По средата на мандата думите започват да придобиват изключително значение – те показват накъде тръгват нещата. Особено при премиер, чието управление се свежда главно до привлекателно жонглиране с думите. По средата на мандата този премиер сравни българите със своите кучета. Което един приятел смята, че може да се случи само на нас. В нормална страна подобни гафове според него не ставали. Стават те, стават. Ето пример с държава и човек, възможно най-отдалечени в по-добрата посока от нашата държава и нашия човек.
Депутатът Хикс бил спешно призован от премиера Игрек. Депутатът бил убеден, че премиерът го вика да го мъмри, защото отказал да представя партията на някаква досадна среща. Петнайсет минути по-късно обаче той излязъл от срещата, на която нямало никакво мъмрене, а точно обратното. Оказва се, че премиерът го чул как разбива на пух и прах свой опонент в парламента и спонтанно взел решение да го направи министър на здравеопазването. Съпругата на депутата го чакала отвън в семейната кола. Моля те, закарай ме до най-близката телефонна кабина, казал депутатът. Когато жена му го попитала за какво му е телефон, той отвърнал: „Трябва да поема министерството на здравеопазването, а нямам представа къде се намира, затова най-добре ще е да потърся адреса в телефонния указател.” Името на премиера в тази история със сигурност ви е известно – става дума за сър Уинстън Чърчил. Името на депутата пък е Иън Маклауд. Ако такова нещо може да се случи на хора, които се казват Чърчил и Маклауд, защо да не може каквато и да било да се случи между хора, които народът им нарича Тиквата и Мозъка, да речем.
Дори и неоспорими лидери могат от време на време да се проявят като Мозъци междувпрочем. През 1977 година френският президент Жак Ширак пристига в Буенос Айрес, Аржентина. В словото си обаче той благодари за топлия прием на „кмета на Рио”. Ширак е известен с фриволната си представа за география и от друг гаф. През 1995 година на конференция той отправя остро предупреждение към премиера на Холандия: „Или ще действате твърдо срещу наркотрафикантите, или ще затворя границата.” Както е известно на хора с по-добри познания по география Франция няма обща граница с Холандия. Как невинна изглежда на този фон несъществуващата Нубия, с която според български депутати имахме приятелски връзки и ползотворно сътрудничество.
При посещението си в Канада през 1982 година Маргарет Тачър решава да покаже, че има познания за страната-домакин, като казва: „Знам, че и вие имате проблеми с безработицата в Съединените щати”. /Най-популярният гаф на Тачър все пак остава начинът, по който тя съобщава, че й се е родил внук: „Ние станахме баба.”/ Американският външен министър Джеймс Галахан при посещението си в Осло, Норвегия, вдига тост на официална вечеря „За Негово превъзходителство краля на Швеция!”
През 1963 година в Берлин Джон Кенеди казва на немски, че е берлинчанин. По законите на английския език обаче поставя ненужен в случая неопределителен член и множеството чува признание, което звучи като „Аз съм поничка”, тъй като поничката също носела името на града. Гаф с обратен ефект прави Бил Клинтън в Ирландия, когато казва „Аз съм дъбличанин – нали това се предполага, че трябва да кажа?”.
Първенството за първична неграмотност обаче трайно се държи зад океана от Дан Куейл. Като вицепрезидент той направи забележка на шестокласник, че е написал погрешно думата картоф. Думата, разбира се, била написана от ученика съвсем правилно. Прибавяйки една буква, Куейл я прави грешно написана и се сдоби с прякор Картофа. У нас сравнима грешка е изписването на думата „Збогом”, от човек,който по-късно стана министър на културата. В сравнение с него Куел е правил и по-непростими изцепки – при посещение в Латинска Америка Дан Куейл намира за уместно да каже: „Единственото, за което съжалявам е, че в училище не залягах достатъчно над латинския, сега щях да си говоря с тези хора.”
Дадох малко повече примери от света по две причини. Първо – за утеха, да не си мислим, че само от устата на нашите политици могат да излязат големи глупости. Второ – за сравнение, какви глупости и по какви причини се леят там и какви тук. Сравнението от своя страна показва две неща, и двете много неблагоприятни за нас.
Когато Кенеди, Тачър, Ширак са глупави, те са глупави за малко. И са глупави някак ситуационно – обикновено в непозната среда, в която се правят грешки къде от незнание, къде по предположение, къде неволно. Когато нашите политици изръсят глупост, то обикновено е, защото са си трайно глупави. Когато например Лъчезар Иванов прави предложение парламентът да почете жертвите на холокоста в ден, съвсем различен от деня, посветен на жертвите на холокоста, то не е защото Лъчезар Иванов малко се е пообъркал, а защото присъствието на Лъчезар Иванов в парламента е емблема за голямата сбърканост на българската политика.
Втората разлика е, че техните политици правят гафове предимно от незнание, а нашите от високомерие, от наглост. И докато там след гафа идва извинението, тук идва забатачването, оплитането, замазването. Такава беше репликата на Петър Младенов за танковете, която и до днес се спори каква всъщност е била. Такава беше репликата на Божидар Димитров за шибания народ, която според него било откъсната от контекста на гнева му към археолозите, а не към народа. Такава беше репликата на Бойко Борисов за лошия материал, която пак била недоразбрана, злосто тълкувана и избирателно цитирана. Такава е и сега последната реплика на премиера, че българите били като неговите кучета, затова трябва да се държат здраво. Божидар Димитров се постла като килимче пред Борисов като свидетелства, че лично чул как премиерът всъщност бил казал нещо различно – че българите сме здрави като кучета. Не вярвам някой да му повярва, ние не сме толкова глупав народ. Всъщност вече не съм сигурна в последното – ако наистина не сме глупави, как така търпим глупостта?
Веселина Седларска,
Reduta.bg
