.
Разказ от първо лице за живота в домове за възрастни хора
.
Моят приятел Иван беше заминал някъде по работа. Аз останах сам в кръчмата и помолих кръчмаря да ми донесе ракията – а, когато той я донесе, запали камината и дървата в нея започнаха да пукат приятно, аз му разказах историята за моя живот в дома за възрастни хора.
Ето я и моята история, която искам да споделя и с Вас.
1. Вампири
Тази сутрин аристократът Христо влезе в моята стая, както винаги свеж и наклонен, като кулата в Пиза, все пак беше на осемдесет и седем години. Той седна на леглото срещу мен и ми каза:
– Качамак, качамак, днеска има – утре пак. За закуска ще има качамак и това е поверителна информация – знаем го само ние двамата с теб и Данчето, управителката на дома за възрастни хора.
Дядо Христо беше много слаб и кльощав старец, въпреки че е невероятно лаком. Преди три дни мина покрай мен, само по долни гащи и тогава видях през ребрата му, че прозорецът отсреща е отворен. Беше люта зима, отидох и го затворих здраво, този прозорец. Сега го попитах:
– С истинско масло ли ще бъде, или с маргарин?
– С маргарин! Ти знаеш ли, къде бях, преди малко? На втория етаж бях, при парализираните, ей сега се връщам оттам.
– Е, какво ново има на втория етаж? – го попитах.
– Бях първо в стаята на Бубата, нали я познаваш тази бабка миньонче?
– Как да не я познавам?! Едно време живеех в нейната стая. След това Данчето – собственичката на дома, ме свали от втория на първия етаж. Това тя го направи така: най-напред престана да ме храна с лъжица, след това започна да поставя закуската ми в другия край на стаята, за да е по-далеч от леглото ми. Накрая взе, че сервира вечерята в трапезарията на първия етаж – проходих за едната пуста лакомия!
– Същото тя го направи и с мен, но с петдесет грама ракия, разредена, три към едно с вода – тъжно каза дядо Христо.
Казах му:
– С черните вдовишки ръкавици над лакътя ли беше Бубата?
– С тях беше! (Това означава, че в момента не се чеше по главата, подстригана за това с нула номер.) – След това се отбих при Нонка, и нея я познаваш – продължи Христо. – Бяха я поставили в инвалидна количка и тя стоеше в нея, по средата на стаята си.
– Поиска ли вода?
– Поиска, разбира се! Каза: „Вода, дайте ми вода.“
Възкликнах:
– Как може Нонка да иска вода по такъв начин, без никакви чувства?! Тя иска вода, така че все едно казва: „Добър ден“ или „Днес е петък“. Не знае да иска, затова сега живее в дом за възрастни хора, и то на втория етаж – при парализираните.
Попитах го:
– Видял ли си някой роднина да е дошъл на свиждане?
– Не съм! – отвърна ми той, свали вълнената шапка от главата си и започна да я мачка с дългите си, кльощави пръсти. Тук, в дома за възрастни хора, се губи енергия – тя изтича в отвъдното пространство. Поради това, за да я съхраним всички, които живеят там, носим на главата си вълнени шапки.
Дядо Христо продължи да разказва:
– Накрая се отбих в стаята на дядо Ангел, Вечния Ангел. Както винаги, той спеше. Все спи, ако се събуди, това е събитие.
Прекъснах го:
– Дядо Ангел е на деветдесет и пет години и през целия си живот е продавал цветя, поради което ще живее вечно. Будим го само около празниците: Бъдни вечер, Великден, на рождения му ден и за Нова година. Тогава от управата го изнасят на един стол и го поставят да е по-близо до елхата, като празнична играчка. Навярно така древните евреи са носели своя свещен Кивот. Последния път, за рождения му ден го събудихме и му казахме: „Дядо Ангеле! Кажи ху – духни тази свещичка.“ А той какво направи? Каза едно „хау“ и тя въобще не угасна, пламъкът остана все така прав и гладък. Ако някой се е превърнал в Светия Дух, това е само дядо Ангел, Вечният Ангел.
Всъщност, дали и Христо аристократът не се беше превърнал в Свети Дух? На всички беше известен с „вампирските“ си дни и нощи. Те траеха цели три денонощия. Тогава всички кварцови часовници в дома за възрастни хора спираха внезапно, от само себе си.
При последната му „проява“ Миладинка, младото туркинче, което прислужваше в дома – влезе в стаята ми и каза:
– И електронните часовници в трапезарията спряха, добре че работят мобилните телефони!
