Заминаващите

Една трета обмисляли да заминават. Прав им път. Защо ли не се стреснах, че ще остана сам? Иска ли някой да се обзаложим, че България никога няма да опустее?

Един не срещнах, заминал от любов към Америка. Останали от любов към България виждам всеки ден. И завърнали се от любов съм срещал доста.

Знаете ли? Най-накрая е спокойно вече в България. Що бандити се изнесоха! А още колко има!
Равновесието! Равновесието е нарушено в природата. Водата от езерото е събрана в единия край. Така и си стои – запряна без стена, без бент, без бариера, без препятствие някакво дори. Държи се само от парите! Но някой ден водата ще заеме своето място. Проста вода няма. Прости инженери, колкото искаш.

Заминаващите! Заминаващи и идващи. Това е равновесието. Водата тече и в двете посоки. Накрая застива върху дъното, укротена.

Заминават стадата по посока на тучната трева. Следват гръмотевиците и дъждовете. Толкова е лесно. След време се завръщат с прегладняла по зелените родни поля душа. Хищниците дебнат дирите им. Помага им миризмата на жива плът.

Заминават птиците. Толкова им липсва топлината на черното африканско слънце. Но напролет отново накацват по пустите си гнезда. Сухите съчки по острите им клюнове ги издават. Какво чувстват? Те си знаят. Вслушайте се в лудата им симфония сутрин, на фона на росата, и може би ще разберете. Легнете по гръб и вперете взор към небесата привечер. Тогава, на фона на залязващото небесно светило, ще зърнете хиляди черни стрелкащи се изтребители, носещи се по теченията на топлия зефир. Шумът от крилете им, прорязващи небето, говори. Ако имате душа, може и да чуете вълшебните слова.

Заминава и слънцето вечер, но сутрин отново блести и топли, завърнало се, още преди да сте се събудили. Поглеждате към него с гурлясали очи. То отново е там. Това е толкова естествено.
Заминават и звездите сутрин, загробени в своя звезден покров, но вечер отново водят мореплаватели по безкрайния океан на човешката душа. Поетите така се захласват по тях.
Заминава и вятърът. Поема на запад, а се завръща с топъл повей от юг. Вижте само откачения южняк.

Облаци черни понякога прииждат. Обвиват целия простор. Изглежда, че ще са вечни. Вали с дни, безспир. Очите, подлъгани, им пригласят и те. Всичко подгизва от сълзи. Проникват без пречка и в душата дори. Краката жвакат в соления океан. Сърцето ерозира. Надеждата се свлича по набраздените му склонове, поема надолу там, където са низините. Докато оголени не се белнат студените каменни скали. Тогава вече може да вали вечно. Та какво биха направили някакви си солени сълзи на каменно сърце? Но, изсипали злокобния си товар, облаците накрая изчезват, незнайно къде. Никой повече не ги помни. Цветя поникват първо в низините. Там, където надеждата е попила в калта. За да поникнат по полирания камък на сърцето трябва време.
Заминава и животът. По терлици се изнизва. Адската му машина безмилостно тиктака. Сняг по косите навалява. Накрая чистият снежен покров прегръща всеки. Но някъде дете проплаква. И с надежда в плътта към света се втурва.

Това е! Толкова е просто.

Заминават всички, търсещи нещо. Завърналите се опипом по земята душите си дирят, с очи късогледи. Почакайте само да станете достатъчно късоглед. Животът все още е вечен, според вас.
Що народ е заминал. И що е дошъл. Та хилядолетия са това. Земята е тук и ще бъде вечно. За нея е все едно кой ще живее и ще се смее по нея. Тя етноси и религии не признава. И пуста няма да остане никога.

Заминаващите! Нека всеки щастието подири, кой както го разбира. Не е важно дали ще заминете. Важното е някой тук да ви чака. Ако ви дочака. Някой ден без това ще заминем всички.

Приятен път и добре дошли.

.

Хасан Ефраимов

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Из подготвяната нова книга на автора „Хвърлячът на ножове“.

.