В очакване на Годо

.

Почти от началото на годината, извънредният и пълномощен посланик на Република България в Република Сърбия пише писма до представителите на българското малцинство с идеята да се свика един българо-сръбски бизнес форум, на който, в духа на разговорите на президентите Румен Радев и Александър Вучич от 2018 и 2021 година, да се обсъдят възможностите за привличане на инвестиции и създаване на нови работни места в районите, в които живеят представители на българското национално малцинство.

В последното си писмо Н. Пр. Петко Дойков ни осведомява, че на 21 и 22 юли тази година е обсъждал темата в Министерството на икономиката, Изпълнителната агенция за насърчаване на малките и средните предприятия и Българската агенция за инвестиции.

По време на разговорите е било констатирано, че е необходимо представителите на българското национално малцинство също да се включат в подготовката на форума и да дефинират техните конкретни нужди за сътрудничество и коопериране с български партньори, включително внос/износ на определени продукти, проекти за инфраструктура, дигитализация и др.

Идеята, разбира се, е прекрасна. Тя е належаща и необходима. Всеки, който малко от малко разбира от икономика, е наясно, че в новите условия, без икономическо сътрудничество с България, Босилеградското стопанство не може да заработи. Лошите спомени от близкото минало, когато определени представители на българския бизнес бяха буквално изгонени от Босилеград, не бива да ни отчайват.  Те пак са готови да предложат инвестиции и реални работни места, независимо от лошата политическа обстановка в Босилеград. Рано или късно, хората ще се изправят срещу страха. Рано или късно, ще си отиде и сегашното управление и животът ще трябва да продължи.

Решаването на проблемите е невъзможно преди да бъдат поставени.

И така, необходимо е представителите на сръбския, българския и местния бизнес да се съберат, да си кажат какво още е останало откъм материални и човешки ресурси в Босилеград и делово да си поговорят какво трябва да се направи, за да предложат няколкостотин нови работни места, които биха били спасителни за Босилеград.

Иначе с нас е свършено. Когато на някое преброяване на населението се окаже, че тука вече няма хора, ще зейне страшна дупка в българо-сръбските отношения, а сръбските държавници и политици няма да имат обяснение защо и как са изчезнали българите от вековните им огнища.

Проблемите, които пречат за една работеща икономика, трябва да се кажат на висок глас. Те са много и трябва най-после да почне да се говори за тях.

За всички е ясно, че Босилеград е изтощен и едва-едва диша. И все пак, необятният европейски пазар е само на десетина километра. Как да се излезе на него? Митническият, фито-санитарният ли контрол, липсата на капитали, на заинтересовани фирми, на проекти ли, е пречката? Защо български фирми могат да работят навсякъде в Сърбия, защо сръбски фирми могат да работят навсякъде в България и защо не могат да работят в Босилеград? Защо на „свръх-патриотите” Павловият рефлекс винаги се задейства когато се спомене България? Не е ли крайно време да се преодолеят митовете, предразсъдъците и страховете, че ако искаш да правиш бизнес с България, ти не си чист човек; и ако някой дойде да прави бизнес тука, непременно трябва да го подозираме, че застрашава териториалната цялост на Сърбия? Даваме ли си равносметка каква жестока цена досега платихме на подобни глупости?

И още нещо много важно. Целите на Европейската програма за трансгранично сътрудничество Interreg-IPP България-Сърбия е да стимулира балансирано и устойчиво развитие на граничния регион между България и Сърбия, интегриран в европейското пространство. Предвидените средства по програмата бяха около 32 милиона евро. Много от сроковете са пропуснати, поради липса на идеи, политическа воля и желание да направим нещо за себе си, за подобряване на българо-сръбските отношения и за членството на Сърбия в ЕС. Защото все чакаме да дойде Спасителят и да ни спаси, а не да се спасяваме сами. Не винаги проблемът са и средствата. Босилеградска община и сега разполага с един баснословен бюджет от около 620 милиона динара (на 5 – 6 000 жители!?), който потъва незнайно къде, докато възрастните хора в околните села умират от глад, а младите се скитат по европейските градове в търсенето на поминъка си. Вместо сами да си направят поминък там, където са се родили и където техните предци през вековете са поминували в много по-тежки условия.

.

Иван Николов

.