В какво се състояха тези денонощия?
Преди десет дена се събудих от ужасен шум – цялото му легло се тресеше, а с него и стаята. И аз го чух как реди ужасни проклятия, на неразбираем за мен език. Стана, отиде до вратата и включи лампата – кварцовият часовник на стената показваше дванадесет часа без петнайсет минути.
„Малко преди полунощ е!“ – казах си наум.
След това се качи на един стол и с гола ръка отвинти крушката от тавана, ей така, както се беше нагорещила. Настъпи абсолютна тъмнина. „Мрак и пълна безнадеждност“ – помислих си. За да ми направи впечатление или за да ме уплаши, Христо аристократът започна да пълзи по пода като рак отшелник – или по-скоро пълзеше като пират, който е посечен със сабя три пъти. Беше свалил вълнената шапка и около главата си беше навил една хавлиена кърпа. По този начин се приближи до прозореца и само с едно движение на костеливата си и силна ръка свали тежките завеси, заедно с корниза. Влачейки корниза със завесите след себе си, тръгна да пълзи към мен, като мърмореше с дрезгав глас:
– Аз съм рибарят-ловец, излязъл в открито море с лодката си за лов на месо!
„Боже Господи! Помогни ми, Господи!“ – мислех си непрекъснато и се кръстех. Ей така, с три пръста.
Приближи се до мен и продължи с дрезгав глас:
– Аз съм рибарят-ловец! Излязъл на лов. Ето ти месо! Нали през целия си съзнателен живот си искал все месо и мръвки. Ето ти месо, сто кила месо! И метна връз мен корниза със завесата като рибарска мрежа. Помъчих се да спася будилника, който стоеше на шкафчето ми, но той падна на пода и се разби на много парчета. „Вампирските“ дни и нощи на Христо бушуваха с пълна сила.
Накрая той успя да се добере до леглото си, просна се в него и заспа като къпан – и така цели три денонощия. Когато се събуди на четвъртия ден, всички часовници тръгнаха от само себе си.
Същата сутрин, след като се събудих по-рано от всички, видях, че на пода има някакви сакрални рисунки. Там видях отчетливо крилото на птица – до него самата птица, но без едно крило – навярно гълъб. Виждаха се очертани контурите на котка в цял ръст, която се мъчеше да хване птицата. И това не беше нарисувано ей така, а навярно с огън или с горещ въглен. Дървото беше изгоряло и вдлъбнато.
Помислих си: „Дали животът има онази страна, когато Господ е високо на небето, и тогава самият Сатана има пръст в земите ни дела?!“
Дядо Христо не беше известен само с „вампирските“ си дни и нощи – той притежаваше и други умения.
Веднъж се приближи и ми каза:
– Искаш ли да те науча как се ловят мухи? Искаш ли да те науча на нещо, което е практично?
В момента скучаех и казах:
– Да, искам!
Двамата излязохме на двора и отидохме до една маса, под чардака. На нея бяха кацнали четири мухи. Той ги посочи и рече:
– Какво виждаш?!
– Четири мухи виждам! – отвърнах му.
– Трите са войници, а четвъртата е техният генерал. Тя е по-голяма и винаги стои встрани. Войниците я хранят, а техният началник ги пази. Хванеш ли го обаче него, лесно ще уловиш и останалите мухи. Това става така – и той с лекота с костеливата си ръка улови „генерала“. Много по-лесно улови и останалите мухи войници. После продължи с лекцията си:
– Мухи се ловят изниско, не отвисоко. И винаги се ловят, когато са с гръб към теб. Ето така… – И той с лекота улови още две мухи войници.
Разбира се това за ежедневния живот беше практично, но не можех да го усвоя бързо, понеже живеех в дома от три месеца, а той от повече от три години.
2. Вратата към свободата, която никой не искаше да я отвори
Разприказвахме с него. Припомнихме си как една вечер нашият „колега“ Данчо погоди номер на всички останали „криви семки“ и „вампири“.
Беше около шест часа вечерта, всички ние бяхме излезли на двора, за да се поразтъпчем. Беше доста горещо, в края на месец юни, и се събрахме под чардака, да сме на сянка. Там малката Нели за кой ли път се опита да рецитира едно руско стихотворение, което запомнила преди шестдесет и пет години. Попита ме:
– Искаш ли да ти кажа руското стихотворение „Дождик“, което съм го запаметила, когато съм била в пети клас!
