Голямото рязане

.

След това рязане на момичето в Стара Загора си мисля какво още има да рязане.

Първо си нарязахме и си накълцахме земята. Беше се поокрупнила, ама взехме, та я накълцахме в реални граници. Метър по метър и буца по буца.

После си нарязахме ракетите, танковете и самолетите. Нарязахме ги на скрап. От танка кръв не тече и от ракетата също, и от самолетите не тече кръв. Те са безкръвни същества и затова ги накълцахме. За скрап. Безкръвни са, студени са като влечуги, но от топла кръв живеят.

После си нарязахме предприятията – на стружки и стърготини. Голямо рязане и голямо лапане.

Нарязахме и надялкахме морето. Хотел до хотел, вила до вила, бетон до бетон. И всичко това – върху нарязано море.

Нарязахме си горите, дърветата и гнездата в дърветата.

И реките си нарязахме.

Училищата си ги нарязахме на листчета и хартийки и ги разпиляхме по вятъра.

Болниците ги нарязахме на бинтове и превръзки, на марли и на запустение.

Нарязахме си бабите, дядовците, майките и бащите – за по двайсет, най-много за по петдесет лева, по късни доби ги нарязахме като нищо.

Нарязахме си историята и празниците, приятелствата и приятелите, любовите също си ги нарязахме. Омразите – не. Тях си ги пазим завинаги, даже гледаме да растат и да се увеличават.

Остана само сега да си резнем вените. Но защото не сме римски патриции – да си резнем вените в хладка вода, като нищо ще се изпосечем един друг – с брадви, с мотики, с триони, с резачки и с ножове. Няма край голямото рязане.

Четиристотин пъти бил нарязал момичето този бяс, тоя дявол и това чудовище. Обаче дяволът на никого не прощава. Дяволът няма друга работа, освен да ни кара да се режем един друг. Чудно ми е дали е останало поне едно място, което не е било нарязано и как осемнайсетгодишното момиче е усещало четиристотин пъти тая болка. В каква болка само трябва да се е сляло всичко това…

Направо не мога да си го представя, тръпки ме побиват. И умирам от страх, че голямото рязане почна.

За политическите чакали и медийните мършояди тия рани са само повод да си пробутват законите и да ни парализират. Още и още да ни заливат с кръв и да ни върнат, ако трябва, обратно по дупките и пещерите, където само да треперим и да мигаме.

По-нататък няма накъде. По-нататък е само някой нов, невиждан звяр да накълца някого не четиристотин, а хиляда и четиристотин пъти, та да го впишат в Гинесовата книга на кръвта и рязането.

Ако можем, нека си срежем пъпната връв, която ни свързва с демоните и бесовете, а да не режем по човешката душа и по човешката плът, които после безпомощно потрепват и кървят.

.

Николай Милчев

.