“В Америка преоткрихме красотата на войната”
“На Балканите, всеки помни какво другите са му причинили, но никой не помни, какво той е пречинил на другите!”
Едно интервю на Симеон Гаспаров
Американският поет и носител на наградата Пулицър за поезия, Чарлз Симич (на английски е познат като Чарлз Симик б.а.) е роден в Белград на 9 май 1938-ма година. През 1953-та година се премества със семейството си в Америка. Първите няколко години в имиграция живее в Чикаго. До своята 15 годишна възраст, Чарлз Симич не е говорел английски език. За своя уникален принос в развитиенто на съвременната американска и световна поезия, Академията на Американските поети връчи на г-н Симич, наградата за за най-добър поет на Америка – “Уолъс Стивънс” за 2007-ма година и чек от $100,000.
Чарлз Симич е преводач и редактор в едно от най-престижните списания за поезия – “Перис Ревю”. Той също е професор по литература в университетът в Ню Хемпшир. Г-н Симич, има офис в Библиотеката на Конгреса на САЩ. Издал е 18 книги с поезия.
Поезията на Чарлз Симич е една вдъхновяваща смесица от джаз, блус, документалистика, образност и философска дълбина, която оттеква, като балада, носеща неподправено усещане за тъга, лек хумор и свежа, ненатрапваща се пейзажност.
С Чарлз Симич, се срещнахме в градската библиотека на Чикаго през пролетта на 2008 г. Около стотина души се бяха събрали тогава да почетат събитието. След раздаването на автографи и непринуден приятелски разговор с почитатели,Чарлз Симич започна да чете части от творбите си.
Около половин час по-късно, неочаквано, сред затаилата дъх публика, потопила се в лириката на Симич, в залата се появи парцалив бездомник.
Настъпи лека суматоха. Хора от задните редове почнаха да се въртят по столовете си нервно. Чу се шепот и неодобрителни въздишки. И докато другите гледаха изпод вежди одърпания скитник, и Симич четеше с равен глас поезията си, без изобщо да разбере какво става в залата, просякът бавно се огледа, после кротко седна на празното място от края на най-близкия до него ред и замечтано се заслуша в думите леещи се от тонколоните на стената.
Когато останахме насаме със Симич, малко преди да започна интервюто с него за в-к “Труд” му разказах за случилото се в залата. Честно казано, очкавах с него да се впуснеме в тълкуване на образа на бедния скитник, появил се така неочаквано като нещо възвишено, метафизичноо. Като нещо извънземно, поетично, което се надсмива на еднообразието и посредствеността на ежедневието ни, но вместо това, той само махна с ръка и добави: “Не се учудвай ако видиш бездомници из библиотеките. Те много обичат много да стоят в тях, особено през зимата, защото им е …топло, а и никой не ги закача!”
***
– Г-н Симич, с какво ще запомните Балканите?
– Роден съм в сърцето на Белград, но спомените ми винаги ще бъдат свързани с войната. И сега, когато се връщам назад в миналото, първото, нещо, което изниква в съзнанието ми е как четири етажната сграда, която беше срещу нашата къща се срина ударена от бомба. По това време всички ни бомбардираха от едната страна германиците, от другата Съюзниците, които прелитаха над Белград, за да взривяват нефтените рафинерии на Румъния, които снабдяваха немската армия. Много се стреляше по това време. Спомням си че никой не знаеше от къде ще го застигне куршумът. Цареше анархия. Четници, партизани, “Йотивчевци”, “Невичевци” и всякакви подобни формирования кръстосваха из Югославия и улиците на Белград. През 1944-та година руснаците влезнаха през Румъния в Белград, смениха правителството и продължиха за Унгария. При нас избухна гражданска война. Белград приличаше на кланица. Половината част от града все още беше окупирана от немците, които не се предаваха и воюваха ожесточено. Комунистите, пък взеха власта, одържавиха имотите на по-богатите и започнаха да екзекутират противниците на режима в другата част на града. Спомням си също, че бяхме бедни и нямаше какво да ядем. Всеки път, като питахме майка, има ли нещо за ядене, тя започваше да плаче.
– Какво според вас прави някой да бъде поет? Критиката ли, признанието на публиката ли, или това е просто някакво състояние на духа?
-Знаете ли, аз мисля, че има много хора, които са поети, които дори и да не са написали, едно стихотворение през живота си. Те улавят със сетивността си красотата, природата, вдъхновението, емоцията, живота, любовта. До тях пристигат думите, но те не им придават формата. Друг пък, някой като мен ги улавя, тези неща и им придава формата на думата.
-Мислите ли че с новото, модерно време идва краят на поезията?
-Знаете ли, ще ви кажа нещо, което ще ви прозвучи като парадокс, но е самата истина. Хората, днес четат поезия, повече от всякога! Нивото на образованието като цяло е спаднало по целия свят и става все по-лошо, хората четат все по-малко книги, но не спират да четат поезия. Това е абсолютен парадокс.
-На какво, според вас се дължи този интерес към поезията?
– Поезията е една съвкупност от много неща. Тя е необходимост да изразим своя вътрешен живот, своите емоции, вълненията, които ни тревожат и единственият начин да ги изразим е, като ги превърнем в поезия и изкуство. Поезията е мястото където индивидуалните човешки съдби се сливат и изживяват вътре в себе си вечните фундаментални човешки въпроси, като например защо се раждаме, защо обичаме, защо страдаме. В търсенето на техния отговор от древността, до днес е смисъла на поезията и това най-ясно говори, защо хората все повече и повече четат поезия. Странното в случая е, че и след тридесет или четиридедест години, ти пак заставаш пред стиха, който веднъж си написал и виждаш, че отново и отново, нещо в него е останало недовършено. Нещо отново не е направено, така както трябва, като в живота.
