Сиромашката

.

Новела от Тодор Христов – Златния

Беше една най-обикновена утрин, изпълнена с необикновеност, чудеса и свобода. С Тали се запътихме към селското кафене, там си взехме по нещо и излязохме отпред на въздух. На мегдана винаги имаше живот, преминаващи коли, бързащи хора, та и кучета. Кучетата, обаче, не бързаха! Лежаха си псетата на отсрещния тротоар и гледаха цялото това обезумяло, кланящо се на часовника поколение. Ние видяхме от животинките и спряхме да бързаме. Имахме цялото време на света! Та там, седящи с горещите кафета, зяпайки, се потопихме в безвремието. Отвън на една от масите седеше Данчо – всички в селото го наричаха „Мухата“, а той беше изключително умен. Това беше причината повечето от селяните да го избягват. Спомних си деня, в който видях Дани, разхождайки се, да вдига боклук от земята. Направи ми силно впечатление, не бях виждал друг от селото да го прави.

С Тали отидохме до неговата маса.

– Здрасти, Данка! Как си?

Той винаги беше усмихнат! Тези топли, пълни с тъга, но и силни български, борбени очи, ме накараха да забравя не само времето, но и студения, влажен есенен ден.

– Здрасти, Тоше, Талка!

Винаги, когато някой го наречеше Даньо, се сещах за песента „Даньова мама думаше“ и сила изпълваше гръдта ми!

Гледам кучетата, гледам Данката, гледам си кафето и си мисля за ония, дето са си само във времето – „времеджиите“. Дето често обиждаха Даньо. Подиграваха му се! Смееха му се! Чудех се на тяхното невежество и липса на човещина. Семейството ми, обаче, го обичаше безкрайно и, когато го обиждаха, душичките ни заболяваха. Същите тия селяни се мислеха за граждани, само защото автобусът от столицата се тътреше до табелата им. Ако ги наречеш „селяни“, обаче, се обиждаха! „Граждани сте“ – ако речеш, пак се обиждат! Това селско-градско общество наричаше новозаселилите се „прикари“*. Название, недостойно и за добитък. Това – да унижават беше характерно и нормално за тях, а любимото разбира се беше да се говори зад гърба на всеки, било то прикар или свой!

С Данката се разбирахме само с поглед, с уличните кутрета – също. Те неслучайно лежаха на отсрещния тротоар, оттам виждаха и чуваха всичко. Тъкмо се обърнах да потърся жена ми с поглед и видях, че е отишла при Дани. На неговата маса седеше и едно непознато за нас момиче. Помислих си, че е от „играчите на времето“, но се оказа, че съм сбъркал. Тя седеше и не бързаше. Просто гледаше небитието! Не можех да определя – жена ли е или момиче. Трудно се определяше възрастта й, но това пък вълнуваше „времеджиите“ – „На колко години си?“ и „Колко изкарваш на месец?“. За нас това беше просто мит. Важно бе какво се вижда през очите, а през нейните прозираше отчаяние и в същото време сила. Тази, българската сила! Непреклонната!

Седнахме с Тали при Данката и Яна. Заприказвахме се. По всичко личеше, че момичето живее бедно. Станах да си взема още едно кафенце и видях касиерката, вгледала се през прозореца, а погледът й – право в нашата маса. Питах я дали е виждала това момиче. А в това малко, селско-градско местенце малко неща остават незабелязани. Разбрах, че била заспала в кафето предишни дни и я приели веднага за странна. Не биваше да заспива точно в това кафене, сега такъв етикет ще й лепнат, че свет да й се завие. Излизайки навън, погледът ми срещна кучешките очи и те с кимване ми потвърдиха, че момичето е добро. Аз вярвах на тези малки земни клюкари и на тяхната безпогрешна интуиция.