– Нали ми го каза преди петдесет минути! – отвърнах й.
– Нищо, сега пак ще го рецитирам! Слушай ме само внимателно.
Тя не беше по-висока от метър и двадесет сантиметра и го рецитираше това стихотворение навсякъде. И започва пак да го рецитира.
– Е, как ти се струва?! – ме попита, след като приключи.
– Никак не е зле! – отговорих й.
Точно в този момент на Данчо не му издържаха нервите. Той се обръщаше към всеки от нас, включително и към мен, така: „Ти си за мен и истината, и пътя, и самия живот. Кажи какво да направя и ще го сторя.“
И сега той намери един бел – права лопата и тръгна да отваря с него входната порта, вратата към улицата. Мърмореше с дрезгав глас:
– Писна ми вече! Аз съм избрал свободата, а не вас, криви семки такива.
От любопитство всички се събрахме около него. Малката Нели каза:
– Мисля, че това не е ключ, а права лопата. – (Той се опитваше да вкара лопатата в ключалката.)
През това време Сали, който беше по баща от турски произход, и Христо аристократът разговаряха помежду си. В смисъл, какво те двамата ще сторят, ако вратата се отвори. Сали щеше да вземе първия влак за провинцията, за да се прибере в Пазарджик, при жена си. А дядо Христо щеше да отиде във вилата си в Симеоново, за да види какво е станало с джибрите, които преди три години беше оставил в една бъчва. Чух какво каза и Нели:
– Ако вратата се отвори, тръгвам си за Хасково!
Но вратата, по този начин, посредством бела, не можеше да се отключи. Тогава Данчо остави бела настрана и пъргаво се покачи на стобора, все едно, че беше на двадесет, а не на осемдесет и шест години. Оттам произнесе монолог:
– Пуснете ме! Ппуснете ме! – викаше с дрезгав глас. Ей-така, както се беше възкачил върху стобора. – Казах ви вече, аз съм избрал да съм свободен и, противно на всички други мнения, този път ще тръгна на изток!
Останалите крещяхме отдолу:
– Не виждаш ли, че е тъмно вече – къде си тръгнал, Данчо?
– Именно! Именно! – вече с пресипнал глас, викаше той. – Вечерно време е вече, а аз не съм пил и един грам ракия, нали и аз съм човек?!
Тогава Христо аристократът, който много-много не си поплюва, протегна дългите си ръце и свали бързо Данчо отгоре.
Той започна да се бори и продължи да вика. Настъпи суматоха. В нея някой протегна ръка и натисна дръжката на портата – тя се отвори под прав ъгъл, към улицата. Настана продължителна, тягостна тишина.
Пръв се окопити Сали, който предложи:
– Хайде, Данчо, тръгвай ти. Ние ще те следваме.
Но той не искаше да си тръгне. Никой от нас не желаеше да напусне дома за възрастни хора. Нито Сали, нито аристократът Христо. Случаят окончателно приключи, когато малката Нели каза:
– Прибирам се, време е за вечеря! – И се отправи към трапезарията.
По това време Миладинка, както винаги красива като Нефертити, се беше показала на прозореца и викаше, като се заливаше от смях:
– Видяхте ли, вампири?! Видяхте ли как преди вечеря се избира свободата? Хайде, прибирайте се в трапезарията.
И така, ние вкупом, под строй отидохме в трапезарията – където Миладинка, това умно и красиво младо момиче, ни сервира за вечеря топла-топла супа с топчета, а за десерт ни приготви и кекс, по нейна рецепта.
След като си припомнихме случая с отворената врата, Христо се усмихна тъжно, като ми каза:
– Сигурно джибрите ми са станали вече на оцет. Жалко!
3. Най-щастливият миг в живота на всеки един човек
След като закусихме с качамака, аз и дядо Христо се върнахме обратно в стаята си и се отдадохме на спомени. Припомнихме си как миналата година, за Бъдни вечер, всички ние,
„криви сенки“ и „вампири“, които живеехме на първия етаж, се събрахме около коледната елха. Атмосферата около нея беше празнична и предполагаше към откровеност и към околните, и към себе си.
Тогава, някак спонтанно, първо малката Нели застана до камината и разказа своята история, за най-щастливия миг в живота й. Било няколко години, след 1945-а. Празнувала абитуриентския си бал, със своите приятелки. Всички нейни съученички танцували валс – а тя стояла сама и й било мъчно, че не танцува и тя. Тогава едно хубаво момче, високо и стройно като топола, се доближило до нея и я поканило да танцува валс с него. И така, в продължение на цялата вечер. Ето, това бил най-щастливия миг ми в живота й.
