Парламентарните избори в Република Македония от 5 юни бяха спечелени с малка разлика от управляващата ВМРО-ДПМНЕ на премиера Никола Груевски: в 123-членния парламент той ще разполага с 56 депутати, включително с тримата „представители на диаспората“, избрани само с по няколкостотин гласа. Още преди да са обявени окончателните резултати, а камо ли да е съставено новото правителство, което този път повече ще зависи и от волята на албанския Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети, в средата на юни местните хора и световните агенции бяха изненадано възбудени от поредната новина: коронният символ на новата власт, противоречивата огромна статуя на Александър Македонски, пристигна на централния скопски площад.
Тя е черешата на тортата, наречена „Скопие 2014“ – проект за преобразяване на градския център, включващ строеж на няколко скъпи представителни здания по северния бряг на Вардар и на десетки паметници, пресъздаващи историята на нацията. Споменават се космически суми от над 200 милиона евро. Сградите са с административна (министерство на външните работи, конституционен съд), но също и с културна насоченост (театър, концертна зала, музеи на ВМРО и на Холокоста, държавен архив). Повечето от скулптурите пресъздават добре познати фигури от нашата история: Кирил и Методий, Климент и Наум Охридски, цар Самуил, войводата Карпош, Гоце Делчев и Даме Груев, Павел Шатев и останалите „гемиджии“ – солунски атентатори от 1903 г; предвижда се да пристигне и Васил Чекаларов, костурски войвода на ВМОРО, анализиран по-подробно в един от следващите текстове. Към тях са прибавени и други елементи: маргинални имена като Георги Пулевски, Димитър Чуповски и Кръстьо Мисирков, възприемани като важни за формулирането на отделната македонска националност, и още по-колоритно – тук е и византийският император Юстиниан.
Всички те, обаче, ще останат дълбоко под сянката на Воина-Величие на Македония, големият Александър Македонски, окупирал главното място и въздух на централния скопски площад. Когато през 2006 г. гарнитурата на ВМРО-ДПМНЕ около новия лидер Никола Груевски спечели с програма за Преродба, тоест прераждане, възраждане, избирателите очакваха икономическото преобразяване и въздигане на страната. Пет години по-късно стопанските постижения са скромни, но Преродбата триумфално напредва в други аспекти…
Новата статуя на главния скопски площад предизвика не само очакваните отрицателни реакции от официален Брюксел, Вашингтон и Атина. А също и световен медиен интерес. „В Западните Балкани – една крачка напред, две назад“, коментира добре информираният „Икономист“. Според изданието последният ход на властите в Скопие гарантира загуба на приятели и симпатии по света…
Яхването на скопския център от античния конник е повод за нови коментари и анализи вътре в самата Република Македония. Предлагаме ви два от многото критични текста, посрещнали новия държавно-национален символ.
Очаквайки паметника: импликации на антиквизацията[1].
Този текст е дължим отговор на вестта от леярната във Флоренция, че скулптурата на Александър е вече излята и че паметникът на античния юнак, качен на Буцефал и възнесен над фалангата, скоро може да бъде поставен. Очаквайки да завърши изборният процес, дочакахме на площад „Македония“ да осъмнат частите на „воина на кон“. Този текст беше замислен като едно предупреждение, нека сега да бъде за „добре дошъл“!
По принцип, държавата Македония няма нужда от антиквизацията. Тя си има свои реални исторически рамки в движението на съпротивата, ръководено от ВМРО, в АСНОМ[2] и в договорното мирно установяване на самостоятелна държава след разпадането на Югославия. Тези рамки, с ясно утвърдени, неоспорвани държавни граници, не само че я правят достатъчно легитимна – тези рамки създават непоклатима легитимност, безусловно потвърдена и от комисията Бадентер[3].
