– Г-н Минеков, как оценявате комиксовата интерпретация на паметника на Съветската армия, която мнозина коментатори определиха като една от най-интересните прояви на съвременното изкуство у нас?
– Тази акция предизвика немалко шум, тя бе действително много интересна и съжалявам, че авторите не се представиха, според мен те могат да се превърнат в най-интересните съвременни художници, експериментатори и концептуалисти в България. Те щяха да направят име, далеч по-звучно и прославено от това на Давид Черни с неговата т.нар. турска тоалетна. Eстествено те се уплашиха, тъй като се нададе писък откъде ли не, включително извън България, и след многото заплахи и изказвания срещу тях разбираемо е, че се укриха. Все пак ако бях на тяхно място, бих предпочел кратък престой в зандана. Това щеше да увеличи още повече шумотевицата, а щяхме да създадем и спасителен комитет. Когато говорим конкретно за този паметник, трябва да си отворим очите и да си дадем сметка, че той няма място в нашето съвремие. Този паметник не може и не бива да съществува. Той ще оцелее още известен период, но така или иначе, композициите, които ще останат от него, трябва да бъдат прибрани на по-добро място. Той не отговаря на историческата истина, а в България има много подобни паметници. Тези паметници нямат бъдеще, те така или иначе ще бъдат изметени един ден. Паметникът на Съветската армия е паметник на каскетния комунизъм, на онази степна зараза, която бе вкарана у нас с насилие и варварщина.
– Как отговаряте на аргументите, че историческата памет трябва да бъде поддържана и преосмисляна, а не изтривана? Всъщност какво мислите за разрушаването на мавзолея на Г. Димитров – една сграда на арх. Георги Овчаров?
– Сградата на Овчаров мисля да я прежаля и не страдам за това събаряне. Тази сграда не беше нито архитектурна ценност, нито нещо, което впечатляваше. Това беше просто музей на една мумия, на един човек, който е избил немалко хора, а други е вкарал в лагери. Тази сграда е абсолютно излишен спомен. Глупост е да се твърди, че било възможно тя да бъде използвана като музей. Аз съм се разхождал вътре достатъчно и знам, че сградата не ставаше за нищо друго – и като архитектура, и като площ – освен да съхранява въпросната мумия. Тя не беше и типичният паметник, а по-скоро някакъв внос на култова азиатщина, нещо напомнящо по-скоро за Виетнам или Монголия.
– А къде виждате мястото на отделните композиции от паметника на Съветската армия – казахте, че те трябва да бъдат прибрани на едно по-добро място?
– Това е нещо, което вече е решено в Европа. Например в Унгария има парк, в който са събрани и подредени подобни произведения, които могат да впечатлят било като изработка или като реализъм, но са отхвърлени от обществото. Неотдавна участвах в един конкурс в Москва, където бях сърдечно посрещнат от колеги, нормални хора – винаги е добре да попаднеш на нормални хора. Няма да забравя думите на един приятел – скулптор и академик в Руската академия на изкуствата – който, след като вдигахме дълги наздравици за нашата вечна дружба, се сети за паметника и каза: „Все пак, Слава, ако този паметник продължи да стои в центъра на София, винаги ще има сянка върху нашата дружба”. И е абсолютно прав. Аз не мога да си обясня защо има чак такава загриженост за този паметник, а липсва загриженост за други паметници, които са в окаяно състояние. Например паметникът на Аспарух в Добрич, на който отдолу по постаментите всичко е изкъртено, или паметникът на Самуил до с. Ключ – ами там е отчайващо. Защо нямаме грижа към тези паметници? Ще ви дам конкретен пример – паметникът на връх Беклемето е посветен на 3000 руски войници, загинали зарити в снега поради офицерска грешка по време на Руско-турската война. Това е паметник на действително загинали за свободата ни руски войници и той също е в окаяно състояние. Защо никой – нито в Москва, нито в София – не се сети да вложи там някакви средства, така както бяха вложени средства за почистването на паметника на Съветската армия? Защо е тази делба? Значи тук има просто някаква елементарна политика и огромно желание от страна на конкретни среди точно и само този паметник да оцелее на всяка цена.
