.
Разказ от Фил Бандов
В онези времена декемврийските дни в София не бяха така шумни. Из улиците почти липсваха светлинни реклами, но за сметка на това изобилният сняг и празничните коледни елхи красяха целия град. Настроението от предстоящите празници се усещаше навсякъде. Тогава елхите се продаваха върху откритите квартални игрища, на Лъвов мост, на ъгъла на улиците „Стамболийски“ и „Алдомировска“, на площад „Македония“ или най-често на Женския пазар. Ароматът на току-що окастрените борови клонки се смесваше с колоритната палитра от звуци и отново подсказваше за наближаването на новата година. Валеше сняг почти всеки ден – от това градът започваше да наподобява коледна картичка, а шумът от трамваите едва се чуваше.
Почти на всеки ъгъл се срещаха продавачи на печена тиква, шумно хвалещи стоката си, въпреки студа, на който те по цял ден бяха изложени. Ароматната им стока бе наредена по тезгясите върху дървените двуколки, които бяха разкарвани от място на място от самите продавачи.
– Айдеее, тикваро-медарооо!!! – крещеше старият продавач на печена тиква пред обущарницата на бай Агоп Саркисян.
Огромните оранжево-кафяви полукръгове на срязаните през средата тикви изпускаха бяла пара и бяха пълни със сладък и сгъстен сок, като по сладост и ухание надминаваха всички други коледни печива. От старите едновремешни дюкяни не секваше да се носи мирисът на червено вино и на скара. Забързани хора пъплеха по заледените тротоари, понесли в ръцете си пълни торби или елхи. Зад изпотените стъкла на кварталните капанчета надничаха зачервени мъже с чашка в ръка – те се смееха шумно, ръкомахаха си и току запалваха по някоя цигара. Отнякъде се чуваше стържещият глас на подвижен циркуляр, с който обикаляха из улиците, за да дорежат докараните за огрев дърва.
Свечеряваше се и навалицата беше започнала да намалява. Сия се прибираше от работа, но трябваше да бърза към къщи, защото днес бяха канени на гости с Младен и с малкия Радко. Предстоеше им да подготвят подаръците и да се пременят за случая. Роднините на Младен живееха до Западния парк, на колелото на трамвай № 10 и дотам имаше немалко път. Трамваите тогава бяха начесто, но множеството хора по спирките и честата липса на такси или на друг транспорт правеше пътуването с трамвая истинско изпитание. Затова Сия и Младен решиха да повървят пеша, като повозят Радко на новата шейна. Татко му я бе купил наскоро и детето не сваляше очи от новото возило.
„Колко добри татко и мама си имам! Какво хубава шейна ми е донесъл татко! Какви красиви елхови играчки е купила майка Сия!”
Елховите играчки блестяха като истинска феерия в полутъмната спалня, а отблясъкът от камината шареше тавана с танцуващи оранжеви фигурки. Тя току-що беше запалена и ледените кристали по прозорците все още не се бяха размили. Едни от тях детето оприличаваше на лисичи ушенца, други на мечета, а в трети виждаше островръхите шапчици на малките седем джуджета. Навярно скоро и Дядо Коледа щеше да го посети и да му донесе най-хубавия подарък…. Радко бе много послушно дете, радваше мама и татко и затова все очакваше появата на добрия белобрад дядо.
През тази вечер той за първи път се срещна с вълшебството на зимата.
„Значи, това е шейна, как ли се управлява?!” – си помисли малкият, докато татко му го качваше на нея.
Завиха го с плътно одеяло и само мигащите очи на детето показваха, че в шейната има някой. Младен хвана ремъка с едната си ръка, настани торбата с подаръците пред Радко и тримата със Сия поеха по пъртината на близката улица. Снегът продължаваше да пада и синкавите светлинки радваха въображението на детето, сякаш идеха като от истинска коледна елха. То се опитваше да хване с езиче снежинките, които палаво го закачаха и после изчезваха от лицето му. Другите, които бяха по-предпазливи, се трупаха върху шейната и скоро одеялото на Радко стана също така бяло като тях. Напред вървяха татко му и майка му, двамата се държаха за ръка, а татко му дърпаше с другата си ръка шейната. С тихо съскане роговете й пореха дебелия сняг и оставяха две лъскави сребристи ленти, които снежинките бързо се опитваха да скрият.
„Колко са хубави и колко са много, откъде ли идват, кой ли ги пуска отгоре? – помисли си Радко за снежинките. – Татко ми веднъж каза, че идвали от облаците, но тогава кой ли прави облаците“ – не спираше да се пита детето.
„Искам да вали, винаги да вали сняг – повтаряше си малкият човек и със затаен дъх гледаше към близките дървета в училищния двор. – Вероятно сега там спят катеричките и зайчетата, в хралупите си“…
– Зайчета, мамо! Зайчета! – извика Радко към няколко снежни купчинки, навети от вяръра.
Двамата родители се засмяха и продължиха пътя си, радвайки се на бялата вечер и на първата снежна разходка с Радко. Бяха минали едва 3 години, откакто той се бе родил, и впечатлението, което оказваше върху него истинската зима, ги забавляваше не по-малко. Младен и Сия бяха млади и много се обичаха, детето даде нова радост в живота им и сега изживяваха прекрасни минути, изпълнени с щастие. Нищо, че обитаваха една малка къща, но топлината, с която бе наситен този дом и сърцата им, заличаваше всякаква несгода или трудност. Младен беше способен млад инженер и бивш лекоатлет, разбираше и от всякаква техника, а когато до него беше Сия, за него нямаше невъзможни неща – двамата бяха неразделни и единни.
