.
Излезе нова книга на нашия сънародник в САЩ, поета, писателя, преводача Васил Славов – сборникът със стихове „НЯМ“. Редактор на книгата е Иван Здравков, художник – Милко Божков, издадена е от „Атерна Прес“ през октомври 2021 г. В България книгата може да се поръча от сайта на книжарница „Хеликон“ и тук, а в САЩ и Канада приятелите на поезията могат да пoсетят сайта на „Атерна Прес“ или да пишат на емейл адрес: [email protected]. „Ням“ се разпространява и от книжарница „Български книжици“, от която сборникът може да бъде поръчан и доставен в различни страни по света.
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Завършил е Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), “Звяр” (2014), “Следверие” (2017); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Негови творби са част от литературния сборник „Възвръщенци“ (2020). Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания. Носител на претижни литературни награди и отличия. Член на Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Живее в Питсбърг, Пенсилвания.
Из „НЯМ“
AHAB – 2
И корабът мъглясал, с крепните криле,
познал и свят, и Ад, небето ще чете
и може би, отново, към бряг ще се завърне
или платното черно към мрака ще обърне.
И корабът
с предсетните крила,
прелюспен в димен свод,
а горе – светлина
и всичкото загубено в езика на човека
било е минало до днес, било е сянка –
нека!
след словото Отрок от вой да се роди,
от падналите в грохот от клюнните скали,
които, кипнали сред гъста, гневна пяна,
ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
усилие изконно в забрава да отмият,
да отнесат сърцето, от болка дето вие
в едно пропаднало в очакване небе!
И корабът
със крепните криле!
Коруба някаква.
Прохлупени звезди.
На палубата – нощ.
Среднощното кади
под черната превръзка на Касиопея,
където само кръстът и небесата пеят,
където мараня е твоят мъглен пристан,
а в думата – посеченост и сетната ти истина,
където мъртвото разкъсва духа и тишината
и всяко късно връщане
е среща с непознати.
Далече някъде, зората пак пропада
и облакът й паднал, една умряла крава,
търкаля се във въздуха с подути ветрове,
додъхва пак и пак и вече ще умре,
но някакво крило на гълъб или дим
го вдига от окото на океана син,
превръща го на мечка, а после на змия
и почва пак, отново, небесната игра.
Да, тук сме всички ние,
сред кърваво море
и никой път не знае,
и нито и къде
последният ни пристан дъгата ще затвори,
и вече на колени на Дявола се молим,
за болната от време,
презряна светлина,
която пак ще дръпне живота по ръба
на някакво поредно, последно заколение,
наречено от Бог разпятие и спасение –
и там,
по мачтите
на куките побити,
приличаме на кацнали в подлунието птици.
И той е тук.
И той!
Сред сенките,
сред нас,
въздигнал на триона скрибуцащия глас,
на крясъка – дъгата,
на лудостта – четмото,
на мъртъв албатрос скрипеца и окото,
догонил без слова най-страшната стихия,
и бяла пелена в саван ще го повие.
Но той реве,
реве
и черното море
корубата саката за миг ще измете –
но спира да надува препълнения мях,
защото я посреща смразяващ,
луден смях,
роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
смехът на този мъж в отвъдното поема,
разблъсква хоризонти,
трепери и бучи,
и падат вцепенени, посърнали звезди.
Ахав – несвестен пес,
из мрака заловен,
куцукащ между спомена и лунния си плен,
един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
загубил всичко свято и всичко пропилял
из кръчмите на Ада,
сред райските цветя.
Ахаве, бесно куче!
Живееш?
Докога?
И той е тук – несретен –
сирак на светлината,
не знае кой го гони, земята –
непозната,
под някакъв превит в извивките си хълм,
държи – брадясал вече
– светкавица и гръм,
тризъбец и огниво в пребитито копито,
което е повдигнал, в парцалища увито.
А клупът на небето тежи в обесно злато.
Хамсията на слънцето сред въздуха се мята.
И той е тук.
И той.
Под облака,
до нас,
нечуващ на живота прегракналия глас.
До времето – преминало –
до морския пчелин,
останал поприведен, един захвърлен син,
един препънат вече от пранги от олово,
лишен от своя кръст,
лишен от свойто слово,
изгонен като лудия – в мазата на деня,
безумец, дето кротко изчаква си реда.
Прехвъля времето одрано наметало,
вълните са пресини,
а слънцето е бяло.
И няма пропиляност,
и няма оправдание
за всичкото – билото – за вик, за покаяние.
