34 години след 10 ноември 1989 г.

1 thought on “34 години след 10 ноември 1989 г.”

1. Твърди се, че най-точните показания са тези, които са снети непосредствено след престъплението. Затова и първите анализи за края на соицализма като че ли са по-меродавни от многото последвали публикации, пише Иво Ников в своя блог.

   Следва докладът изнесен от Петър Младенов на 11 декември 1989 г. пред пленума на БКП. Този доклад, макар и силно зализан и фризиран, прави моментна снимка на държавата дотогава. И тази снимка няма нищо общо нито с патетичните дитирамби по медиите на платените партийни агитатори, нито с точно обратните писания на същите тези агитатори години по-късно.

   ПЛЕНУМ

   НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

   СОФИЯ, 11 декември (БТА). Днес в резиден­ция „Бояна“ започна пленум на Централния ко­митет на Българската комунистическа партия.

   Освен членовете и кандидат-членовете на Цен­тралния комитет на партията в пленума участву­ват секретарят на БЗНС, членовете на Постоян­ното присъствие на БЗНС, първият секретар на ЦК на ДКМС, ветерани на партията, изявени дейци на стопанската и духовната сфера.

   Доклад на Политбюро на ЦК на БКП „За състоянието на страната, партията и непосредст­вените задачи“ изнесе генералният секретар на ЦК на БКП ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

   В началото на разискванията бе прочетено пис­мо от ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА до пленума на Централния комитет. Изказаха се членовете на ЦК на БКП: ИВАН ТЕНЕВ — председател на Асоциация „Електроника“, ГЕОРГИ ГРИГОРОВ – първи секретар на Софийския градски комитет на БКП, ДАВИД ЕЛАЗАР — директор на Института по история на БКП.

   Участниците в пленума приеха предложението, което от името на Политбюро направи председа­телствуващият заседанието, членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АЛЕКСАНДЪР ЛИ­ЛОВ, всички изказвания да бъдат публикувани, като всеки оратор сам съкрати една четвърт от текста.

   Единодушно бе избрана комисия по резолюция­та на пленума с председател члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП АНДРЕЙ ЛУКАНОВ.

   Утре пленумът продължава своята работа.

   ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СТРАНАТА, ПАРТИЯТА И НЕПОСРЕДСТВЕНИТЕ ЗАДАЧИ

   Другарки и другари,

   Измина един месец от Ноемврийския пле­нум на ЦК на Българската комунистическа партия. Неговите решения се посрещнаха със спонтанно одобрение от българския народ. Той изрази категоричната си подкрепа за нов курс на партията, за преодоляване на допус­натите дълбоки деформации, за изграждане на съвременна социалистическа и правова държава със силите на целия народ, на цялата българска нация.

   И така поставено бе началото на коренен поврат в положението на страната. Едва ли има съмнение, че е необходимо да започнем дълбок и честен анализ, за да осъзнаем съ­щината на причините, които доведоха партия са и държавата до настоящата криза, за, да намерим верния изход от създалата се си­туация.

   У нас намира израз отдавна натрупалото се недоволство. И тази реакция е напълно обяснима. Изминаха няколко десетилетия от победата на социалистическата революция, която откри пред България широк простор за обществен, икономически и духовен про­грес, за истинска народна власт и човешки свободи. Страната преодоля наследената изостаналост и създаде голям икономически потенциал. Осъществен бе бърз напредък в културното развитие, ликвидирани бяха теж­ки социални язви. Народна република Бъл­гария получи най-сетне истинска международна сигурност. Тези постижения са безспорни и всеки опит за тяхното подценяване би вля­зъл в противоречие с историческата истина.