-Кои са поетите, които са ви повлияли. Кои са вашите учители?
-Много са, но на първо място, това са американските поети – Уолт Уитмън, Уолъс Стивънс, Роберт Фрост. Френските поети от 19-ти век, а така също древните гръцки и римски поети.
-Когато човек, чете вашата поезия намира в нея една документалистика типична за журналистиката и репортерството. Създавате усещане, че стиховете ви всъщност представляват кратки поетични репортажи.
-Винаги съм искал да бъда репортер, защото животът във всичките си нюанси винаги ме е интересувал. В писането, се водя от едно обикновенно любопитство, както е в журналистиката и така създавам своите стихове.
-Как виждате мястото на Америка в съвремения свят?
-Притеснявам се, защото ние в Америка, преоткрихме “красотата” на войната. Нашите политици си мислят, че войната решава всичко. За мен това е направо катастрофално. Не се чувствам много оптимистично настроен за бъдещето.
– Ако демократите спечелят президентските избори очаквате ли, да настъпи някаква положителна промяна в политиката на САЩ?
-Не не очаквам. Политическата система на Америка е базирана върху военната индустрия. Във военната индустрия има още много пари за правене и тези, които ги правят нямат никакъв интерес това да спре.
-Кое ви кара да бъдете толкова сигурен?
-Повярвайте ми, аз имам офис в Библиотеката на Конгреса на САЩ във Вашингтон. Политици идват при мен, говорят, разказват ми тези неща. Хората ми казват, че в момента от войните в САЩ се правят несметни богатства.
-Г-н Симич, вие сте свидетел на гражданските движения за свобода в САЩ, защо американците не са на улицата и не се борят вече, за своите права. Каква ги направи хората толкова безразлични?
-Не знам защо се получи така. Спомням си, че когато започна войната в Ирак, хиляди американци излязоха на протестни шествия. Може би хората, разбраха че няма ефект, че е безмислено всичко това, защото никой не иска да чуе техния глас. А, може би настъпи у тях някаква уплаха.
-Имате стихотворение “Безумен човек управлява света”. Нека да направим паралел между първата ви родина – Югославия и втората – САЩ. Две прекрасни страни, създадени от прекрасни идеи за братство и разбирателство и как можа само един “безумен човек” – Милошевич в Югославия и Буш в САЩ да ги сринат и да ги доведат до положението в което тези страни са днес?
-Не трябва много, нали! Аз никога не съм вярвал, че малцинството от лунатици в политиката ще успее да разруши всичко, но ето че се случи. Аз съм един вид песимист. Аз гледам в тъмната страна на нещата, но аз наистина, никога, никога не вярвах, че нещата ще вземат такъв обрат в Югославия, когато през 90-те години избухна войната и страната се разпадна. Признавам си, че до последно се надявах всичките страни в конфликта да намерят някакво рационално решение и дори да се разделят, да го бяха направили по нормалния начин.
-Спомените ви от Балканите са свързани с война, сега ново военно напрежение зрее, но този път между Сърбия и Косово. Очаквате ли да има насилие над сърбите в новосъздадената република?
– Не очаквам това да се случи, а пък и от международната общност ЕС и САЩ няма да го допуснат. Но много време ще отмине докато се оправят нещата там.
-Защо мислите така?
-Защото дясно настроените сръбски политици ще се опитват всячески да объркат нещата там и да накарат хората да правят глупави неща, така както наскоро провокираха сърбите да убият украински войник от междонародните умиротворителните сили. Години, ситуацията там ще бъде напрегната заради сръбските политици, които не приемат никакъв компромис с албанците. Има такива лунатици в Сърбия, като радикалните партии, като партията на Кощуница, които в близкото бъдеще, ще използват Косово, срещу политическите им опоненти в Сърбия.
-Какво според вас постоянно “захранва” този агресивен сръбски национализъм?Защо те отказват да видят реалностите?
-Повечето от политиците там са лицемери, които използват национализма за да събират тълпите на политически събирания срещу политическите си противници. Вижте само как Кощуница, развива тези безумни идеи, че няма Сърбия без Косово и че съществуването на всеки сърбин зависи от Косово. Това е лудост. Как да не може да съществува Сърбия без Косово? Или пък живота на обикновените сърби, да зависи от Косово? Глупости! Унгария загуби през 1918-та година 60% от своите територии и пак я има! Сърбите са малцинство в Косово не от вчера, а от 50 години и нищо не може да се направи. Ситуацията в Сърбия е, че страната е разделена между разумните и рационално мислещи хора и другите, които използват национализма за своите лични и пагубни интереси.
– Какво според вас ни кара, нас хората от Балканите толкова много да не можем един без друг и толкова много да се ненавиждаме? Някакво проклятие ли тегне над нас или грешка в нашето балканско ДНК?
– При нас балканците има един нарцизъм и една арогантност, свързани с нашето страдание. Ние жадуваме да се покажем да видят другите, колко много ние сме се мъчили, страдали и да кажем – ей, на вижте, колко сме изстрадали. Едно нещо обаче трябва да се знае за Балканите. На Балканите, всеки помни какво другите са му направили и какво другите са му причинили, но никой не помни, какво той е пречинил на другите!
* (Интервюто с поета Чарлз Симич е излизало в съкратен вариант във в-к “Труд” 14 юни 2008-ма г. и в не съкратена версия във в-к България в Чикаго същата година)
***
“Декември”
Чарлз Симич
(из книгата “Безкраен Блус”)
Вали.
И още скитници
преминават
Носещи плакати върху плещите си.
Едни съобщават за края на света
Другите, цените в местната бръснарница.
Източник: simeongasparov.com