След това Данчо – същият, който се опита с един бел – права лопата, да отключи пътната порта – разказа неговата история. Било две-три години преди 1945-а. Това се случило в едно далечно добруджанско село. Данчо бил на деветнадесет години и се чувствал щастлив там, и не се притеснявал от нищо. Бил волна птица. И една привечер, впрегнал в каруцата – не един, не два, а четири коня – и я превърнал в каляска. Препуснал с тази каруца-каляска, с впрегнати в нея четири ата – направо през нивите със слънчоглед. Стъпил здраво върху каруцата, той викал с дрезгав глас: „Бре, бре, бре! Хайде, препускайте, направо към морето, на изток.“ И така препуснал с тази каруца, с впрегнати в нея четири коня, през нивите със слънчогледи. Това бил най-щастливия миг в живота му и според него продължил цяла вечност.
.
4. Моят разказ за най-щастливия миг в живота ми – метафора за човешкия живот
След Данчо аз разказах на моите познати за най-щастливия миг в живота ми. Застанах до камината и започнах да разказвам моята история.
Това беше забулена, почти мистична история, свързана с изкачване на една планина. Там е работата, че в тази планина и сега, според моите представи, аз не съм успял да изживея най-щастливия си миг. Продължавам да смятам, че щастието трае само един миг – и човек, ако го изпусне, то никога няма да се върне при него.
Това се случи много години преди да задуха вятърът на промяната, някъде около 1980-а година на миналия век – когато съм бил на двадесет и пет години. Работех като шлосер в един военен завод в Сопот – получавах добри пари и не съм се притеснявал от нищо. Седмица по-рано си бях купил от „Мототехника “ чисто нов „Москвич“ – произведен не в петък, а в сряда, по средата на седмицата. И рано сутрин в един неделен ден аз тръгнах с чисто новия си „Москвич“ да обикалям страната, за да я опозная.
Някъде късно привечер съм се озовал в Югоизточна България – в района на Странджа планина, близо до морето. А там имаше не една, а много планини. Късно следобед се озовах с „Москвич“-а си точно в подножието на една такава планина. А тя цялата беше окъпана от слънце – то тъкмо залязваше над билото й. Даже там съзрях една „игликина поляна“.
Помислих си: „Боже! Какви прекрасни планини има в тази малка наша държава! Ще се изкача на билото й и там ще изживея най-щастливия миг в живота си.“
И тръгнах да се изкачвам в тази планина – изкачвах се по един път-просека, насред борова гора. Отначало гората се оказа дъбова, а след това борова.
„Според едно турско поверие – мислех си, докато се изкачвам, – човек, за да се излекува от нелечима болест, рано сутрин трябва да язди кон, за да заздрави гръбначния си стълб, най-важният орган у човека – а късно привечер да се разхожда из борова гора и да стъпва все по борови иглички.“ Така и си беше – докато се изкачвах в планината, стъпвах все по борови иглички и подритвах шишарки. По средата на планината пътят минаваше покрай една каменна чешма, с два медни чучура. За всеки от тях имаше вързани медни тасове – а на чешмата с арабски букви бе написано нещо. И понеже знаех малко арабски, аз прочетох надписа: „Добре дошъл в тази планина, страннико. Поспри се и си почини. Наслади се на този щастлив за тебе миг.“
Но не се поспрях и не му се насладих, а продължих пътя си в планината. Казах си: „Закъснял съм вече и слънцето залязва. Горе, на „игликина поляна“, ще се изкача – и там, на билото на планината, ще изживея най-щастливия миг в живота си.“ И продължих да се изкачвам, като отпих само глътка вода от един от медните тасове. И тогава зъбите ми изтръпнаха от студ, толкова студена беше тази вода.
Съвсем скоро попаднах в долина, а там, от една скала, буен поток правеше деветметров скок в нещо като вир, издълбан от водата в скалите. През естествена „врата“ залязващото слънце „надничаше“ към водопада, въздухът около него беше влажен и там имаше пъстроцветна дъга.