– Според вас кой е най-добрият начин през паметниците и отношението си към тях да изпратим комунизма?
– Аз мисля, че комунизмът е изпратен. Разбрахме, че може да се съществува и по друг начин. Бедата е там, че тези, които управляваха тогавашната система, просто за една вечер се превърнаха в капиталисти и прибраха всичко, което се наричаше национално богатство. Може би борбата не е с отиващия си комунизъм, а с този олигархичен капитал, който управлява всичко – управлява медиите, управлява човешките съдби, управлява и българската култура.
– Как гледате на идеята пространството около паметника на Съветската армия да бъде преосмислено, като част от неговите елементи или композиции останат там и бъдат използвани по нов концептуален начин?
– За съжаление не мога да си представя това, но ще ви споделя една моя стара идея – срещу паметника на Съветската армия да бъде създаден друг паметник – на жертвите на комунизма. Може би това беше едно от възможните решения. В София се проведе такъв конкурс за паметник на жертвите на комунизма. Този конкурс не стигна доникъде, разиграваха се хора и колективи, накрая се взе някакво решение, но не беше направено абсолютно нищо. Бедата е, че такъв паметник няма. Изобщо в България няма паметници на жертвите на комунизма, няма паметник на унищожените без съд и присъда от т.нар. Народен съд, няма паметник на загиналите в Белене, няма паметник на избитите в Ловеч, няма един нормален паметник, посветен на трагедията, наречена „възродителен” процес – има едни плочки от мозайка, налепени тук-таме по чешмите в селата, които се използват от етнически и крайно десни партии за предизборни шумотевици. Нищо повече.
– Изграждането на подобни паметници няма как да стане без участието на държавата.
– Всъщност ролята на държавата е почти никаква. За беда в последно време в България, ако изобщо се правят някакви паметници, те се правят с много елементарни решения на местно ниво, финансират се от местни феодали, кметствата разпределят някакви пари и в резултат се произвеждат чудовища. Това съм го виждал на много места у нас. Затова смятам, че е необходимо създаването на комисия за монументални изкуства към Министерството на културата. Тази комисия трябва да се представлява от художници, скулптори, архитекти, които да вземат решение за всеки един монумент, който надвишава да речем сумата от 10 хиляди лв. В противен случай се произвежда боклук, който обикновено е най-елементарно пране на пари.
– Преди години признахте в едно интервю, че мечтата ви е да участвате в проект за монумент, който е минал през конкурс, но това едва ли ще се случи през следващите сто години. Все още ли ви се струва, че тази мечта е неосъществима?
– Честно казано след участието ми в конкурса за паметник на жертвите на комунизма, мисля повече да не участвам в какъвто и да било конкурс у нас. Аз имам близо 17 спечелени конкурса в чужбина и това ми е достатъчна радост. Не смятам повече да участвам в подобни перверзни опити за конкурс в България.
– На базата на опита, който имате от участието си в конкурси в чужбина – между другото, не само на Запад, вие работите много и в Турция – какво сравнение бихте направили между начина, по който се провеждат конкурсите там и у нас?
– Турция не е най-добрият пример. Там дори си позволих една реч пред студенти в Мармарския университет, посветена на паметниците на Ататюрк, в която казах, че тези паметници трябва да се обсъждат, преди да бъдат направени, че не може да се поставя всичко, защото то се превръща по-скоро в обида към националния герой, отколкото в паметник. И действително в Турция е пълно с такива обиди. Обикновено това са малки дребни монументи, които се правят с цел да бъдат открити от някой кмет или политик. Турция се нуждае от точно същата монументална дисциплина, от която се нуждае и България. Но в Европа това не може да се случи. Там съществуват такива комисии и подобни локални решения на местни вождове са невъзможни, защото освен всичко друго там общественото мнение е важен фактор. Общественото мнение не би позволило появата на един боклук на каквото и да е място и независимо колко струва той. Аз имам мил спомен с един колега англичанин, с когото работихме заедно на конкурс в Ливан. В Бейрут видяхме много смешни паметници, просто някакви карикатури. Аз си позволих да се възмутя от този ужас, а той каза: „Как така, това е нормално, Ливан е държава без обществено мнение, затова всичко може да се случи”. Ние също сме държава без обществено мнение, затова и у нас можем да видим чудеса. Що се отнася до начина, по който се провеждат конкурсите тук – конкурси почти няма. Конкурсите са много малко. Те започват с желание за провеждане, но не и с осигурени средства. Например конкурсът за паметник на цар Симеон в Пловдив – не можеш да обявиш, че правиш паметник, който струва няколко милиона лева, без да си събрал и два лева в джоба си и да разкарваш някакви хора да участват. Истински организаторски кич. Има и нагласени конкурси, чийто резултат е плачевен. При провеждането на конкурси не се изпълнява никакъв регламент.