   Ние обаче няма да се окажем на висотата на своята отговорност пред народа като уп­равляваща партия и като Централен коми­тет, ако не видим, че през последните годи­ни страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

   Когато говорим за сериозна кризисна си­туация ние имаме предвид следните явления и тенденции, оказващи силно социално, икономическо, политическо и морално влияние върху общото състояние на нашето общество:

   – дълбоки деформации в обществото и системата на управление,

   – стагнация в икономическото ни развитие,застрашително изоставане в структурно­то и технологичното обновяванена икономи ката вследствие на груби грешки в стопан­ската и инвестиционната политика, застрашително нарастване на външния дълг,

   – увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция,

   – сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности,

   – достигане на уродлива стенен в развитието на режима на лична власт на Тодор Живков – и като резултат от всичко това сериозно намаляване на доверието към пар­тията.

   Затова първият главен въпрос, на който трябва да отговорим, е: как се стигна до то­ва положение и кой е виновен?

   Преди да се опитаме да отговорим като партийно ръководство, би следвало да се напра­ви едно уточнение. Очевидно на сегашния етап ние не можем да дадем подробен и ар­гументиран отговор относно всички многоброй­ни обективни и субективни причини за създа­лото се положение. Това може да стане само след внимателно и безпристрастно изучаване, за което трябва повече време. Окончателно­то заключение тепърва предстои. Но ние днес поставяме решително начало на една всест­ранна преоценка на досегашните години на българския социализъм. Ние започваме остър завой в нова посока. И въпреки това относно главните, принципните причини за създаде­ното трудно положение в България сред на­шето общество има пълно единодушие. Става дума за сталинския модел, който в нашите условия придоби специфично български национални черти.

   Що се отнася до осмислянето, до възприя­тието на този извод, смятам, че и в партия­та, и в обществото е нормално да има диску­сии, различия и нюанси. Всеки бе по своему съпричастен към системата, по своему тър­сеше в нея своето място, имаше своето отношение към произтичащите в нея процеси.

   За всички нас тук влошаването на положе­нието в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководст­во формираше екипи, създаваше „концепции“. От тях се очакваше чудо, което да доведе до преодоляване на тежките проблеми и да започне едно щастливо развитие. В ход бе непрекъсната смяна на кадрите, трескави ре­организации следваха една след друга. Някои твърдяха, че така се трупа положителен опит, но от практическа гледна точка резултатът бе неизменно нулев, направо вреден.

   И така главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол вър­ху производството и разпределението, нами­ращ се в ръцете на бюрократичната вър­хушка. А нейна основна грижа бе не преодо­ляването на кризисните явления, а запазва­нето на господствуващите позиции във всеки сектор на обществения живот.

   В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узур­пира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върхов­ния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществе­ни институции.

   Това бе дълбоко обидно за нашия народ, който със самоотвержен труд положи осно­вите на един обществен строй, свободен от експлоатацията на човек от човека. Върху базата на съграденото от него режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действуващите лица бяха личният кръг на .генералния секретар и неговият про­паганден и репресивен антураж.

   „Научните кадри“ на предишното ръковод­ство се опитваха да оправдаят проблемите с „грешките“ на класиците на марксизма-ленинизма, с изостаналостта на българското об­щество, което не било дорасло за социали­стическа революция, с интригите на империализма или с дефектите на субективния фак­тор. Това се правеше с явната цел да се оправдае Тодор Живков и неговата камарила. Но тук е и гвоздеят на въпроса. Сред ръко­водството, по чието време се допускаха раз­личните неуспехи, а ако трябва да бъдем честни, нека ги наречем провали, бяхме и ние, сега тук присъствуващите, или по-голяма част от нас. Това ръководство бе едино­душно избирано на редица партийни конгреси, получаваше от тях одобрение за своята политика. Нашето чистилище може да бъде само оповестяването на истината, на цялата истина.

   Много са въпросите, които чакат отговор. Навярно първият е как можа да се случи така, че четиридесет и пет години след со­циалистическата революция ние да изпаднем в днешната обществена стагнация? Без да навлизам в по-обстоятелен социологически и политически анализ, който неизбежно ще се наложи ако не днес, то утре, ще споделя с вас някои съображения, които, щем-не щем, трябва да имаме предвид, ако истински тър­сим отговор на въпросите и решения за ста­билизация в политически и икономически план.