Приехме Яна за приятел и тя – нас. По детски. Какво по-хубаво от това да се довериш? Децата се доверяват на всеки, пък след това ядат як пердах. На другия ден – същото и после… пак пердах… Човек спре ли да се доверява, започва да бърза, изгубва човешкото и най-милото си – детското! Беднячката беше дете! Освен нежната й осанка, и душевността й бе фина. Бързият черен валяк, нагло премазал това човече, смазал още много такива същества, но точно Яна отказваше да се влачи след него. Беше се предала! Бързакът бе безскрупулно нагъл, само кучетата не премазал. Те не играеха в неговата игра. Яна бе станала незабележима за хората, а може би и за себе си. Говореше бавно, свита под мръсното си яке, смачканите дрехи и смачканата душевност. Това ми подсказваше, че „тя не е адаптивна“. Сиреч по български – „неприспособима“! Такива хора не искаха да се качват на черния валяк! Или скачаха от него сами, или служителите на машината помагаха за смазването им. Системата не би помръднала без ратаите й; сама по себе си, тя беше нищожна. Да, но хората не бяха разбрали това! Уловката се криеше във възприятията за малко и голямо. „Човечето се помислило за малко и машината го ранила жестоко“ и обратното: „Човек разбере ли, че валякът е играчка, нищожна и малка, а той – огромен и силен, в миг машината отказва да работи.“ Става „СТОП МАШИНА!“. Служителите й изпадат в паника, започват да сеят страх, вадят познатите до болка инструменти, в опит да постегнат старата машина.

Яна беше шивачка, завършила преди много време шивашки техникум, сега живееше в една порутена вила. Сама в гората! Имала три шевни машини, с които изкарвала прехраната си, а нощем си говорела с тях. Момичето търсеше помещение, което да наеме. Сетих се за батко Калин. Помислих си, че той може да й отдаде стаичка. Надявах се! Исках да й помогнем на всяка цена! Яна трябваше да разбере, че българите не сме жертви! Никога няма да бъдем жертви! Ние сме големите и не могат да ни газят малките играчки! По-късно разбрахме, че брат й живеел наблизо със семейството му. Плащал наема на сестра си, давал й по някой лев, за да е наблизо. Какво по-хубаво от това да имаш детегледачка на броени метри? Кутия цигари, евтин наем за 20 квадрата и малко джобни! На толкова я оценяваше брат й! Нея – Яна! Брат й беше от тези хора, дето ти дават! Ама така ти дават, че да си зависим от тях! Винаги да имаш нужда от тях! Най-лесният начин да накараш някого да ти слугува е същият – да се почувства виновен, слаб, странен или лабилен. Така жертвата продава себе си, за да оцелее. С разбито сърце спира да вярва в любовта! Вътрешна смърт! Тогава физическата става само подробност! Премазаният, вървящ след валячето, започва да се възползва от тези, които дават, за да получават, така подсилва все повече решетките на капана от вина. Дори съм чувал, от тия, „времеджиите“, да обиждат с думи от сорта „особен“! Какво по-хубаво от това да си особен! Най-скъпото на този свят не е ли рядкото? Сигурно бъркам! Най-добрата детегледачка на света, беше и най-добрата шивачка на Вселената! Тя можеше да ушие всичко от плат, но трудно кърпеше раздраната си душа.

Та, ето ни нас, вървим към батко Калин. Наум всеки от нас се молеше той да й отдаде помещение за ателие. Стигнахме. Почуках на вратата му. Беше си вкъщи. Както винаги, подпетил старите си черни обувки, излезе. Набързо му споменах за какво иде реч. Почувствах, че няма да е съгласен, но въпреки това продължих! Бяхме решени да й помогнем на всяка цена! Отключи той старата къща. Сиромашката го пита директно:

– Ще ме пуснеш ли в една стаичка! – Ей така! Мъжката го попита!

Той, батко Калин, беше уклончив! Трябваше му време да прецени човека отсреща. Гледаше я той – мърлява, шилеста, смачкана – и хич не му се занимаваше с неканени гости. Старата къща беше в ремонт, но въпреки това се ползваше една стая за галерия на един неуспял художник. Ей така, от солидарност.

Викам му на Кальо:

– Аре бе, бате! Пусни я да си сложи машините тука да трака!

Той се чуди такъв! Чеше се по посивялата глава и се прави, че мисли. Беше хлъзгав! Още изначало беше решил, че няма да стане, и се опитваше да отбие тактично гостенката.

Сиромашката изгубила баща си, когато била малка, а с майка й хич се нямали. Имала и приятел, ама и с него не мелели брашно. Егати и живота! Викам си – несретница е тая. След опита ни да намерим малка стаичка за шивачката, отидохме вкъщи. Нямам и ни най-малка представа защо! Нали така правят приятелите! Обичайните ни вечери, било то с гости или без, започваха и завършваха с български народни песни. Момичето седеше и ни гледаше безизразно, сякаш не беше с нас. По едно време леко и плахо промълви:

– Аз никога, дори наум, не съм изпявала цяла песен! Пък пред други хора! И на глас! Не съм си помисляла да го правя!