Обратното, „засилването“ на легитимността чрез разтягане на тези рамки до антична Македония („вечна Македония“) проблематизира легитимността, правейки „от готово – вересия“, т.е. свеждайки актуалната държава (РМ) до „македонски въпрос“, който е намерил в тази държава практичен отговор. Такава постъпка няма вътрешна логика, тя не произлиза от характера на държавата, а противоречи на този характер, защото довежда държавата до зависимост от имагинерно минало от преди две хилядолетия и половина, което е категориално неподатливо за сравнения и национални идентификации. Това минало не само, че не е било част от създаването на държавата, а е било инструментализирано от сръбските и гръцки противници в негативна корелация спрямо държавотворния процес. Те поставят под въпрос силата на „бандите“ на ВМРО в „македонската борба“ („македоникос агон“[4]) с теорията си за античномакедонската идентичност на нашите предци като синоним на гръцката идентичност. Превъзпитаните/„преродените“ в потомци на Александър се обръщали против своите в братоубийствена война, напускайки позицията на ВМРО за политическа автономия, съответно за самостоятелна държава, и преминавайки на позицията за нейното завладяване и подялба между гърци и сърби. Това е именно смисълът от издигането на античномакедонския мотив.
Държавното творение Народна РМ/Социалистическа РМ/РМ[5] избягва от тази стратегия. В настоящия си облик на самостоятелна държава тя е част от общоевропейския обединителен процес, към който еволюира Европа на раздора с балканизацията като нейна негативна парадигма. С оглед на ипотеката си като част от такова негативно наследство, нашият първостепенен държавен интерес налага възможно по-бързата формална интеграция в ЕС и това предпоставя не просто изпълняване на европейските стандарти, а стратегия, която да е за пример на тези стандарти. За надпреварване по древност тук няма място. От тази перспектива нашите претенции върху античните македонци са контрапродуктивни. Научната общественост извън държавата сочи това като учебникарски пример на идеологизирана историография, която в посткомунизма мутира в етномитология. За Гърция това е иредентизъм. За ЕС това е регионално позициониране, несъвместимо с процеса на евро-атлантическата интеграция. Във вътрешен план това е отклонение от свети Климентовата – възрожденско – ВМРО-вска традиция, която е бранела южното славянство именно от гръцката асимилация.
Настоящата „преродба“ на историческата „преродба“ е реплика дубликат на „преродбата“-гръцка стратегия, която изхожда от нашето Александрово потекло. Авторите на оригинала са си служили с нея като с пропагандна маневра и измама за завладяването на Македония, докато авторите на репликата игнорират ВМРО и АСНОМ и връщат една реална държава (РМ) в състоянието на „македонската борба“ и обективно посредничат за още една победа на нейните противници. Този път във външен план тази победа има вид на антигръцки иредентизъм, който ни блокира пътя към НАТО и ЕС, във вътрешен план тя има вид на бягство от идентичността, защото на нацията се налага митична идентичност и в името на тази идентичност се жертвува нейното вътрешно и европейско утвърждаване.
Васил Чекаларов, един от най-големите ръководители на ВМРО, обяснява проповядването за Александър като непознаване на собствената история, гледа на него с ирония, като нещо „много смешно!“ и „губене на време“. В македонското издание на неговия „Дневник“ това място е пропуснато, защото противоречи на настоящата обсесия по античномакедонското. Това е много симптоматична постъпка, която е във връзка с образа на Чекаларов, заклан от македономахите[6]: това е образецът на съотношението между ВМРО и античномакедонската идентичност и на отношенията на едната и другата позиция спрямо формирането на Македония като самостоятелна държава, изразена с възгласите на убийците на войводата: „Няма Чекаларов! Няма Македония!“.
