? Белким поевтинее и маслото.
Да, ама имаше и такъв лозунг: „Бира се отпуска само на членове на Профсъюза!“ Туй то… Затова все още имаме толкова много партийци. Ако си член, има бира. И яйцата ти измити. И по медали може да пишеш. Ако ли не… „Дръж маркуча си в изправност“ – имаше такъв плакат в пожарната. После изведнъж някой измисли лозунга „Час по-скоро да приберем хляба на народа“. Та, оттогава, все така…
На мен, естествено, най-много ми харесваше лозунгът: „При директора се влиза само по голяма нужда“. Така си и стоях пред кабинета му, ама като все не идваше голямата нужда. Колкото и да се напъвах, нуждите ми бяха все малки.
Най-уникалните лозунги се появиха в началото на 70-те.
„25 години обикновен локум“ – четяхме надписа от опаковката, докато нагъвахме локум. Така беше… Те го разтягаха, ние го нагъвахме.
„25 години народна власт – 25 години цирк!“ – бяха изтипосали и светещ надпис върху цирков купол. Да, ама циркът изгоря и останаха само теляците. „Не давайте бакшиш на теляка“ – напомняха ни тогава. Сега никой не го прави. Насапунисали са ни едно хубаво и като са минали отзад…
Какво стана после ли?
„25 години демокрация – 25 години народен театАр“.
Ей това стана.
Извика ме зет ми. Целият се тресеше от смях. Искаше да видя нещо по телевизора. Аз телевизия не гледам, но се надигнах, щом ме викаше така настоятелно. Изоставих кабинета си и хукнах към хола. Наистина, театАр бяха изписали на някакви медали. Ужас!
– Виж ги глупаците – изричаше през смях зет ми. – А ми се смеят на мен, че говоря български с акцент. И родовете съм бъркал. Пациентите пък ме питат: – Откъде си? Легнали на смъртно легло в Бърза помощ с инфаркт. Аз се мъча да ги лекувам, а те… Като им кажа, че идвам от Америка, хващат се за сърцето и умират. Толкова им е трудно да повярват.
Самата истина е. Зет ми е американец. Вие какво си мислехте, че заминават само български лекари в Америка ли?
– Виж какво, взимай си жената и заминавай в Америка, там, откъдето си дошъл – му изричам понякога през смях.
– Ще има да чакаш. За нищо на света – отвръща винаги. – Аз там израснах. Като искаш много, иди ти.
Туй то…
– Аз на самолет не се качвам – изричам и се измъквам от положението.
Хубавото е, че поне го научих на глупостите български. Вече знае какво значи да ритнеш камбаната. Отначало много се чудеше как се рита камбана. И букет се чудеше как се гушка. Но вече знае дори как се хвърля топа и се рита канчето.
– Тоя, дето е писал надписа на медала, е гола вода – продължи да се хили тази вечер нашият, а преди спореше с мен, че водата нямало как да е гола. – Егати аборигена… Да пита мен, ще му покажа де зимуват раците. Ха-ха-ха…
– Тури му пепел – хиля се и аз.
– Пука ми на черупката.
– Бий му дузпата.
– На баба ми на хурката… Ха-ха-ха…
– А бе, карай. Голям праз.
– Ох, стана ми байгън.
Да живее театАрът.
Хубавото е, че докато се дърлеха ахмаците, вече си имаме частен изтребител. И друго е хубаво – вече няма лозунги. Веднъж да свърши и театАрът.
– Баламурници – все още се хили американецът, който не иска да живее в Америка.
– Всички заминават, а ти идваш – изричам и аз.
– Аз знам къде зимуват раците – продължава американецът, който иска да живее в България.
Ми, театАр отвсякъде.
Хасан Ефраимов
.