Както си се забавлявахме, я чух да си тананика нещо. Хем я гледаш смачкана, пък в същото време си припява. Викам си: „Е това никъде го нема, смазан си духом, а пееш.“ Това само българката го може. Нали в историята ни повече мъже се изтъкват. Все се пъчим ние, мъжете! Ама пък българките какво са видели! Колко войни са изнесли на плещите си! Много интересен ден беше този – Яновия! На следващата вечер й отидохме на гости. Отпусна се повече и сподели за една от мечтите си. Да пее на глас! И като запя…! Онемяхме! Пееше направо душата й! Хем преживяла и ранена, хем непреклонна, силна българка! Слушах я и две чувства се бореха в мен – хем ми се ревеше, хем ми идеше сила да полетя.

Същата вечер с Тали и Яна ни хрумна идея – да шием български знамена, за подарък. Беше ни писнало от китайски евтини стоки. Пък и хубавите неща са ръчните. Не го ли пипне ръчичката, да го измъчиш малко, не става за нищо. И за боклука не е!

Тия, „времеджиите“, обичаха всичко евтино, та нали самите те бяха такива, качили се на поточната линия. Имаме си една българска приказка: „Хубавите неща стават бавно“! Тия същите поклончовци вярват на тези, дето карат черната машинка. Ако питаш някой такъв: „На теб власт трябва ли ти?“, той ще ти отговори: „Как без власт! Не може! Ще стане хаос!“. Когато някой ми отговори така, ми става ясно, че харесва „черното валяче“. То пък, от своя страна, става по-мощно и голямо и започва да гази човечета като Яна. „Времеджиите“ са още и егоисти. Много обичат лекото! Кланят му се. Народът ни ги знае тия не е от вчера! Казват: „Преклонена главица сабя не я сече“. Приказките ни не са случайни. Стар народ е нашият, българският! Много империи е имало, но сега ги няма. Пък ние сме си тук! Има ни! Щото като ни е трудно, пеем! Некои от нашите се предадоха, почнаха да свирят в оркестъра на валяка. Кой компютърджия, кой шефче на някоя институцийка го бутнали. Ама то, щото така е лесничко!

Ден по-късно, отново в кафеджийницата, се видяхме с Яна. Този път неслучайно, а с уговорена среща. Тя вече имаше приятели! Долавяше се и усмивка по лицето й! В този момент ми хрумна нещо:

– Дайте да идем пак до батко Кальо, да го питаме за стая под наем. Може да е кандисал?

Съгласиха се момичетата и тръгнахме. По пътя видяхме Стефчо, детишки наш приятел. Запознахме го с Яница и той реши да дойде с нас. Стигнахме при Калин, но нещата си бяха по старому – подпетените обувки и уклончивите отговори. Момичето отново го попита директно:

– Какво реши? Ще станат ли нещата? – С равен и спокоен тон му зададе въпроса.

– ААА! ЪЪЪ! След Нова година ще ти кажа! – чешейки се по рошавата коса, отклоняваше въпроса Калинчо.

– Но ще го даваш ли след Нова година или не? – гледайки го право в очите, търсеше отговора му тя.

– След Нова година ще видим! – хитруваше умело Калин, изглежда нямайки смелостта да й откаже в очите.

Момичето беше директно и това много ме учуди. Сякаш мъж питаше. Явно това подценяване на жените ме обърка. Всички мълчахме и се правехме, че не ги чуваме, а Стефан стоеше отстрани и се взираше в шедьоврите, нарисувани от неуспелия художник. След конфузната ситуация малката ни банда, увесила нос, тръгна отново към кафето. Там седнахме и поговорихме надълго и широко. Бях сигурен, че ще намерим помещение за шивачката. Отнякъде, с гръм и трясък, при нас се присъедини баща ми и веднага се включи в разговора. Той бе много емоционален, грижовен и любящ татко. Лекар с много голям авторитет и дори известен. Всички много му се сваляха, което, от една страна, ме дразнеше доста, а, от друга, ми помагаше да преценя хората точно за секунда. В тези моменти си казвах наум: „Горките малки, нещастни човечета“. Още открай време е било модерно да си поп, кмет или даскал, пък после модата се сменила и станала лекар и военен.