Днес, когато държавата Македония е реалност, антиквизацията, зад която стои партия с първо име – абревиатура ВМРО, деградира историческото ВМРО до нивото на колаборационистите на Гърция и на Сърбия от „македонската борба“ – Гоце Делчев го прави на Коте Христов, а Дамян Груев – на Глигор Соколов(ич)[7]. Това посегателство върху ВМРО се извършва чрез налагането на абревиатурата ВМРО (запазена в паметта като синоним на самостоятелна държава) върху името на партията, което довежда до гласове и до власт. Само по себе си, това налагане противоречи на системата на ВМРО, на нейното устройство. ВМРО е било движение на съпротива с цел политическо освобождение. Щом се стигне до собствена държава, тя (ВМРО) – категоричен е творецът на системата Христо Матов – „губи правото на своето съществуване“.
Партизацията на ВМРО (аналогично, проблематични са и трансформациите СКМ -СДСМ[8] и ССРНМ – СПМ[9]) под знака на слънцето от Вергина и на лъва, на щита и меча на Александър и на камата и пистолета на Гоце, провъзгласяването на слънцето от Вергина за държавно знаме; от друга страна, опитът на Милошевич и на Мицотакис за подялба на държавата, блокадата от Гърция, спорът за името – обективно образуват регионална коалиция, която дърпа РМ един век по-назад, като „македонски въпрос“ и „македонска борба“, разяжда я отвътре и пречи на нейната европейска и евроатлантическа интеграция. Наистина, сменихме държавното си знаме[10], но, за жалост, очакваме откриването на безсмъртния Александър като абсолютен победител от „македонската борба“, във вид на грандиозен бронзов конник, доминиращ над Делчев, Груев, Ченто.
Разбира се, това „завладяване“ на антична Македония не заплашва Гърция. То заплашва Република Македония. Затова не поради Гърция, а заради нас, заради нашето национално и човешко достойнство, би било добре примерът с корекцията на държавното знаме да приложим върху цялата антиквизация – като добро вложение и за решаване на спора за името, и за придобиване на членство в НАТО и ЕС.
Димитър Димитров, Дневник, 18.06.2011
Димитър Димитров е дългогодишен професор по философия в Скопския университет, министър на образованието през 1991-1992 г. и на културата през 1998-1999, посланик в Русия (2000-2003). Последната му книга е „Културата на идентичността“ (2010)
Африканският ренесанс и македонската преродба
Дали обсебеността от монументализма на лидерите прераства в нова митология на съвремието? Стара истина е, че всеки император, лидер, деспот, президент, държавник настоява да увековечи епохата на своята власт с грандиозни градежи, чрез които да го запомни историята. Най-старата монументална скулптура на Древен Египет, сфинксът в Гиза, изграден от фараона Хеопс, датира 2500 години преди Христа. Атинският Акропол е довършен в V век пр.н.е., римските императори през първи век построили Колизеума. През ХVІІ век Луи ХІV изградил Версайския дворец, а през ХІХ век Наполеон – Триумфалната арка. През 1886 г. французите подарили Статуята на свободата на американците, а през 1889 г. била изградена Айфеловата кула. През ХХ век и Хитлер, и Сталин, и Ким Ир Сен, Бокаса, Енвер Ходжа, Тито, Помпиду, Митеран… смятали, че с техните монументални паметници ще си запазят място в историята. В посткомунистическа Македония, освен многобройни религиозни храмове, църкви и джамии, един от най-монументалните градежи е 66-метровият Милениумски кръст на Водно, който се свързва с името на Любчо Георгиевски.
Тази 2011 година ще бъде запомнена в Африка и на Балканите с изграждането на най-големите паметници в света. Единият е в Сенегал и е наречен „Паметникът на Ренесанса“, а вторият е скопският на Александър Македонски, който с оглед на еднопартийността може да се нарече „Паметник на преродбата“.
Сенегалският паметник е дело на президента Абдулайе Уаде, който с този строеж иска да увековечи „освобождението и ренесанса на Африка“. Разположена върху вулканичния хълм на Уакам, близо до Дакар, бронзовата статуя е висока 53 м., а заедно с постамента достига 153 и е най-висока в света. „Това дело, заедно със Статуята на свободата в САЩ и Айфеловата кула в Париж, представлява най-висок символ. То е символ на африканския ренесанс“, изтъква сенегалският президент Уаде.