– Освен монументи липсват и по-малки пластики, които допълват и дооформят градската среда.
– Това е точно така, в България няма нито една програма, нито едно общинско решение, никакъв опит за екстериорна пластика или програма за естетизация на града. Това абсолютно ни различава от всички държави не само в Европа, но и изобщо по света. Конкурсите, в които съм участвал, са обикновено за съвременна пластика или за скулптурни паркове, каквито у нас изобщо не съществуват. В последните години изобщо не е правен опит да се създаде нещо подобно. Няма нито финасиране, нито има идея как се прави това. Повечето кметове, които са по-елементарни в своето мислене, се ужасяват от мисълта, че могат да видят свободна или абстрактна пластика в своите градини. Много е трудно да бъдат раздвижени тези закостенели мозъци и да разберат, че средата, в която живеем, може да бъде коригирана и естетизирана.
– Как ще коментирате начина, по който се променя в архитектурно отношение София през последните години?
– Мисля, че в момента няма по-грозен град от София. Има и други градове, по отношение на които бяха правени опити да бъдат унищожени, но атмосферата в тях е малко по-нормална. Човек се чувства по-добре в Пловдив, в Русе, във Варна… Но София е ужас. Това е резултатът от тази строителна пирамида, която видяхме през последните години. И никой не помисли за парк, за паркова среда, нито за обществени пространства, нито за обществени постройки, нито за култура. Няма визия за развитието на града. Той се раздуваше хаотично и продължава да се развива в провинциално-мутренски стил. В момента ситуацията е просто отчайваща.
– Между другото, сегашният министър на културата е ваш колега, защо по отношение на проблемите, за които говорите, не се промени нищо?
– Нищо неочаквано. Министерството на културата винаги е играло ролята на транзитен пункт за пари. Парите тръгват от финансовото министерство, после в Министерството на културата се разпределят по малко за театри, малко за училища по културата, малко за реставрации и това е всичко. От известно време работя върху законопроект за подкрепа на изобразителните изкуства в България. На политиците това им звучи много скандално – „Боже, закон за художниците!”. Бедата е там, че различните гилдии започнаха да правят собствени закони – например Закон за киното, Закон за сценичните изкуства… Много по-нормално щеше да е, ако беше направен един общ закон за подкрепа на българската култура, в който да се казва кой как може да съществува, в какви норми, какви данъци да плаща, как може да бъде подпомогнат от държавата, какво да правят общините и пр. Това разпокъсване естествено доведе и до идеята за изработване на Закон за подпомагане на изобразителните изкуства. За жалост политическата подкрепа, която срещам в момента, е по-скоро от опозицията, но не и от управляващите.
– Наскоро стана известно, че в София се е състояла „тайна” среща между Вежди Рашидов и директора на Лувъра (парижкия Лувър). Българският министър на културата се похвали, че сме много богати на артефакти и че има какво да покажем в Париж, тъй като „имаме Византия, имаме Рим, имаме великолепна Тракия” и много богата колекция на Васил Божков, „в която има чудовщини уникати”. Преди години участвахте в създаването на Закона за културното наследство, как приемате модификациите, които претърпя този закон?
– Участвах, да, но се разочаровах и напуснах. Този закон напълно логично не се състоя, той беше обруган и оплют, той беше трън в очите на колекционерите, които всъщност не са колекционери, а по-скоро купувачи на крадени вещи.