Когато баща ми влезе в заведението, лицата на приятелите ми се промениха. Те му демонстрираха уважение. Слагаха доктора над себе си. Виждайки тези сценки на унижение, се заричах, че няма да общувам повече с тях, но на следващия ден ми минаваше. Чаках деня, в който просто няма да ми мине! Баща ми, макар че помагаше на всички, също виждаше кой му се „мазни“ и кой му се „сваля“. Проблемът на хората идва от това, че се кланят на авторитети – „идоли“, популярни личности, певци, музиканти, спортисти и всякакви други, следвани от множество хора. Ако авторитетът направи нещо, то и групичката автоматично прави същото. Като дресирани маймунки повтарят. Това от страна на „времеджиите“ е толкова евтин трик за управление на масите. Да, ама не! Има и такива животинки, които не подлежат на дресура. Тия, ,„дресираните“, правят различни номера за наградка, в случая „мили очички“ на тате, а ние пък, „диваците“, ги гледаме с насмешка.

Яна през цялото време се опиваше да каже нещо, но никой не я чуваше. Бяхме в разгара на спор. Както винаги! Откакто се помня, спорим с тате за едно и също нещо – аз му казвам, че любовта е по-силна от уважението. Той пък си държи на неговото – уважение. Не бях изпитвал подобно чувство на респект, то ми бе чуждо, а и, да си призная, нямах желание да го разбирам. Горките малки „дресирани“ послушковци! Те знаеха, че в България, без познат в лекарския бранш, ще са просто парче месо! Това беше и една от големите разлики между „времеджиите“ и „диваците“. На нас не ни пукаше толкова за физическото здраве, колкото се борехме да спасим само едно-едничко нещо и това беше душата ни! Черната машина искаше именно нея! За това изкушаваше с евтини предложения и високи постове.

Стефан беше от приспособимите, сиреч системен. След срещата с Яна, той ме попита:

– Какво му има на това момиче?

Отговорих му:

– Това, което на нея й има, никога на тебе нема да го има! Ум има! – викнах му гневен.

Той беше от хората, които никога не рискуваха, рядко отваряше кесията си! Беше пестелив, вечно хленчеше, че няма пари, а сметката му „набъбваше“. Под усмивката му се криеше „господин Мнителност“! Чудех се на подобен тип хора! Не им ли е скучно? Навремето излъгаха дъртите да пестят пари, пък като дойде инфлацията, така ги извъртяха, че нищо не им остана. „Времеджиите“ разчитаха на паричките и затова пестяха, пък и от страх. Ако било нещо станело – „Да има!“. Ама, общо взето, нищо не ставаше кой знае какво. Разчиташ ли на парите да ти помогнат, значи си повярвал в силата им, а и всички знаят, че страхът е най-лошият съветник.

След кафенето отидохме да се поразходим по селото, а Яна ни сподели, че взимала сила от дърветата. В определен момент протягала ръка и взимала енергия от тях. Помислих си, че е поредната залетяла по източни практики. Поредното българче, попаднало в клопката на книжлетата и псевдопсихолозите. Викам й:

– Янче! Абе, ти да не си по-умна от баба ти, от прабаба ти и от нейната баба? Момиче, имаме си вера стара и тази вера стои заключена некъде дълбоко във всички нас, и чака да я отключим. Народът ни е казал: „Вълкът козината си мени, но нрава не!“.

Яна се бе опитала да смени козината, като повечето хора, но под опърпаната кожа имаше якост, за която човек дори не подозира. Обясних на шивачката, че силата при нас, християните, идва отвътре и отива навън, а не обратното. Аз също харесвах дърветата, животните и природата, те са творение на Бог, но в нас има светла сила, дадена ни от Твореца. Тя на момента разбра какво й казах, сякаш се събуди от дълъг сън.

Минаха няколко дни и отново видяхме шивачката на мегдана. Беше закъсала с евтината си бричка (която брат й подарил, за да му е тя по-лесно на разположение). Вайкаше се и беше доста притеснена. Спряхме с Талката и я попитахме има ли нужда от помощ, тя отказа. По-късно отново се видяхме. Ние бяхме тръгнали на имен ден и я взехме с нас. Беше Никулден, а именникът Ники беше приготвил риба с картофи и домашно вино. Събрали се бяха негови приятели, музиканти, гайдари и тъпанджии. Неканени се присъединихме към тарапаната и като се подкарахме, ей така по български, пяхме песни от душа! Само едно ми мина през главата: „Е такава музика нема!“. Ние с песните си се молим, това ни свързва с Божественото. Отваря се душата и полита, а гайдата засвирили, малее! Мъртвец ще дигне да заиграе!