   I.

   Другари,

   Направените дотук тежки констатации и обвинения ще „увиснат във въздуха“, ще станат повод за политически спекулации и ново напрежение, ако ние не разкрием реа­листична и правдива картина за състоянието на икономиката, държавата и партията.

   Обективната оценка на социално-икономическото състояние на страната трябва да за­почнем с извода, че предишното ръководство ни оставя в наследство един прогресиращ икономически спад.

   Първо. Очертава се силно спадане на тем­повете на икономическия растеж.

   Като имаме предвид, че това спадане цротича паралелно с бързо увеличаване на вът­решния и външния дълг на страната и на инфлацията, може да се направи изводът, че по същество през последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

   Второ. Появиха се и се задълбочават ня­кои остри диспропорции в икономиката.

   Влоши се материалната и суровинната осигуреност на производството. Прогресивно се увеличава делът на амортизираните про­изводствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40–45 на сто. Нарушиха се основни народностопански баланси.

   Засили се тенденцията на изоставане на количеството и качеството на произведените стоки от изискванията на потребителите. Про­изводството на редица стоки през последни­те няколко години е по-малко в сравнение с 1980 година. Това се отразява преди всич­ко върху жизненото равнище на хората и върху състоянието на вътрешния пазар.

   Особено опасна за цялостното развитие на страната е нарастващата „пропаст“ между па­ричните средства на населението и налични­те стоки и услуги. Така например за пери­ода след 1980 г. паричните доходи на насе­лението са нараснали с 54 на сто, а обемът на стоковите фондове — с 39 на сто. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само през 1989 г. се очаква свободните парични средства да се уве­личат с още 1,8 млрд. лева!

   Трето. Изключително сериозни проблеми се натрупаха във финансовата сфера. Дър­жавният бюджет е поел непоносими за нашите мащаби разходи. Много от тях прикри­ват некадърност в управлението, неефектив­ни инвестиции, нискокачествен и лошо орга­низиран труд. Прекомерните разходи на дър­жавата и създадената сложна система от дър­жавни гаранции направиха годишния размер на субсидиите, надбавките и премиите около 7 млрд. лева, което представлява над 1/4 от общия размер на бюджетните разходи. Ка­то резултат от това много години наред бю­джетът приключва с голям дефицит. Дългът на държавата към банките надхвърли 10 млрд. лева при годишен размер на бюджет­ни приходи за 1988 г. 26 милиарда.

   Всички тези проблеми намират краен из­раз в задълбочаването на инфлационните тенденции. Непризнаването на инфлацията досега, а оттук и отсъствието на надеждни лостове за нейното управление ускоряват обезценяването на българския лев, намаляват неговата вътрешна и външна покупателна способност.

   Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободно конвертируема валута. Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвър­ли 10 млрд. долара. Притежаваме златни валутни резерви в размер около 1,3 млрд. долара. От предоставени кредити на други страни ще получим в близките години око­ло 1,5 млрд. долара. При това положение чистият дълг на страната в конвертируема валута наближава 8 млрд. долара, което трябва да оценяваме като критична граница.

   Особено неблагоприятно е, че нарастване­то на задълженията става на фона на намаляваване на постъпленията в конвертируема валута и при съхраняване на зависимостта на икономиката и на социалната сфера от вноса по второ направление. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута. Само лихвите, които трябва да плащаме за тях, ще възлязат през следва­щите шест години на 4—4,5 млрд. долара. Ако не променим лещата, над половината от го­дишните ни валутни постъпления ще бъдат изразходвани за погасяване на дълга. Погашенията ще погълнат и значителна част от прираста на националния доход.

   Същевременно трябва да отбележим, че в последно време страната изплати задълже­нията си към социалистическите страни и в момента нашият платежен баланс с тях е уравновесен.