– В кой момент напуснахте и какво ви разочарова?
– Напуснах, когато видях, че това не е действителна борбата с иманярите и с псевдоколекционерите. Всъщност псевдоколекционерите много често са наричани спасители на това, което са откупили от иманярите, а те в действителност са унищожители на българската археология. Всеки един артефакт, който те „спасяват”, е бил разкопан с багер. Унищожени са цели културни пластове, унижощени са древни селища, абсолютно безпредметно се рови с трактори, копае се и се оре от групи хора, които се прехранват по този начин и на които „спасителите“-колекционери дават хляб. А това, че бандитите изнасяли предметите в чужбина и не щеш ли, колекционери ги спасявали да не бъдат изнесени – това е басня, Лафонтен. Просто нашите бандити иманяри се научиха, че е много по-лесно да продават изкопаното тук, отколкото да рискуват живота си по чуждите граници и аукционни къщи, където нищо не може да се продаде без сертификат. Не бих нарекъл това спасяване на артефакти, това е плячкосване, подпомогнато от прокурори и цели правителства.
– Да, но г-н Рашидов заяви, че „ако искаме да бъдем нормална държава, не трябва да гледаме на частните колекционери като на врагове”.
– А защо не се зададе въпросът откъде са тези колекции, как са направени те. Вероятно има неща, купени отвън. В тях има и много фалшификати, обикновени ментета. Има обаче неща с изключителна стойност, за които въпросните колекционери нямат обяснение откъде са дошли. Нима някой от тях е наследил от баба си попадия ценните икони или изкованите от злато лаврови венци, които вероятно са принадлежали на погребан тракийски цар. Когато купувате икони, това означава, че има някой, който разбива църкви, това означава, че има някой, който унищожава олтари. Едно време от ГДБОП казваха: „Заловени са десет икони на обща стойност над половин милион лева”. В момента, в който се съобщаваше за подобна сума, се организираха нови бандитски групи, които доунищожаваха останалите църкви. Тези кражби са организирани от хора, които са убедени, че не вършат безобразия, а просто се прехранват по този начин. Бях чел някакво интервю със заловени иманяри, които казват: „Това е едниственият начин да оцелеем и да съществуваме”. Явно, че това е официализиран занаят, явно е, че това нещо почти не се преследва. Случайно залавят някакви купчини с монети, които не приличат на нищо, но ги обявяват много тържествено за безценни съкровища. А всъщност става дума за боклуци. Хубавите и ценни неща винаги попадат в правилните ръце. Оттам е тази грандиозност на някои колекции.
– Ще ви върна към още една ваша отдавнашна мечта – да организирате симпозиум на пъпа на София, на плочата на бившия мавзолей. Тя също ли си оказа неосъществима?
– Да и вече виждам, че граничи с абсурда. Имах мечта да направим там международен симпозиум, но за съжаление опитите ми да намеря средства бяха обречени на неуспех. Не вярвам, че това може да се случи в близко бъдеще. Трябва да се намерят средства от заможни и почтени хора, които имат отношение към изкуството, а това е много трудно. Другото е държавата сама да се сети да предложи средства за подобен вид конкурс. Интересното е, че такива конкурси се правят наистина в цял свят. Аз съм участвал в Мароко, в Ливан, в Сингапур, в държавите от тъй наречения източен лагер, в Германия, в САЩ… Едниственото място, където това не се случва, е България. Онзи ден се върнах от Босна и Херцеговина, където участвах със своя работа в Баня Лука. Работата ми остава в кметството, което е и Държавен съвет на Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина. Дори и там, в тази държава, буквално унищожена от бомбардировки и война, се цени и уважава нашия занаят.
– Вие сте и преподавател в Художествената академия, накъде се насочват младите художници?