Яна имаше една много светла вечер с нас, но сякаш не беше готова за приятното. Свикнала с лошото и само лошо, хубавото я плашеше! Самата тя си призна, че се бои от нас, защото досега все са я използвали; страхуваше се от протегнатата ни приятелска ръка. Как да се довери на непознати, след като дори семейството й я предало? Мястото, където живееше, беше също потресаващо. Метална конструкция, най-вероятно правена от някой пенсионер, облицована с каквото има. Яна ползваше една стаичка на върха на псевдокъщата; тя бе стигнала до това положение, че да се чувства комфортно в мъката. Един от методите на черното валяче е точно този, да накара хората да се чувстват жертви, смачкани, пък и това положение да ги устройва.

Братът на шивачката получаваше доста добро парично месечно възнаграждение, равняващо се на около петнадесет минимални заплати в страната ни. Все пак, бе продал душата си за това. Компютърджиите бяха егоисти, а черната машинка имаше слабост към тях, затова им плащаше добре, даваше им материални блага и, каквото друго поискат, в замяна на тяхното покорство и следвайки нейните правила. Тези приспособими хиенки, надушили къде ще е лесното и юруш на компютрите. Те често са хора без собствен способ за оцеляване и живот.

Черната машинка доста често си се е забавлявала посредством тях. Направила една врата в огромно, необятно поле, заключила я с безброй ключалки, катинари и резета. Много хора са започнали да се редят на опашка пред нея, сакън, да не изпуснат момента на отключването й. Някои чакат и до днес. На Яна, обаче, това не й харесвало, но група от опашката я принудили. Тя пробвала, зачакала, пък по некое време мръдвала по полето. Гледа цветя, дръвчета, птички пеят, „ма много красота по това поле, бе“. И в някой момент, мине някой от родата и набързо я замъкне пак в черната опашка. И така ту на опашката, ту някой й пази ред, а тя щъка. Един ден решила, та ги питала:

– Добре бе, хора, какво раздават тук, та чакаме?

– Страх! Страх раздават, ама е много скъп! – отговорили й хората, ама много тихичко и плахо.

След няколко дни ни се обадиха наши приятели, които намерили малка къщичка в селото. Имало помещение, в което можело и да работи, и да живее. Човекът живеел в чужбина и искал просто някой да обитава къщата. Не искал наем, стигало му само да пазят и стопанисват имота. След два дни шевните машини на Яна тракаха усърдно, но все пак й трябваше време да даврандиса. Често й ходехме на гости, носехме вкусни домашни гозби. Беше станала кожа и кости, сиромашката. Нещата почнаха да се подреждат. Радвахме се, че се намери подслон преди големите студове, не ми се мислеше инак. Янчето ни сподели, че преди осем години имала бизнес в Пловдив. Управлявала огромни цехове с много работнички и взимала добри пари, живеела си царски. Била заможна някога сиромашката, но станало така, че изгубила всичко. Най-голямата й болка била тази, че приятелите я изоставили.

Овълчени, модерните хора следват авторитетите, та са се наредили там, пред онази заключената врата. Така е, щото слепи водачи ги водят. Едно време хората ги е сплотявала верата. Сега некой ще рече: „Ама това си е било за едно време. Сега е друго!“. За мен, обаче, е същото. И преди, и сега има власт, контрол и модели на управление. Ще им река на тия същите, че нашата вера е универсална, тя се не влияе от модата и е над времето и календара. Едно време глава на семейството е бил мъжът. Ей по тия земи е имало такива. Па тоя мъж е вземал правилни решения, тая глава е вървяла по Бога. Сега семейството го управлява женската тимберица. Като види тая ми тиква некоя нова кола и казва на псевдомъжлето си: „Искам и ние да имаме такава, същата!“ или „Гошо си смени дограмата – и аз искам такава!“. И мъжагата тича да изкарва пари, и си продава душицата, и си прецаква приятелите, само и само да угоди на женичката си. Защото тя коли, милата, и тя беси. Малко останаха разумните българки. Повечето следват схемата, угодна на черното валяче. Та нали то самото подхлъзна българския род и го разедини. Кой друг може да го направи?