   Четвърто. Като цяло можем да говорим за относително а в някои случаи и за абсолютно намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската иконо­мика. В основата на тази заплашителна тенденция лежат сериозни инвестиционни греш­ки през последните две десетилетия. Същевременно трябва да отбележим, че ние се­риозно изостанахме в технологичната област, в качеството на стоките и тяхната надежд­ност.

   Казаното потвърждава извода, че народното стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад.

   Големият въпрос е: какви са причините за натрупаните негативни явления?

   Преди всичко трябва да напомним, че на­чалото на сегашните трудности на страната датира още отпреди 15–20 години, но те особено се изостриха през последните две пе­тилетки. През целия този период независи­мо от решенията на партийните конгреси и конференции страната продължи да се раз­вива на екстензивна основа при непрекъс­нато увеличаващ се недостиг на трудови и суровинни ресурси. Икономиката започна все по-често да боледува, което намираше израз в моралното и физическо изхабяване на ос­новните фондове, в увеличаването на разме­ра на незавършеното строителство, в нама­ляването на общата ефективност на произ­водството.

   Благодарение на специфичната икономиче­ска ситуация, създала се след суровинно-енергийната криза през 1973—1975 г., страната успя да привлече допълнителни външни източници на растеж, което тогава позволи временно да се даде нов тласък в развити­ето на икономиката. Ние не използвахме оба­че пълноценно тези възможности.

   Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да до­ведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, до затова пък тежат като во­деничен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които из­държа цялото общество. Само Заводът за тежко машиностроене в Радомир, който е силно нерентабилен, струва на бюджета над 1,2 млрд. лева. Сериозни са последиците от строителството на някои мощности в Русе, на леярните заводи в град Раковски и дори от толкова рекламиралото обновление на хими­ческите заводи в Девня. Допуснатата диспропорция между развитието на финалните производства и производството на материали и комплектацията за тях доведе до прекомер­на зависимост на изградените през 70-те и 80-те години мощности на електрониката, химикофармацевтичната промишленост, леката индустрия, машиностроенето и други, а от­тук и на народното стопанство като цяло, от вноса срещу конвертируема валута.

   Когато говорим за трудности в икономиката, трябва да имаме предвид и факта, че през последните няколко години ние не ус­пяхме да се адаптираме към световното сто­панство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас. Върху проблеми­те на българската икономика се отразяват и трудностите на нашите партньори, страните – членки на СИВ.

   И така, не можем да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупали­те се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно-административната система за уп­равление. Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправи­ха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и в социалната област.

   Същевременно трябва да отбележим фак­та, че в нашите условия с особена сила се прояви деформиращото въздействие на ре­жима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социа­листически страни равнище.

   За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички ос­новни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съж­дения. Суперцентрализацията на икономи­ческата власт доведе до необосновани инвес­тиционни решения, до произволно определяне на плановите темпове на растеж, до неп­рекъснат административен натиск върху всички елементи на икономическата система и създаването на послушен апарат от ръковод­ни стопански кадри. Без да омаловажаваме отговорността на други лица и органи, особено искаме да посочим голямата лична отго­ворност на другарите Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Стоян Овчаров и Петко Данчев. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пъ­тя на увеличаването на външните и вътреш­ните задължения на страната. Тази полити­ка с основание може да бъде наречена „след мен – потоп“. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

   Волунтаризмът в сферата на икономика­та се прояви особено силно по отношение на правителството. През последните няколко го дини то беше обезсилено чрез изземване на неговите функции, чрез непрекъснати и не­обосновани структурни и кадрови промени. Той намери израз и в постоянните и необ­мислени реорганизации, в абсурдната прак­тика на безкрайни промени на регулиращи­те стопанската дейност нормативни докумен­ти.

   Напълно бе пренебрегната ролята на На­родното събрание при обсъждането и решаването на народностопанските проблеми и особено при изграждането на нашето стопанско законодателство.

   Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговор­ност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици. Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на се­ло. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“.