– Опитваме се от време на време да показваме работите на студентите, и то с успех. Беше събрана колекция от работи на мои студенти, която замина за една лондонска галерия. И те оцеляват по този начин – нещата им заминават, всичко изчезва навън. За беда днес животът на българския художник е сравним с живота на уличното куче. От близо четвърт век грижи за художника няма, всеки оцелява, както може. Да си самостоятелен художник в днешно време е изключително трудно, това е незабележим героизъм. Това е пак заради липсата на каквито и да било норми и закони, подкрепящи художниците и скулпторите. Във Франция, Холандия или Германия има закони, които подкрепят изобразителните изкуства. Става дума за общински или национални стипендии, с които се подпомагат художници. Общините пък подпомагат художниците с ателиета, за които може да се кандидатства за пет или за десет години, като по този начин може да бъде даден шанс за старт на по-млади автори.
– Как отговаряте на твърденията, че добрите художници всъщност се справят сами, а не чакат издръжка от държавата?
– Като глупости и примитивна простотия. Това за самостоятелното справяне го твърдят кроманьонци с измислени биографии, отгледани от държавата или от мутренски хранилки. Доброто начало започваше под чалмата на Людмила Живкова, а след това се продължаваше с национално-отговорния ченгесарски капитал, банки, главни редактори и обикновени бандити. Така се оцелява, но е хубаво в такъв случай да не си особено почтен, защото ако си, единственият ти шанс за оцеляване е да прескачаш границите на България. Винаги съм казвал, че ако има нещо хубаво в България, това е, че около нея има чужбина. Иначе, ако беше само България на този свят, сега да съм овчар.
– Напоследък обаче се строят много музеи, това не ви ли обнадеждава?
– Да, в момента се строят най-различни музеи за изкуства. Наскоро беше открит музеят за съвременно изукство, подготвят се музеят за тоталитарно изкуство и т.нар Лувър. За мен е странно това, че с аргумента за недостиг на средства държавата посегна на Художествената академия и оряза една четвърт от бюджета, което е близо милион и двеста хилади лева, а в същото време се намериха чудовищно много пари за строеж на тези музеи. Академията винаги е била в състояние на тежка мизерия. Сега от тази тежка мизерия бяха орязани още пари. В същия момент обаче откриваме музей на съвременното изкуство. Какво съвременно изкуство, като от близо 25–30 години не е купено нищо от съвременен автор? Къде са откупките и защо трябваше Академията да бъде поставена на колене по тази начин? Как да произведем бъдещите автори на „съвременно” изкуство с подръчни средства и голи обещания?
Освен това в момента се изгражда и музеят на тоталитарното изкуство, нещо което за мен е изключително неясно като характеристика. Какво точно е тоталитарното изкуство, е тема, която трябва да бъде обсъдена, тъй като спроед мен досега нито един изкуствовед не е обяснил кое точно е тоталитарно. Дали това е всичко, което е създадено в периода между 1944 и 1989 г., и ако е така, всички автори от този период ли ще попаднат там или само някои? Имам чувството, че този музей се превръща в някаква форма на отмъщение за едни автори, които трябва да попаднат там, за сметка на някои големи величиия, които макар да си били сатрапи и цензори в миналото, никога няма да попаднат в такъв музей.
– Вероятно става дума за творби с откровено идеологическа насоченост.
– Уви, това не е така, защото там се примъкват просто работи, които са били на склад в Националната галерия – обикновено скулптура и живопис. Изобщо става дума за ново подреждане на изкуството, направено през един минал период, а не е ясно по какъв начин и по каква систематика се извършва това ново подреждане. В залата ще попадат и неща на хора, които са били преследвани и които са яли доста бой за работите си. Така че попадането в този музей е по-скоро обида спрямо тези автори, които ще учасват в колекцията му.
