Обединихме в един материал, две статии от изминалата седмица – „България: доноси, завист и омраза“ на Дойче Веле и „Духът на отрицание у българина“ на в-к Сега. Очаквайте следващата седмица специално за Еврочикаго размишленията по темата и на д-р Иван Гаджев – „Българският синдром на разединението и самоизяждането“
България: доноси, завист и омраза
Завистта и омразата сякаш са генетично закодирани в профила на българската нация. Още Елин Пелин пише: „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта“. Георги Папакочев се спира на темата.
Укриването на данъци от векове е най-популярната дисциплина в надхитрянето между капитала и държавата. Макар че напредва бързо, България все още е сред аматьорите в този рафиниран спорт. Просто в централизираната държавна икономика до 1989 г. проблемът практически не съществуваше – освен за малцината частници, които въпреки финансовите репресии на властта все пак успяваха да заделят по нещичко и за себе си.
Навремето с тази незначителна групичка „капиталисти”, обикновено дребни занаятчии и хора със свободни професии, се занимаваше цяла армия от данъчни инспектори, „стопанската” милиция и естествено – тайните служби с огромния си доноснически апарат. Днес нещата не са много по-различни, само дето доносите вече не се подават на ухо на кварталния милиционерски отговорник или като неграмотно написани анонимки до ОФ-то, а се съобщават открито по телефоните на Информационния център на данъчното ведомство.
Ало, ало, две шишарки три листа…
Там, според публикации в печата, всекидневно няколко десетки уж загрижени за фиска на държавата граждани информирали властите за нечии укрити данъци, фалшиви декларации, финансови нарушения и злоупотреби, а информаторите дори си съобщавали имената. При проверките обаче се оказвало, че повечето „осведомители” съвсем не се вълнували от попълване на дупките в държавния бюджет, а били ръководени от лична неприязън към накиснатите.
Сред тях имало отмъстителни съпруги, които не могат да се примирят със солидните месечни суми, изплащани от съпруга им на любовницата, уж „консултантка” в неговата фирма. Имало и закъсали наематели, които топят хазяите си за недекларирани наеми, завистливи съседи, понасящи трудно факта, че на жалкия „клек-шоп” в съседното мазе алъш-веришът май потръгвал и… какви ли още не! А това удивително съвпада с разказите за първите следвоенни години, когато комунистическите служби били заливани не толкова с финансови, колкото с идеологически доноси, имащи за цел например да помогнат за получаване на допълнително помещение в комуналката, на няколко купона за храна и дрехи в повече, на софийско жителство, за по-бърза партийна кариера и други подобни придобивки!
Жилавите корени на тази „спонтанна” българска склонност към доносничество следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в профила на нацията. Вярно, исторически българинът е бил принуден да завижда на всички и за всичко през дългите векове на чуждо владичество, и неслучайно Елин Пелин горчиво отбелязва, че „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта”. Но дори бегъл рейд из интернет-форумите днес ще покаже, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек, съвременният българин изпитва към него и дълбока омраза.
„Любовна” история
Както социалният антрополог Харалан Александров точно констатира: „Нашият социален свят днес не е направен, за да живеем щастливо, а е скроен с омраза от тайните архитекти на българския преход – озлобени отломки от репресивния апарат на тоталитарния режим – и трайно носи отпечатъка на душевното разстройство на своите дизайнери”.
Тъкмо тази разяждаща като киселина омраза неусетно се просмуква в младите хора (мнозина открито наричат себе си „хейтъри”!) и формира тежката диагноза на едно линеещо демографски общество от асоциални индивиди в държава, която все по-слабо може да противодейства на престъпността и корупцията, в която се наблюдава тотално пренебрежение към институциите и все по-силна фрагментация на основните социални групи. А когато непрестанно натрупващата се омраза един ден започне да прелива в жажда за мъст, тогава много бързо понятия като демокрация, закони, плурализъм, свободна инициатива и тям подобни могат да се озоват на боклука и да настъпи непредвидимото.
… и музиката да свири!