   Главният показател за оценка на работа­та беше т. нар. „среден добив от единица обработваема площ“. Цената на постигнатите успехи нямаше никакво значение. Замразиха се и се унищожиха милиони декари земя. Обезлюдяването на цели райони на страната и административното закрепостяване на аг­рарно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси към съответен вид продукция стесни номенклатурата на селскостопанското производство. От традиционен износител България стана ежегоден вносител на карто­фи, фасул, зеле, лук, фураж и други сел­скостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на бъл­гарската икономика от естествените й при­родно-климатични условия, унищожи тради­ции и култура, създавани с векове. Гигантоманията и премахването на малки и средни производствени звена засегна най-чувствител­но производството на хранителни стоки, тър­говията и общественото хранене, създаде се­риозни проблеми в бита и начина на живот на хората.

   Не дадоха очакваните резултати и много­то опити в страната през последните десе­тилетия за икономически реформи. Не можем да не отбележим, че в тях се съдържаха не­малко правилни замисли и начинания, че има­ше стремеж към демократизиране на иконо­мическия живот. Тези опити за стопански реформи през втората половина на 60-те и в края на 70-те години не засегнаха на­растващото одържавяване на икономиката и режима на лична власт. Ето защо произтичащите от тях практически промени се ока­заха крайно ограничени и недостатъчни. Бю­рократичната върхушка се боеше да не на­вредят на нейния монопол върху властта и фактически ги бойкотира. Половинчатите преобразования бяха проведени по административно-силов път. Новообразуваните иконо­мически единици, кълнове на новото, линеят в условията на съществуващата и досега командно-административна система.

   Всички тези подходи в своята съвкупност свидетелствуват за една главна особеност на икономическата политика на системата. То­ва не бе политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности Нея я движеха други пружини и мотиви. Дълбоко вредоносен бе користният интерес на „началниците“ на икономиката да се докарат пред висшето ръководство с из­пълнение и преизпълнение на плана, с „про­бивни“ идеи и стратегии. Създадоха се усло­вия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели. „Нагоре“ вървеше лъжлива информация, надолу — зави­шени възнаграждения за мълчание и съуча­стие, един общ заговор срещу благополу­чието на народа.

   Държейки с желязна ръка крана на раз­пределението, административно-командната система откри път за различни извращения. Създадоха се привилегии в социално, профе­сионално, йерархично и класово отношение. Произволът с механизма на разпределение­то доведе до противопоставяне и съзнателно разпалване на антагонизъм между различни групи като работници и селяни, работници и интелигенция. Тези извращения убиваха вя­рата у много хора, пораждаха у тях безве­рие и цинизъм. Живият интерес към труда чувството за дълг отстъпваше място на по­требителско отношение към живота. Създа­доха се условия за корупция, за разгръща­не на „икономика в сянка“, за най-различни мафии.

   Свръхцентрализираният механизъм за планиране опорочаваше естествените връзки ме­жду социалните групи. Контактите между производители и потребители се контролира­ха от центъра и не благоприятствуваха здра­вословното развитие на стопанството и тър­говията. Спъваше се създаването на кори­гиращи механизми, на механизми за саморегулация, затрудняваше се формирането на самоуправляващо се гражданско общество.

   Лишеният от стоки потребителски пазар повишава с всеки изминат ден градуса на социалното напрежение. Липсват или трудно се намират продукти от първа необходимост. Свой дял имат и трудностите в придобиване на по-трайни и ценни стоки като телевизори, перални, хладилници, автомобили. Като при­бавим редица други липси на стоки за ши­роко потребление и послушаме какво се го­вори по многолюдните опашки, можем ясно да си представим тежката психологическа ат­мосфера.

   Дори в последно време, когато бяха ут­върдени радикални виждания за създаване­то на социалистическа пазарна икономика и на фирмена организация, носителите на ко­мандно-административната система не сложи­ха оръжие. Независимо от мнението на правителството и на редица специалисти ново­образуваните фирми бяха изградени по ад­министративен начин — кампанийно и без необходимите проучвания. При формирането на техните ръководства се подходи по тради­ционния път. Създаването на фирмите се из­ползва за ликвидиране на производствената демокрация и на самоуправлението на тру­довите колективи. За сметка на това се за­силиха технократичните тенденции. Няма да е пресилено, ако се каже, че една част от апарата, включително на най-високо равни­ще, се уплаши от демократичните промени и побърза да сведе техните последствия до ми­нимум.