Скалата там сълзи –
окото ще положи –
и повече не иска и повече не може
да носи този кръст върху одрана кожа,
като че вече минал под шкурката и ножа
на някакво затулно из мрака преселение,
останал и без гроб, без сетното селение
на хората, които, земята обитават,
на хората, които пред думата си падат,
нестигнали небе,
нестигнали утеха,
разхвърлили разгулно пристегнатите дрехи,
танцуващи на дансига на падналото време,
без никой път да знае и пътя да поеме
към тази тиха сетност, от мрака завещана,
на мъртвите прошепната,
от мъртвите живяна.
И той е тук – продъхнал.
Морето е олово.
Вълните се търкалят, додавят всяко слово.
Остана само лъч
и някакво въже.
Оттук – започва пътят,
Бог знае накъде.
И пада равно…
Тихо…
Вселенско помирение
между окъсан Бог и сетното творение,
от морска сол омесено, от светлост и от жал,
един човек забравен, роден в свещена кал,
изправил слабостта на грозното си тяло,
живял – не, не в живота,
а там, където спряло
бе цветето, което вълната ще откъсне,
и това небе безлично дарява светли пръски…
Делфините, където с мелтемите играят
и падащото слънце с муцунките дълбаят.
Оттук –
прекършен,
тъжен,
подхвърлен към безкрая
без кучката настръхнала и майка си да знае,
които му дариха пречупена снага
и патерицата строшена, да тропа из дъжда,
и тътена, отекващ под свода на небето,
където само босата луна,
където,
разсечени до гърло,
безкрили ветрове
пак свиват снопове от морски цветове.
Отива си,
отива си,
догаря в мрака оня…
Земята е червена,
гемиите се гонят
и пристанът дошепва с последните звезди,
морето вдига дрехата и голотата ври
от този сетноглух, загубен в тихост блян,
отново, пак нестигнат,
отново неживян,
копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,
а в гърлото огромна и мокротежка буца,
и нощният моряк към прага си накуцва,
светлика да запали,
маслина да положи,
ще си помисли в миг, че повече не може
съдбата си да гони и тези ветрове,
стената ще строши,
до гроб ще изреве
и пак ще тръгне –
черно и в черно,
черно сам
на глухата си патерица и на нощта опрян.
Догаря бавно слънцето и малко преди края
догалва си земята и хвърля котва в рая,
и диша върху покриви, разкъсани в позлата,
нощта ще бъде същата –
далечна и позната,
чешмицата до кея ще пръсне водна шума
и мракът ще затвори последната си дума.
А залезът отсреща – една разчупна ласка
небето ще целуне,
небето ще одраска.
Отгоре чезне глухо на мазката лъчът,
все по-бледосива и лунна става тя,
нощта е вече тук с небесното си слово
и този черен месец пред остров от олово
в предмиг предвкусва края и тъмното гори.
Отиват си,
отиват си
последните лъчи.
И корабът напуска следземния си пристан,
а на брега забравеният, в небето си улисан,
не вижда тънка птица как в маранята пада
и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
и как зъбът проронен на черните скали
плацентата разкъсва
и мракът вече ври,
как мъртвите с ръкави от водорасли – ризи
под кипариса остър,
до хоризонта близо,
додишват ехото и с белия език
кръвта червена вдигат, и всичкото след миг
се срива и замира –
там стъпил бе Човекът
и бе въздигнал людската, миражната си Мека
на волята,
на любовта,
на силните скали
и няма вече болка, и няма вече дни…
Брегът загуби цвят,
човека не позна.
И вдигай тази котва!
И крепните крила!
…Опрени в Адното, от тъмното смълчани
без дъх, без упование,
от вятъра вковани
на времето под прангите,
което жадно тлее,
и всичко е забравеност, и силата немее
с избити зъби вече, на старческата паст…
И Адно е за Дявола.
И Адно – и за нас.
Накрая свършва вятър.
И свършва и морето,
и сенките се свършват, изчезват там, където
прическите превили са морските треви,
където, най-накрая, земята се отви
и в тънкия й бял, пропукан с време череп,
костиците най-сетне праха си ще намерят,
сълзите ще дарят на корените сили,
една пчелица, горе, небето ще ужили…
И, може би, ще почне отново Рождество
без нашето участие, без нас, пък и защо?
Да бъдем дим и прах?
Отмина ни редът.
И вдигай, вдигай котва.
Крилете.
И на път!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
