.
В последно време се появиха обвинения към мен и дори към редакцията на сайта Еврочикаго, че не сме останали неутрални, а сме заели страна. Най-често ни обвиняват, че сме на страната на украинския народ, макар и че се намират отделни критикари да ни упрекват точно в противното. Нещо повече – има хора, които не одобряват даже призива ни за край на войната и за създаване на антивоенен комитет в България (вж. ТУК).
В отговор на тези критики съм принуден да направя тази публикация.
Ще започна с мнението на Борислав Цеков от 1 март 2022 г., публикувано на неговата ФБ страничка, защото думите му добре илюстрират ситуацията, в която сме.
„Понеже тук се появяват и отделни хора – кой с къса памет, кой не знаещ с кого говори и къде се намира, но все със злъч и злоба си позволяват да ме назидават с кремълската опорка: а вие защо мълчахте преди 8 години, когато майдановски банди извършиха зверството в Одеса и прочие, и прочие. Та, на тях искам да кажа много ясно: аз не съм мълчал. Това, че паметта ви е къса, не е оправдание за вашето незнание и неинформираност. Аз бях сред тези, които надигаха протестен глас срещу всичко това, така както сега протестирам срещу руската агресия, а по-преди – срещу американската война срещу Югославия, Ирак, Сирия.
Аз съм публична фигура и изразявам позициите си публично от 20 години в медии, социални мрежи и пр. Затова преди да задавате подобни въпроси, които съдържат упрек, е добре да се информирате какво съм казал или направил през годините по дадена тема. Кликвате в Гугъл и тук, в търсачката, и намирате. За Одеса и неонацистките банди през 2014 г. (подчертавам банди, а не народа на Украйна) не просто съм надигнал глас, а съм организирал дори и протестно бдение за мъчениците от Одеса пред представителството на Европейската комисия в София, заради мълчанието на ЕС. По същия начин, както сега протестирам на висок глас срещу руската агресия, тогава не само съм надигнал глас, но съм организирал хора, събирал съм медии, залагал съм си авторитета (това съвсем не беше популярна позиция тогава) и пр. Поствам само за илюстрация скрийншот от поканата за събитието, която тогава съм публикувал в профила си. Има и достатъчно медийно отразяване. Така че аз правя и ще правя, каквото трябва и каквото преценя, за да защитавам ценностите, в които вярвам.
Но да попитам вас – къде бяхте тогава, надигнахте ли глас (не в кухнята или в кръчмата, а публично), предприехте ли нещо конкретно – протест, петиция, молебен, каквото и да е?
Аз никога не съм мълчал. Не мълча и сега. Няма да мълча и утре. За разлика от вас, които дори и вчера да не сте мълчали, мълчите днес. Всъщност, поне да мълчахте. Грозната истина е, че някои от вас демонстрират сатанинско доволство от бруталната агресия срещу народа на Украйна.
Но Бог всичко вижда…“
.
.
За тези, които критикуват мен или редакцията на Еврочикаго, ще повторя:
На тях искам да кажа много ясно: аз не съм мълчал. Това че паметта Ви е къса, не е оправдание за Вашето незнание и неинформираност.
Ето една част от публикациите ни, които могат да се намерят под тага „българи в Украйна“. Далеч повече публикации има под други тагове. Но първо се запознайте с тези и после говорете, че взимаме само едната страна и подобно на други медии сме платени. За разлика от 99% от другите медии, ние вече почти 20 години работим единствено на доброволни начала и на дарения на близки и приятели. За това време сме защитили не един български гражданин и не един български национален интерес. Със съмишленици създадохме безплатна вируална библиотека (линк). Издадохме и разпространяваме безплатно 6 книги (литературни сборници, всеки от които с десетки творби на български автори от различни страни), тази година готвим още две. И винаги сме били отворени за отразяване на различни проблеми и събития, касаещи българските емигрантски и българските исторически общности по света, сънародниците ни в Родината, нарушени човешки права, несправедливости и страдания. Сезирали сме неведнъж и институциите в България с различни писма и сигнали, касаещи включително българите в Украйна.
Ето линкове към някои от публикациите ни след 2014 година:
Както вече споменах, това са само част от линковете с написаното на сайта. „Но да попитам Вас – къде бяхте тогава, надигнахте ли глас (не в кухнята или в кръчмата, а публично), предприехте ли нещо конкретно – протест, петиция, молебен, каквото и да е? Аз никога не съм мълчал. Не мълча и сега. Няма да мълча и утре. За разлика от Вас, които дори и вчера да не сте мълчали, мълчите днес. Всъщност, поне да мълчахте... “
И накрая ще разкажа една история за моята майка, която никога не е била член на партия и никога не се подстройвала под партийни линии.
Когато бях малко дете, чувах зад гърба си думите: „Това е синът на Райна, онази кулачката!„.
Наричаха я тихо кулачка (от кулак), защото е била дъщеря на един от най-заможните в родното й село. Независимо, че дядо ми е бил постигнал всичко със собствените си работливи ръце и после, когато му взеха почти всички земи в ТКЗС-то, той пак бе сред най-добрите кооператори. Още помня грапавите му, напукани от работа ръце. И то не толкова, че ме е галил с тях, а с това, че ме потупваше, когато ме домързяваше и забравях за задълженията си.
Но какво бе удивлението ми, когато след промените от 1989 година започнах да чувам зад гърба си други думи: „Това е синът на Райна, онази комунистката!„. Как така комунистка, бе?! Та тя нито на йота не се промени, за разлика от други! Пък и що за глупост е да си с кулаците при комунизма, а като дойде капитализмът изведнъж да станеш комунист…
От мама разбрах, че сега е удобно да я наричат така, заради това, че баща ми открито поддържаше комунистическите идеи и не се бе пребоядисал, независимо от разочарованието му от ръководителите на БКП.
И какъв извод си направих тогава – че много от хората не могат да приемат, че има личности, които не се променят. Че много хора, за да се изкарат сами по-праведни и бели, хвърлят кал по другите.
Но както е казано: „Бог всичко вижда…“
П. Стаматов
.