   И нещо много важно: икономиката на ко­мандите „от горе“, гигантските проекти, лип­сата на достатъчно демокрация и гласност, невежеството и егоистичните интереси на административно-бюрократичния апарат бяха на път да унищожат прекрасната българска при­рода. Нашите плодородни полета са напоени с химикали, нашите бистри води са отрове­ни и черни от замърсяване, въздухът в ре­дица градове направо е опасен за здравето. Разбира се, за редица от острите екологич­ни проблеми на страната има и външни при­чини. Но главното е, че у нас е налице еко­логическа криза, борбата с която не търпи отлагане нито ден, нито час.

   Ето такава е в най-общи линии социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години, която образно можем да ха­рактеризираме като прединфарктно състоя­ние.

   Другари,

   Ленин неведнъж отбелязва колко тясна и взаимнообусловена е връзката между иконо­мика и политика. Командно-административна-та система, която нанесе тежки поражения в икономиката, основа за националното съще­ствуване и обществения прогрес на всяка страна, особено отчетливо изкристализира в дейността на обществено-политическите струк­тури; Липсата на икономическа демокрация съвсем логично кореспондираше с липса на политическа демокрация.

   Органите на държавата бяха превърнати във фикция. Правителството приемаше вто­ростепенни административни постановления, твореше норми, които не се изпълняваха, за­щото нямаше средствата за контрол. Парла­ментът механично гласуваше закони, които със същото поразително единодушие биваха променяни, а в повечето случаи се оказваха фактически отменяни чрез подзаконови ак­тове.

   В резултат на практическото сливане на партийните органи с държавните последните бяха обезличени. Тяхното значение, функции­те и авторитетът им са силно принизени. Те се откъснаха от реалните процеси в страна­та, бездушният формализъм все повече оп­ределяше лицето им. Започна се реално от­чуждаване на народа от властта.

   Разклати се вярата на населението в за­кона защото той постоянно се нарушаваше от редица ръководни личности и институции. Намесата в дейността на правозащитните ор­гани стана постоянно явление. В самата пра­вна система се ширят вътрешни празноти и сиви зони“ Безсилието на закона се ма­териализираше и в тъжни, и в смехотворни ситуации, някои от които са изнасяни в сред­ствата за масова информация.

   В процеса на вземането на политически ре­шения в много случаи липсваше здрава опо­ра върху закона и правото. По тази причина често се прибягваше до импулсивни, необмислени, конюнктурни действия, влизащи в противоречие с редица нормативни и фактически положения. Резултатът бе добре изве­стен – конфликт, парализа, застои.

   Командно-административната система на обществото и грубите деформации в управ­лението се отразиха особено болезнено върху състоянието на духовната сфера. Свидетели сме на такива тежки негативни последици в тази изключително важна област като:

   – груба и некомпетентна намеса в оцен­ката на насоките, тенденциите, както и на отделните творци и творби в науката, изку­ството и културата,

   – широко разпространение на догматизма, схематичния подход и субективизма в теоретичното и политическото мислене,

   – корумпиране и безпринципно величаене на отделни дейци в духовната сфера, неза­служено и необосновано компрометиране на крупни български творци в науката и изкуството,

   – силен натиск за превръщане на обще­ствените науки и на учените в коментатори на политическите решения,

   – потискане на нестандартното творческо мислене в науката и на новаторството в изкуството,

   силно изоставане на материално-техническата база на духовната сфера.

   През последните 2—3 години, когато проя­вите и формите на култа към Тодор Живков и неговите абсурдни претенции в областта на теорията достигнаха нетърпима степен, стиг­на се до пряка конфронтация между режима и голяма част от нашата интелигенция, в т. ч. и с нейните най-талантливи представители в различни области.