Що се отнася до музеите, ще споделя една моя стара идея. Още преди да бъде приватизиран ЦУМ, казах, че единственото нормално пространство за един голям музей в София е ЦУМ заедно със сградата на Министерския съвет, колкото и кощунствено да звучи това. Сградата е изключително подходяща. Там можеше да бъдат събрани сбирките на НИМ, на Националната галерия, на Етнографския музей, на Музея на София. Но се започна работа на парче. Естествено, унищожаването на Съдебната палата и превръщането й в музей е трагедия. Много по-голяма трагедия беше след това преместването на музея в онази култова сграда в Бояна, която пред входа си започва логично с един смачкан руски хеликоптер. Още по-голяма трагедия ще бъде прехвърлянето на тази колекция още веднъж в сградата на сегашния парламент и непрекъснатото разпокъсване на всички тези колекции и разхождането им напред-назад. Не мога да разбера и смисъла от създаването на този балкански франчайзинг, българския Лувър, в който има твърде много миризма на чесън и чубрица. Какво ще се съдържа в този Лувър и кому е нужно това, не е ли по-добре да имаме една достойна Национална галерия, със сграда, подходяща за галерия, а не това бивше ВМЕИ „Ленин”, което какво ще ни предложи с учебните си залички и ниските тавани? Изобщо в момента се харчат безобразни пари по безобразен начин. Искам да спомена и тези прословути разкопки в Созопол за мощите на св. Йоан Кръстител. Това е един религиозен кич, дело на атеисти, възпитани от храбрите ръце на патриотичната Държавна сигурност.
– Наскоро стана ясно, че археологът, открил тези мощи, също е сътрудничил на ДС.
– Да. В Созопол се извършват безобразия. Тези откривания на крепостни стени, които трябва да бъдат възстановени, а е абсолютно неясно как трябва да бъдат възстановени. Всъщност се правят едни мутренски дувари, които играят ролята на крепостните стени на стария град. Затова са необходими фортификационни специалисти, които у нас напълно отсъстват. Не може от едни остатъци от 20 см да кажеш как е изглеждала една църква и дори да си позволиш от тези няколко камъка, които си намерил, да я възстановиш така, както предполагаш, че е била. Беше унижощена и старата църква в Созопол „Св. св. Кирил и Методий”, която бе префасонирана с някаква нова кула по нечия хрумка. Да не говорим за свръхзастрояването на града, което го унищожи съвсем.
– Накрая искам да ви попитам за нещо далеч не свързано с изкуството. Попадайки в ателието ви в кв. „Изток”, разбирам, че сте съсед на вътрешния министър Цветан Цветанов, чийто прословут апартамент, около който толкова се шумя, се намира в осеметажната сграда отсреща. Познавате квартала отдавна, разкажете предисторията на това място.
– Преди около 25–30 години в този район започна унищожаването на един много тих и симпатичен квартал. Тук се намираха малките дървени къщички на дъновистите, които набързо бяха изхвърлени с цел застрояване. Появиха се различни организации, които започнаха да строят със страшна сила – Съюзът на художниците, Съюзът на писателите, има блок на някогашния Комитет за култура, блок на телевизията, има и два милиционерски блока на бившата ДС. Така че всички те се спряха на едно хубаво местенце. Точно тук, където сега е сградата, за която ме питате, имаше една дупка, която преди около 30 години беше запълнена с бетон и започна строеж, който изведнъж спря. Всъщност това петно беше на посолството на Съветския съюз и трябваше да се превърне в малък триетажен блок, който е хотелска част към търговското представителство и към посолството. И тогава, във времената на подлий комунизъм, блокът на художниците изрева страшно и строежът спря. Колкото и да ви се струва невъзможно, строежът наистина спря. След това тази яма остана по този начин години наред. Изведнъж преди няколко години с помощта на един областен управител на ДПС – Росен Владимиров – това място, което беше собственост на руската държава, е било набързо разменено с имот в Москва и още по-бързо приватизирано. И тогава започна един грандиозен строеж. Започнаха и протести, имаше страхотни оплаквания в кметството, жалби до прокуратурата, но абсолютно нищо не последва. Така че това, което не стана във времената на комунизма, сега се получи идеално. Да, историята е много поучителна. Вместо тогавашните три етажа, сега вече тук има осеметежен блок. От този блок може да стане чудесен музей, музей на националната глупост и политическата наглост.
Велислав Минеков е завършил скулптура през 1986 г. в Художествената академия, в класа на Димитър Даскалов. Специализира металодизайн в Хамбург при проф. Юрген Бирт. Преподавател е в специалността „Метал“ в Художествената академия. Син e на известния български скултпор Величко Минеков.
Интервю на Димитрина Чернева,
в. „Гласове“