Спрях се и не можех да повярвам на очите си: Казах си: „Боже! Колко невероятно красива природа има в тази планина. Това е най-прекрасното нещо, което съм виждал с очите си.“ И тъкмо да възкликна: „Това е най-щастливия миг през живота ми!“, в последния момент си помислих: „Може би природата е по-красива на билото на планината. Там ще преживея най-щастливия миг в живота ми! Вече съм се зарекъл.“
И продължих да се изкачвам нагоре в планината. Но пътят-просека започна да става все по-тесен – и накрая се превърна в каменна пътека. От едната му страна падаха шеметни и дълбоки пропасти, а от другата се издигаха непристъпни скали. Над пропастите бяха прехвърлени каменни мостове – те бяха толкова тесни и стръмни, че имах чувство, че не стъпвам върху тях, а ходя по паяжина. Все пак, накрая успях да ги премина и скоро се озовах на „игликина поляна“ – горе, на билото на планината, на самия й връх.
Аз се спрях и не можех да си поеме дъх. От билото се виждаха много други такива планини, кои по-малки, кои много по-високи. А въздухът наоколо беше толкова ефирен, че имах чувството, че ей сега ще се разтворя в него и ще се превърна в горско цвете, в горска пеперуда. Имах чувството, че там, на върха, сме само аз и Господ. Такава изумителна природна картина не съм срещал никога. И тъкмо да възкликна: „Господи! Това е най-щастливия миг през живота ми – толкова е красива природата!“, когато усетих, че около мен се случва нещо, което не е редно. По игликина поляна премина сянка и едно облаче, съвсем малко облаче изведнъж затули слънцето. Ей така, само за миг – само за един миг. Веднага „игликина поляна“ стана сива и пуста – дори враждебна, според мен. Слънцето отново се показа, облачето отмина – но какво видях? Игликина поляна остана все така враждебна, сива и пуста, а пак бе окъпана от лъчите на залязващото слънце.
Помислих си: „Нима щастието може да трае само един миг! И аз съм го изпуснал, поради което никога няма да го изживея отново!“ Останах на върха на планината и зачаках природата да разкрие отново своите тайнства. Напразно! Всичко наоколо остана сиво, пусто и скучно. Там е работата, че това облаче не е било само – показаха се и други такива облаци, но те бяха много по-големи и по-сиви. Бяха буреносни облаци.
„Приближава се буря!“ – помислих си и тръгнах да слизам от планината; уплаших се, и то много. Скоро бурята ме застигна.
„Боже Господи – мислех си, – защо ми трябваше да се изкачвам на билото на тази планина, за да търся там щастието си…?“ Продължих да слизам от нея и имах чувството, че тя се руши. От небето се изсипа истински планински порой, започна да пада и градушка с големина на орех. А планината след мен, в буквалния смисъл на думата, се е рушала. Когато се обърнах назад, не успях да видя каменните мостове – те бяха пометени от стихията.
Казах си: „Ето, какво се случва на човек като мен, който сам е отишъл в планина, за да дири там щастието си.“
Преминах през няколко моста, но те бяха най-обикновени дървени мостове и не бяха прехвърлени през дълбоки пропасти, а над най-обикновени вади, които сега се превръщаха в буйни реки.
Пороят се усили и около мен започнаха да се ломят цели исполински борове – отначало със скърцане, а накрая с ужасен трясък. Дори и водопадът вече не съществуваше: „Сигурно съм видял някоя вада, където прагът й не е по-висок от един метър!“ – казах си наум и започнах да се кръстя, ей така, с два пръста. Продължих да вървя по пътя-просека, но изведнъж какво видях? Не вървя по път-просека в гора, а по най-обикновен асфалтов път, в полето… „Господи! Тази планина сигурно ме е омагьосала!“ – казах си още веднъж.
А, когато се обърнах назад, какво съм видял? Видях хълм, най-обикновен хълм, не по-висок от кое и да е от тепетата на Пловдив. Това остана от планината, смалила се бе до хълм. Все едно, че е лоена свещ, като че ли пороят я е отнесъл.
По-късно, когато се прибрах в дома си в Сопот, започнах да споделям с роднините си и с колегите си от завода: „От мен да знаете! Щастието може да трае само един миг и, ако го изпусне човек, то никога няма да се върне отново при него. Това съм го видял с очите си.“
Но тъкмо разказах на моя познат Иван историята за живота ми в Дома за възрастни хора, когато Миладинка, това умно и красиво момиче от турски произход, което харесвам, ей така влезе в стаята ни и каза с малко театрален глас:
– Време е за вечеря – заповядайте в трапезарията, за да вечеряте с вкусни палачинки. Ще има и по чаша топло мляко. Моля, заповядайте!
.
Георги Ников
.