Златотърсачът от Калофер

.

Разказ от Георги Ников

.

Приятно му бе на водача на стадото да стъпва по дъното на потока, осеяно със златоносен пясък, и да отърква в него рогата си – а, когато изстрелът проехтя в клисурата, той прекоси потока и начело на стадото си бързо се скри зад високите скали. От дълго време златотърсачът се мъчеше да улучи едрия водач, но всеки път неуспешно – макар че винаги го заварваше да пие вода на това място.

Златотърсачът се засели в клисурата, намираща се високо по склоновете на планината, наречена Апалачи, в Северна Америка преди три лета, когато бе на двадесет и една години. Нарече я „Долината на дивите рози“, заради изобилието от див розов храст, с който обичаха да се хранят дивите кози. Купи я от властите в най-близкия град с парите от продажбата на имотите си в Европа.

Коренът на младия човек бе от стар род на потомствени градинари от град Калофер, намиращ се далече оттук – на Балканския полуостров, по склоновете на планината, наречена там Балкана. А защо се пресели в Америка, той сам си знаеше. Първоначалното му намерение беше да се отдаде на градинарството – но временно започна да се занимава с търсачество и добив на злато и с лов и с риболов. Но, както сам се убеди, неуспешно – не бе в състояние да повали едрия дивеч и досега не бе открил злато.

Извива се в кръста тънкото тяло на младия човек, свисти във въздуха копачът, здраво го държат ръцете му и острата му част се впива все по-дълбоко в каменистата почва. Множат се изкопаните дупки, стават все по-дълбоки, нагоре по хълма, така че отдалече той прилича, като че ли е бомбардиран от някой дреднаут*. Като не е в състояние да открие златоносната жила, младежът отново ги засипва с пръст и на тяхно място засажда вече култивирани от него рози. И така, в този порядък, шест дни през седмицата, с изключение на неделния ден. Тогава слиза по урвата и посещава единствения магазин в близкия град, за да пазарува.

Неусетно, все по-често започна да се застоява при Натали, собственичката на магазина – момиче, приблизително на неговата възраст. Двамата говорят помежду си за много и различни неща. Той – за неговата къща на село, за двете големи зеленчукови градини и колко трудно се обработват, за розовите им насаждения. Но повече се стреми да говори за неговата долина, как вместо да открие в нея златната руда, на хълма е започнал да насажда маслодаен розов цвят. И, че в момента строи къща и, когато я завърши, ще я помоли да му пристане и двамата с нея да създадат семейство. Разказва й за това, че в неговата родина животът го е научил как да отглежда зеленчуци и да произвежда розово масло, а не как се добива злато. Дълго още й говори, че ако не открие златната жила, скоро ще запретне ръкави и, вместо да си губи напразно времето, ще построи розоварна, за да добива розово масло, което на борсата по цена не пада по-долу от цената на благородния метал.

Натали си спомня за родния й град Бордо в областта Нормандия във Франция – спомня си за вятърната мелница и чифлика, горе високо на хълма над Атлантическия океан. Разказва за лозовите им насаждения, пак там – по целия хълм. Говори за лов на сардини в Бискайския залив през есента и колко е добре тогава човек да притежава хубаво бяло вино в избата си. Но най-много обича да споменава за ябълковата им градина, за люлките, които са връзвали през пролетта, както и за голямата стая в тяхната къща, пълна целогодишно с дъхави, едри ябълка.

Златотърсачът не пропуска и да повтори, че в неговия роден град Калофер хората го смятат вече за стар ерген, на когото е дошло времето да се ожени. Като малки бебета той започна всяка неделя да пренася от града ябълкови фиданки до долината и да ги засажда най-грижливо около къщата си.

На другата пролет той я покани тя да го посети, за да се запознае с ябълковата му градина. В уречения час Натали, красива като Нефертити влезе в долината, през „естествената й врата“. А там, наблизо, буен поток от една висока скала правеше единадесетметров скок, в нещо като вир, който беше издълбан в скалите. Залязващото слънце надничаше към водопада и там се образуваше дъга. Натали премина през нея, като си помисли: „Виждам го много добре и смятам, че той ме е очаквал от дълго време!“. Златотърсачът от Калофер също си каза: „Идва тъкмо навреме и роклята й е прекрасна!“. Скоро тя се отзова до него.

– Добре си дошла в моята долина с ябълковата градина! – махна той с ръка към цъфналите ябълкови дървета и й се усмихна.

– Виждам как си се постарал с градината, Джордж – върна му усмивката тя. – Но мисля, че по-скоро трябва да я наречем „Долината на дивия козел, който има златни рога“! – Натали звънко се засмя и посочи с ръката си водача на стадото, който беше нагазил в потока тук, пред тях. Рогата му изцяло бяха в наситен златист цвят.

Джордж само я прегърна през кръста и след това я въведе вътре в къщата, за да й покаже новата уредба. Козелът също се усмихваше – но по негов начин.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Дреднаут (остар.) – 1. голям военен брониран кораб с далекобойни оръдия; 2. безстрашен човек.

Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

.