Беше петък вечер и настроението от предстоящото гостуване постоянно ги караше да бързат и да не усещат умората от ходенето. Снегът продължаваше да вали още по-силно, снежинките бяха станали твърди и вече се забиваха в лицата. Поспряха за малко, Сия поизтърси малко одеялото, зави отново детето и после пак продължиха.
Бяха изминали вече три четвърти от пътя, когато излязоха на една от двете прави алеи, вървящи успоредно от двете страни на булеварда след прелеза. Младен знаеше, че остава не повече от километър до блока на брат му и след 20 минути трябваше вече да се там. Снегът се усилваше, но той не усещаше затруднение с шейната – нали бе избрал най-хубавата, тя вървеше като че ли плуваше! Сия крачеше пред него, тъй като той нарочно я бе помолил да мине отпред, за да се движат с темпото, с което тя можеше.
„Гледай я, моля ти се – позасмя се мислено Младен, – тръгнала е с токчета из снега от пуста суета….” После се сети, че Сия му бе споменала за някакви хубави вносни ботуши, които така и не успяла да си купи от ЦУМ, защото се свършили точно пред нея…
„Ето какво ще й купя за Нова Година – каза си той… – Само да ни дадат премиалните, както са обещали…“
Ходейки, двамата продължиха да говорят за бъдещите си идеи и надежди, които бяха свързани най-вече с детето им.
Изведнъж Младен се сепна: шейната не оказваше вече почти никакво съпротивление върху ръката му. Той рязко се обърна и видя това, което не искаше да вижда: шейната бе празна и само торбата с подаръците се кандилкаше в предната й част, заклещена между роговете…
– Сия! Сия! – извика на пресекулки той – Радко!!!…
– Младене?!!!…
Двамата изоставиха шейната с подаръците и се затичаха назад по следите си. Сия скоро изостана, но Младен продължаваше да тича така, както не бе тичал дори през най-добрите си състезания. Въпреки навалелия твърд сняг, той се понесе по алеята като вихър – не му пречеха нито високите боти, нито заледените места, нито гъстия снеговалеж. Тичаше, а шумът в ушите му се усилваше, сякаш беше на стадиона, както преди години. Той неволно си припомни как на едно от състезанията се опитваше да си внуши мисъл, която да го зареди с енергия и сила до края на обиколките. Стадионът се вълнуваше тогава, белееха се плакати и камбанката вече биеше преди последната обиколка. Тогава си беше представил, че тича в пустиня и че наградата представлява само една чаша вода, а тя щеше да се падне на победителя. И бе спечелил състезанието.
Сега наградата беше сменена с неимоверно по-голям залог. Той бягаше, но не виждаше и не чуваше нито улицата, нито звъненето на трамвая, не се спря и пред падащата бариера на прелеза… Очите му бяха отправени в далечината – там, където алеята свършваше. Детето му трябваше да е някъде там! Или може би там?!
– Не! – извика той тичайки. – Там трябва да е… Там!!!
Всичко наоколо се сля в една бяла и права ивица, върху която вече не се виждаха очертания и форми. Наоколо не се мяркаше жив човек. Вятърът навяваше снега и това правеше все по-малка вероятността да се открие нещо из лошо осветената улица. В края на алеята Младен се спря, за да поеме дъх…
Какво да прави сега, какво ?! Къде е детето им ?!?!… Трябваше да е някъде тук.
Студът не се усещаше, нито умората. Младен се обърна и отново се затича в обратната посока, където на километър от него бе останала Сия. После пак се върна към началото на пътя и не спря да се лута из виелицата. Накрая клекна отчаян до една навята преспа и през главата му минаха всичките мигове, свързани досега с Радко и Сия…
В този момент съвсем наблизо пред него се чу тихо скимтене и нещо се разшава. Заслепен от сълзите, предизвикани от хоризонтално носещата се снежна виелица, Младен не беше забелязал засипаното от снега малко улично кученце. То се бе свило като кравай до една малка преспа и само черните му ушички едва помръдваха.
И точно, когато се надвеси над зъзнещото животинче, Младен разбра, че малката преспа, до която се бе сгушило кученцето, беше детето му, все още лежащо в топлото одеяло. То също беше цялото покрито от снега и спеше като малко полярно зайче. Бащата веднага го вдигна, прегърна го силно и постоя така миг-два, а после се свлече на колене. Изминаха няколко минути, докато се съвземе. Сетне той взе в ръцете си и малкия бездомник, като го приюти в пазвата под дебелото си яке. Студът се усилваше, но мъжът вече не усещаше нищо. Едва забележима усмивка мина по лицето му, когато от далечината започна да се приближава и Сия.
Радко се поразбуди, засмя се, когато видя до себе си татко си Младен, и попита:
– Тати, аз ходих при зайчетата, знаеш ли?!
– Да, знам, знам, момчето ми… – отвърна Младен, като не спираше да милва детето си и да го загръща в одеялото.
– Аз точно щях да ги пипна, тати, и ти ме гушна…
– Да, така беше, моето момче…
След минута дотича Сия и също ги прегърна. Обеците й блестяха под слабата улична светлина и на Радко му се сториха като две елхови играчки. „Колко хубава е мама! Колко е хубава…“ – помисли си детето и отново заспа в ръцете на Младен.
Снегът наоколо продължаваше да вали и по пъртината отново засъска шейната.
Торбата с подаръците пак се поклащаше върху роговете й, а изпод одеялото до спящото дете вече помръдваха и две черни ушенца.
.