При все това, най-голямата световна бронзова статуя има и своя обратна страна. Във време на икономическа криза, когато в Африка поради последици от глад и недостиг на вода умират средно 60 милиона африканци, този огромен паметник е непотребен лукс. Трудно е да се говори за ренесанс на Сенегал, държава, която, според индекса на човешко развитие на ООН, е наредена на 166 място от общо186 държави, с 42% безработица и 48% неграмотност. Опозицията и интелигенцията на Сенегал смятат, че става въпрос за „непотребна играчка с лош вкус и то в момент, когато всички дърпат дявола за опашката“. Тала Сила, лидер на опозицията, изтъква, че „изграждането на този паметник е неморален акт. Нищо не е по-унизително от този паметник. Той няма художествена оригиналност, обижда ценностите на нашия народ, нашите религиозни чувства и е агресия върху природата и пейзажа. Напомня на сталинистките статуи от петдесетте“.
„От този паметник ще събираме милиарди долари печалба от хилядите туристи“, надява се президентът Уаде, идеен автор на паметника и акционер с 35% участие във финансовата конструкция, докато държавата участва с 65%. Идеята на паметника се вписва в монументалистичната политика на президента Уаде и неговата партийна програма – Ренесанс. Какво чудно съвпадение с „Преродбата“? След откриването на „Портата на третото хилядолетие“ през 2001 г., Уаде през 2003 г. обявил началото на изграждането на големия културен проект, в който има музей на черните цивилизации, голям театър с 1800 места, търговски център… Нещо като сенегалска версия на „Скопие 2014“. Церемонията на откриването била през април миналата година в присъствието на 13 от 53 поканени държавни и правителствени ръководители. Останалите присъстващи били докарани с автобуси и били облечени в цветовете на партията на Уаде.
Паметникът на Александър Македонски, който поради деликатността на въпроса е наречен от властта „Воин на кон“, струва 10 милиона евро. Тези дни конникът се монтира. Висок е 13 метра, поставен е на постамент от 15 метра и ще достигне височина от почти 30 метра. Идейният ръководител, подобно на Сенегал, е премиерът. За да се отбележи неговата символика и грандиозност, тези дни управляващата партия изтъкна, че с него щяла да бъде отбелязана 20-годишнината от независимостта. Надяваме се, че на датата на нашия ренесанс ще присъстват поне половината от държавниците на Западните Балкани.
Общественото мнение към скъпия строеж е разделено според партийната принадлежност. Едни се утешават с факта, че и Помпиду със своя културен център „Бобур“, и Митеран със стъклените пирамиди на Лувър били критикувани, но с течение на времето парижани ги „преглътнали“. Все пак, ако търсим слабости в този проект, това са политическата тежест и провокация към съседа, отсъствието на художествена стойност, агресивният размер, който препраща към Гъливер между лилипутите, съмнително високата цена и стопанската неизгодност. Тук се изложи икономистът Груевски, защото статуята не носи печалба като паметника в Дакар, освен ако в приходите не сметнем железните монетки за щастие във фонтана.
Съвсем друг е въпросът за какво е нам, на македонците, един такъв паметник. Дали и в ХХІ век ще търсим нашата идентичност и дали тази по-нататъшна антиквизация е един вид инквизиция на славянството? Толкова ли сме малък народ, на който са му потребни приказки и артефакти за величието на нашите хипотетични антични предци? Част от македонците мислят, че не е толкова лошо да те смятат за потомък на най-големия световен завоевател. Това е хубаво чувство за всекиго, въпреки че нашите съграждани албанци смятат, че Александър бил от илирийско потекло, защото майка му била илирийка. Отгоре на всичко, когато сравните билборда на Али Ахмети от сградата на „Метропол“ и главата на воина, ще откриете големи прилики. Като че ли Ахмети е позирал за нея на В. Стевановска [авторката на статуята]! Паметникът на Александър представлява и голямо международно предизвикателство за двустранните отношения с Гърция и за ЕС. Подобно на паметника на Уаде, чийто пръст е насочен към Европа, пръстът на Александър е към Гърция. Това е пръст директно в окото на Гърция, допълва евродепутатът Йелко Кацин. Ако искате в ЕС, ще трябва да го разрушите.