Яница шиеше най-различни поръчки. Подкъсяваше, стесняваше, прекрояваше, но най-много обичаше да моделира. В селото бързо я научиха и занаятът й потръгна дотолкова, че да припечелва, колкото да покрива всичките си разходи. Почивните си дни ги отделяше за децата на брат си. Един ден, когато пак отиде да ги вземе, снахата бутна малка сума към джоба й. Този път, обаче, шивачка не ги прие:

– Ама, как така! – удиви се снахата, защо сиромашката отказа парите й.

– Ей така – прошепна Яна и тръгна с децата.

Разхождали се, както обичайно, а след това ги върнала при вече отпочиналата им майка. Шивачката доста спокойно и уравновесено обяснила на снаха си, че вече няма да има възможност да бъде на тяхно разположение, че няма да е, както преди. Снахата останала като „тресната“, не могла да повярва, че беднячката й отказва подаянието. Още същата вечер споделила всичко с мъжлето си и веднага му било наредено да проведе сериозен разговор по телефона. На Яна, обаче, не й се водел така предвидимия разговор и набързо се направила на сънена.

Малкият черен валяк много мрази някой да не му играе по правилата, ядосва се много, почервенява от яд и черна пара почва да излиза през прозорчетата му. Веднага прозвучава сирена за тревога и слугите му почват да хвърлят двойно количество въглища в машинното, страхливо отделенийце. Тълпата, следваща валячето, мигновено се организира за поредна атака.

Мина зимата. Изпролетихме. Започнаха птичките да пеят, позеленя гората, а машините на Сиромашката не спираха да тракат. Хората бяха безкрайно доволни от люботрудието на момичето, тя бе уникална в занаята си. Това за нея, обаче, било просто метод за оцеляване. В един от многото ни разговори Янчето ни сподели, че ако зависело от нея, въобще нямало да шие, тази работа й била писнала, бачкала я от немай-къде. Поразмечтахме се и девойчето сподели, че винаги е жадувала за собствена къщичка. Мъничка, спретнатка, с кокошарниче.

Българинът под наем се мъчи. Това не е за нас живот. Тия, дето живеят по чуждите имоти, са като бежанци. На нас требва да ни „пуши коминчето зад гърбо“. Затова, където е стъпил български крак, там има оставени заветни каменни селища и черкви монолитни, живописни. Градивни сме ние, ама тая пуста светски проказа, де дойде отвънка, та ги изучи хората на наем да живеят, па и пари с лихва да въртят. С багера ортаци стават за по една пуста лъскава стокица и апартаментче, най-милото, душицата си дават. Пък дядо викаше: „Ей, да знаеш, дете, лихварството е голем грях!“. Знаеха старите от кого да учат. „Имаме си ние Господ, той ни е даскал още от време оно. Мили сме му ние, българите.“

Телефонът на Яна не я оставаше на мира. Снахата и братът постоянно звъняха. Мислели за нея, съвети за живота й давали. Да почнела някъде работа, да не си играе на шивачка, даже ако искала, и у тях можела да живее, стаичка й били приготвили. Децата много плачели за нея. Ей, не я пущат на свобода тия гадове недни, а и децата използват като метод за вербуване. Шивачката много добре осъзнаваше тази игра.

Тая, черната машинка доста често използваше най-близките на човека, та да го удари в сърцето. Адската гадинка не признаваше нищо – ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра. Интересуваше се само от душата! Искаше поклон. Поклониш ли се, моментално й ставаш слуга.

Снахата и братът никога не купуваха нови неща за Яна, те винаги й даваха старите си, непотребни вещи. Подценяваха малката си детегледачка, най-вероятно несъзнателно и с мисълта, че правят нещо хубаво за нея. Тя пък от добро възпитание приемаше непотребните дарове и продължаваше безропотно да върви по пътя си, без да й пука за тия, дето се опитваха да я заробват. Възхищавах се на волското й търпение. Момичето бе силно, защото за пръв път имаше подкрепа. Имаше приятели! Даньо цяла зима й носеше дърва, всеки ден по едно чувалче стари, нарязани дъски. Колкото можеше, толкоз и правеше. Лъгана безброй пъти, на Яна й беше много трудно да повярва в човешката доброта, защото все користно я е получавала, а когато е дадена по търгашески начин, не е истинско, или, казано по детски – не се брои. Тогава си е личен интерес и егоизъм.

