.
Из книгата на Мира Папо „Пловдивски потайности“
Когато Мария-Магдалена и Саша Руснака се запознаха, беше март и снегът още стоеше неразтопен по стрехите на къщите. Врабците подскачаха чевръсто навън и се боричкаха, като шумно огласяха въздуха с чирикането си, а пролетта срамежливо бе дошла с една кошница цветя: кокичета, минзухари, зюмбюли, подаващи се от преспите сняг. След боледуването Мария имаше усещането, че не върви по земята, а се носи лекичко един-два сантиметра над нея, и все търсеше за нещо да се хване да не падне. Затова и сега, наметнала стар вълнен шал на раменете си и хванала здраво под ръка приятелката си от детските години, тя правеше вечерната си разходка и жадно вдишваше студения въздух. Вечерта падаше бързо и тънък пощипващ ветрец премина по улицата. Мария потръпна и тръгна по-бързо.
– А, идва едно такси! – Кера спря и се закова на място, като се загледа в колата, която бавно навлезе в тяхната улица, – Уф, най-накрая дойде! Утре ще продължим с разходката! – извика Кера, отскубна се от приятелката си и побягна. Мария се огледа и видя таксито да спира до блока на Кера.
„А, Саша е дошъл” – сети се тя.
Саша беше стар приятел на Кера и бе дошъл с такси да я вземе да ходят на бар. Мария се загърна по-плътно с шала и си тръгна. Беше вече пред входа на блока, когато таксито я настигна и спря до нея. Предното стъкло се спусна и Саша подаде глава да я огледа. Мария изпусна двата края на шала си и той се свлече на земята, а тя, смутена от наглия му, разсъбличащ поглед, не забеляза. Саша неволно изтърси:
– Ама, тя е руса!
Казват, че любовта, колкото и да я чакаш и търсиш, винаги идва неочаквано и зашеметяващо, като пролет след много дълга зима, и Мария побягна. Прескачайки локвите, умело стъпвайки върху малкото здрави плочки на тротоара, тя се скри във входа, а погледът на Саша не я изпусна, докато не хлопна вратата зад нея. Прибра се задъхана и уплашена. Не знаеше, че след време много пъти щеше да бяга от него и чувствата си. След един час получи есемес от Саша: „Ела, ако искаш! В бар „Приятели” сме.”
„От 10 години не съм излизала сама. Винаги с мъжа ми. Моля те, да ме извиниш“ – отговори му веднага и си легна, прегърнала котката и мислейки си за очите му. Ех, какви очи! Кобалтовосини, а погледът е остър, наблюдателен и присмехулен едновременно. „Впива се в теб и нищо не можеш да скриеш” – мислеше си Мария, докато се въртеше в леглото и отново и отново виждаше очите му, които я разглеждаха нагло и се присмиваха на смущението й.
Измина един месец. Мария продължаваше вечерните си разходки; възстановяваше се след тежкото заболяване – така каза на Кера, че е била тежко болна и сега трябва всяка вечер да се разхожда на чист въздух, за да се възстанови по-бързо – и Кера тръгваше с нея да обикалят забързано улиците на квартала късно вечер, хванати под ръка. На Мария не й омръзна да слуша за Саша и подвизите му, и на Кера не й омръзна да разказва някоя случка отново и отново. Така Мария разбра, че Саша всъщност е Александър, руснак; майка му била от Коми, а баща му работил там няколко години и после я довел в България. Развели се след известно време и леля му го отгледала. Научи също, че Саша Руснака пие страшно много, че си има една официална приятелка – Ана Каренина и две любовници – Татяна Ларина и Кити (даваше им имена от руската класическа литература). По-късно разбра, че и Кера спи с него, че още не се е родила жена да му откаже, ако си я набележи, че бил толкова добър в леглото, че жена, която преспи с него, след това не може с друг мъж и т. н., и т.н. …
Мария се държеше здраво за ръката на Кера, слушаше бърборенето й, препъваше се в изпочупените плочки на тротоара и се молеше приятелката й да не се досети всъщност колко е зле. От месеци бе спряла успокоителните, а абстиненцията продължаваше – 10 години ги беше пила. „Хапчетата не могат да заместят живота“ – помисли си тя, когато ги изхвърли през терасата. Животът стана непоносимо тежък. Нямаше го вече розовия облак, на който се издигаше от земята и оставаше долу проблемите си. Най-трудното беше, че не можеше да си върне паметта. За двете години, през които бе пила ривотрил, нямаше абсолютно никакви спомени. Нищо! Нито Коледа, нито Великден, нито рождените си дни… Нищо не си спомняше. А преди това 7-8 години бе на по-леки успокоителни, като лексотанчета или диазепамчета, съчетани с малко водка или обикновен аналгин за по-замайващ ефект. Спирането на лекарствата не остана без последици. Зениците й бяха все разширени, слънчевата светлина я подлудяваше и винаги ходеше с тъмни очила. Имаше страшни гърчове, обикновено вечер, като си легнеше и изобщо не можеше да заспи. Това бяха най-мъчителните часове; през нощта, съвсем сама, а възбуденото й въображение рисуваше страховити картини. Тогава скачаше от леглото и започваше да препуска по стълбите на осеметажната кооперация нагоре и надолу, правеше лицеви опори до пълно изтощение, до припадък, като броеше на глас… И въпреки това не й минаваше.
И така, разходките продължаваха. Излизаха късно вечер, вървяха забързано по улица „Кичево“ или по улица „Скопие“, или по някоя от многобройните улици на квартал „Кючук Париж“, и Кера подхващаше историите за Саша Руснака, като всяка вечер разкриваше още някоя нова пикантна подробност от бохемския му живот, а луната грееше в захлас горе на небето, като че ли и тя заслушана в бърборенето им. Мария се съвземаше бавно като огряно от пролетното слънце, едва презимувало цвете. Все още бе замаяна и дезориентирана и не разбираше много какво става около нея. Но… пролетта си отиваше, дните ставаха все по-дълги и топли, небето се избистряше до ярко синьо, без нито едно облаче, лястовиците се стрелкаха ниско над блоковете, врабците напористо се боричкаха в прахоляка, дроздовете и славеите не се уморяваха да пеят, а нощем прилепите с тихо цък-цък излизаха от скривалищата си, и заедно с бухалите и совите огласяха парковете и градините със странни звуци, от които плъховете и мишките бягаха през глава и се скриваха дълбоко в мазетата на панелните блокове от времето на социализма, и при всички хора, като че ли с настъпването на лятото се забелязваше някакво умствено затъпяване през дългите горещи следобеди, редуващо се с емоционални изригвания през летните вечери, когато роклите на Мария ставаха все по-дълги и с все по-скандални деколтета, а тя непрекъснато мислеше за Саша Руснака.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мира Благоева Петкова-Папо е родена и живее в Пловдив. Завършила е Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. По образование е учител, но работи като църковен псалт. Освен на романа „Пловдивските потайности“, е автор на сборниците с разкази „Отец Константин и г-жа Любов“, „Петте спирки на сърцето“, „Разкази от града под тепетата“, на богословската книга „Индия – жребият на апостол Тома“ и на „Наркоман по лекарско предписание“. Редактор на поетични книги на други автори. Нейни разкази са включени в различни алманаси. Носител на награди от конкурси на Фондация „Буквите“. Член на Дружеството на пловдивските писатели.
.