Неслучайно впрочем изследвания на български лингвисти установяват, че в българския език съществуват около хиляда благопожелания и над три хиляди люти клетви. Което илюстрира съотношенията в Ботевата формула „силно да любим и мразим” и може би обяснява защо и днес телефоните на данъчната агенция продължават да загряват от доноси, зад които най-често прозира ненавистното шопско „Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле!”.
–––––-
Из „Духът на отрицание у българина“
Найден Шейтанов , „Философски преглед“, 1933, кн. 2
Найден Шейтанов (1880-1970) е роден в Троян, завършва гимназия в София, следва история и философия в Лайпциг и Прага. Учител е по немски език в Първа мъжка гимназия в София, автор на двутомната „Любов. Вселеноглед“ (заедно с Мария Шейтанова), „Балканобългарският титанизъм“, „Великобългарски светоглед“. Прочут от множество народопсихологически студии в сп. „Златорог“, „Просвета“, „Философски преглед“ с ярки тези за народния пансексуализъм и неологизми като любодей и любоема. С „Принос към говора на софийските цигани“ (1933) се счита за родоначалник и на „циганологията“ у нас.
***
Няма нужда да се казва, че отрицателството не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура – англичани, френци, немци, без до говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известния израз „българска работа!“, гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.
Психиката на нашето отрицание – прилична в нещо на съответната психика на другите народи – е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика…
Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и хубави жени. Гражданинът се схваща отрицателно: „гражданин – кръстен дявол“. Гражданинът от своя страна мрази селянина, който за него е „чичо“, „цървул“, „гащник“, „козяк“, „Пижо“, а в старобългарско време – „смерд“. Миналият, както и днешният живот на града, съдържа доста елементи на отрицание, взето само по себе си, към селото, ала маскирано с дух на положителност. Разкрива се булото, метнато над отделната личност, над семейството, занаятчии, търговци, банкери и др. само между четири очи, ала и в събрания, в печата, а най-вече в углавните и граждански отделения на съдилищата. Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство на дълг, отсъствие на доблест, достойнство, предпочитание на моралното падналите, хвалби на престъпнишки подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и пр. – всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град. Отрицателството вдъхновява писанията и делата и на доста наши люде на идейната култура. С тая цел най-често се оспорва чуждият успех, не се признава чуждото обаяние, подкопава се чуждият авторитет.
Властта, особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. Оттам извънредно силното политизиране на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на личните интереси… Политическата психика на българина се проявява, естествено, най-вече по време на избори. Иначе тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание, „Къде така?“, те ще ви отговорят обикновено: „Ще лъже там един, отиваме да го чуем.“ Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнъж става отрицател на селото – и то често най-голям…
Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Та нали трябват „бели пари за черни дни“, т.е. за опозиция – „седемте черни години“, когато наистина бялото става черно и сламката у противника се прави греда.
Народностен дух е досега повечето тема на вестници, паради, младежки писания и събрания, не толкова централен факт във всекидневния ни живот. Народностното се жертва за личното или за общественото. Затуй българинът в миналото, па и днес, се денационализува много по-лесно, отколкото балканските ни съседи. Тая е една от причините, гдето сърби, гърци, румъни и турци владеят сега области, които са ни принадлежали не само към българската държава, но и към снагата на българската народност.
И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не към всички против всички и пр.
Националното ни отрицателство обаче не съществува у нас като нещо строго обособено. Както се каза още в началото, то върви като мрачен двойник с нашия дух на утвърждаване. То е сянка на българщината, само че понякогаж помрачава слънцето на народа ни. Той се е явил главно по исторически причини. Последици от жестоката история са отровили у българина желанието за творчество, за държавно и религиозно строителство. Ала тая жизнерадост се е запазила отчасти и днес в сексуалната философия на българина. И по мое мнение от тия биосензитивни сфери трябва да почне днес оня, който иска да изкоренява гибелния дух на отрицание. Култът на злото, на смъртта, на черно-сатанинския дух на отрицание трябва най-сетне да се замести от култ на живота, от възбожаване на светло-творческия гений на утвърждаването – основа, върху която е съградена Западна Европа…