В цялата тази антична драма гражданите, младите, които демонстрират, бедните, безработните, критично настроените журналисти и интелектуалци се безпомощни наблюдатели. А народът понася тази работа, защото нали, „винаги бил прав“, една от най-девалвиралите фрази на демагозите. Народните желания са закон, завладей народа, индоктринирай го, за да го владееш, изтъква Ив Рукат в „Демагозите от античността до днес“. Народът иска да бъде излъган и да живее в нереален свят.
Човешкият характер не може много да понася реалността, написал големият британски поет Т. С. Елиът. Масата я понася още по-малко. Когато веднъж се съберат и се смесят, масите губят част от своята критичност. От страх, но и от потребност да се приспособят, тяхното съзнание отстъпва пред наплива от илюзии. Затова иконографията, митовете, градежите, символите са една от най-успешните форми на масова емоционална манипулация на гражданите.
Нано Ружин, Утрински весник, 22.06.2011
Нано Ружин е професор по политология в частния университет ФОН в Скопие, дългогодишен депутат през 1990-те, посланик на Р. Македония в НАТО (2001-2008), кандидат-президент през 2009 г. Последната му книга е „НАТО в съвременните международни отношения“ (2010).
Материалите подготви Наум Кайчев
[1]С термина антиквизация през последните няколко години в Р. Македония се означава фокусирането върху античността и антична Македония като извор за национална и държавна идентичност. Английският еквивалент на термина (antiquisation) бе включен в резолюциите на Европейския парламент за страната.
[2]Антифашистско събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) – орган с парламентарни черти, създаден от Комунистическата партия на Македония, провъзгласил на 2 август 1944 г. създаването на Демократична Федерална Македония като държавна единица – част от нова федерална Югославия. От 1 януари 1947 г. тя е преименувана на Народна Република Македония (НРМ), а от 12 април 1963 г. – Социалистическа Република Македония (СРМ).
[3]Специалната комисията на ЕС, оглавена от председателя на Конституционния съд на Франция Робер Бадентер, на 15.01.1992 произнася, че Р. Македония заедно със Словения отговаря на критериите на ЕС за признаване като независима държава. Същият ден България признава РМ.
[4]Македоникос агон / македонска борба – гръцки термин, означаващ въоръжените действия в подкрепа на гърцизма в Македония, предимно през годините 1904-1908.
[5]Тоест, Македония като автономна република в рамките на Югославия, носеща името НРМ (до 1963 г.) и СРМ (1963-1991) и като независима държава Република Македония (РМ, след 1991 г.).
[6]Македономахи (гр.) – въоръжени борци за гърцизма в Македония.
[7]Коте Христов (1863-1905) и Глигор Соколов(ич) (1870-1910) – хайдути, впоследствие дейци на ВМОРО, съответно от с. Руля, Костурско, и с. Небрегово, Прилепско, по-късно преминали съответно на гръцка и сръбска служба.
[8]Югославският Съюз на комунистите на Македония се трансформира в днешния Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ), основната опозиционна партия.
[9]Югославският Социалистически съюз на работническия народ на Македония (ССРНМ, аналог на нашия Отечествен фронт) се трансформира в днешната Социалистическа партия на Македония (СПМ), младши коалиционен партньор в правителството.
[10]Авторът има предвид замяната през 1995 г. на знамето с античномакедонски знак, т.нар. „слънце от Вергина“, с настоящето официално държавно знаме на РМ.
Източник: в. „Култура“