Наближаваше Великден и, в една пролетна утрин, шивачката решила да отиде до старата селска църква. Не била посещавала храм от години. Чела, сиромашката, повечко западни книжки с философии и забравила нашенското. Та, ето я сега, застанала пред малката църквица. Влезнала вътре през нисичкия свод и затворила скърцащата, масивна врата. Миризмата на тамян я върнал в детството, когато ходела често на църква с баба и дядо. Взела свещичка от дървената кутия и си я запалила от кандилото. Пламъчето играло весело в шепите й. Светлинката трептяла, а тя плачела. Цялата тежест като че ли паднала от плещите й. В тоз толкоз „нейн“ момент, коленичила пред иконостаса, внезапно се отворила вратата и мъж с вехти дрехи понечил да влезе. Стъписали се и двамата. Сиромашката рипнала и се изправила веднага. Погледнали се с вехтия право в очите.

– Извинявай! – казал мъжът и затворил гузно вратата.

Яна поставила свещта си в пясъчника и излязла. В този миг видяла, че мъжът е с метла в ръцете и помита пътеката пред църквицата. Той бил синеок, светъл и усмихнат. Заговорила се тя с него и разбрала, че това е клисарят, който навремето бил стъклар, ама му писнало от светския живот и сега си живеел в магерницата на църквата. Имал си малка зеленчукова градина, три козички и едно старо, малко кученце. Въобще не му се занимавало с никого и решил да се замонаши, и да поддържа храмчето. Споделил й още, че отдавна не са идвали хора, пък камо ли така искрено молещи се. Извинил се още веднъж, че я прекъснал, защото това си е нещо много лично и съкровено. Българинът сам си се моли, не като лицемерите да се изтъква пред другите.

Янчето се молела за брат си, за жена му, да се осъзнаят. „Прости им Господи! Те не знаят!“ С прости думи се молела сиромашката, защото Бог така я бил научил. Пък и той знае мислите ни още преди да сме ги изрекли. Каква сила имаше тази малка жена, да се моли за хората, които я бяха превърнали в своя прислужница?

На този етап от живота си Яница бе решила, че не иска да вижда роднините, само дечицата вземаше от време на време. Една от племенничките беше „луда“ по леля си, а и досущ като нея по излъчване. Артистично, живо, пълно с мечти дете. Един ден, когато се разхождали покрай селото, Маргарита казала на леля си:

– Лельо, тук е много хубаво! Много е свободно и хубаво, не е като вкъщи.

Нищо не отвърнала беднячката, просто била като „гръмната“ от изказването на осемгодишното дете.

Просветляло й на Янито, върнала си силата. Почнала да ходи често до малката църквичка, хем за молитва, хем и да види стъкларя – клисар. Двамата имали чувство, че се познават отдавна. Залюбили се те! Младия монах го измъчвал фактът, че служи на Господ и така го предавал. Във времето обаче осъзнал, че всъщност обича, а именно това е вярата ни. Все пак, постоянно се молил за прошка, защото престъпил принципите си, и се размонашил. С Яна се допълвали във всичко, тя не му пречела по никакъв начин. Заживели заедно в магерницата, а там тя пренесла и трите си шевни машини. Вече не говорела с тях, имала си стъкларя – клисар. Ние с Талката чат-пат ги канехме на гости и винаги ни беше весело заедно. В тях също ходехме, в спретнатката малка магерничка, където шиехме и пеехме на глас. Гласът на Яна вече се чуваше ясно в песните.

Неусетно дойде зимата и денят намаля, слънцето рядко се показваше, но в душите ни бе светло и топло. Никой, ама никой, нямаше силата да почерни сиромашката душичка, защото тя бе с Бога наш.

Даньо продължаваше да си пие биричка в селската кръчма. Когато някой селяк го обидеше, той се усмихваше и му пожелаваше да е жив и здрав, и то искрено. Те го мразеха затова, че е свободен. Защото робът мрази свободния.

Кальо си направи истинска галерия, но не спря да подпетва старите си обувки.

Ние с Талката си взехме три овчици.

Тате напусна болницата, преглеждаше хората от селото без пари, а в свободното си време идваше с нас и животинките на паша.

Стефчо никога не свали часовника от ръката си, но поне осъзнаваше това.

Братът и снахата никога не разбраха какво е риск.

Племенницата Маргарита избяга от техните и заживя с леля си – Сиромашката!

––––––––––––––––––––––––––––––-

* Прикар (прикяр), мн. прикари – презрително название за преселник, дошъл от някъде другаде.

.