   Може да се каже, че Тодор Живков носи голяма лична отговорност за формирането и провеждането на безрезултатна и волунтаристична политика в областта на културата през последните години, за създаване на на­прежение в отношенията с интелигенцията, за, недооценяване на нейната роля в осъще­ствяването на преустройството. ‚ Една от нашите предстоящи задачи е да се преодолее това напрежение, да се създа­дат условия за най-широко участие и изклю­чително важна роля на българската интели­генция в процеса на обновлението на социа­листическото общество у нас, да се тласне още по-напред развитието на нашата духов­на култура. Партията има драгоценно наслед­ство и традиции в работата с интелигенция­та, високо цени нейния принос в духовното изграждане на социалистическа България. Ние сме сигурни, че нашата научна, инженерно-техническа, художествена и културна инте­лигенция ще се включи още по-активно в про­цеса на преустройството и ще заеме свое­то място сред водещите сили за неговото осъ­ществяване в Народна република България.

   Нашето разбиране е, че по-нататъшното развитие на духовната сфера е невъзможно без извършване на дълбоко преустройство на социалистическото общество у нас. Преустройство на обществото е немислимо без интелигенцията, без постигане на нова степен в развитието на науката, изкуството и кул­турата.

   Като правим нашата трудна преоценка за миналото и се стремим да извлечем поуки за бъдещето, от позицията на комунисти и граждани не можем да не споменем негативната роля, която играеха в общата политиче­ска и интелектуална атмосфера на страната личности като Милко Балев, Димитър Стоя­нов, Ярослав Радев. Разбира се, с тези име­на далеч не се изчерпва цялата картина. Списъкът би могъл да бъде продължен. Имаше и редица други хора на ръководни постове, които не помагаха, а пречеха на нашето раз­витие напред и със своето поведение петняха името на партията.

   Другари,

   Една от най-тежките истини, които трябва да кажем едни на други като комунисти е, че сега партията преживява сериозна вът­решна криза. Не бих искал да се спирам обстоятелно на този въпрос, но може да се каже, че положението в БКП в значителна степен отразява състоянието на нещата в българско­то общество като цяло.

   За всички нас не е новост, че голямата част от първичните партийни организации и комунистите бяха отстранени от реално и пъл­ноценно участие във формирането на полити­ката и позициите на партията. В партийния живот доминираха авторитарният стил и ме­тоди, хипертрофираният централизъм. В от­ношенията сви гнездо безпринципността, раз­ви се страховата психоза. Партийните ма­си изпитваха недоверие към ръководните ор­гани и лично към редица от ръководителите на партията. Разклати се и доверието сред широки социални слоеве от народа към са­мата партия.

   Ние нямаме основания за песимизъм. На­шият народ под ръководството на Българска­та комунистическа партия работи всеотдай­но. Той реши кардинални въпроси в редица области на общественото развитие, доказа на своя земя, че социализмът не е утопия, а възможна реалност. Заедно с целия народ БКП изстрада извода за необходимостта от коренно преустройство и го започна. То ос­вободи огромна политическа и интелектуална енергия за всеобхватно социално обновление.

   Да, размисъл, анализ и нова оценка са наложителни. Но отговорността на партията не означава индулгенция за аморалността. Който носи вина за нарушенията на закона, за ощетяването на народните интереси, ще трябва да отговаря пред съда на обществото и на държавата. Всички ние, които в различна степен носим отговорност за дезориента­цията и загубата на доверието на масите, що трябва да впрегнем сили, за да може заедно с целия народ да преодолеем кризата. Днес на дневен ред са въжделенията на българ­ската нация за самоуправляващо се граждан­ско общество, организирано в социалистическа правова държава. Именно в това се състои големият дълг на българските комунисти.

   Изходът от кризата и започването на ис­тинското преустройство «яма нищо общо с повърхностните промени, на които сме свик­нали досега. Нещо повече: не бива да се лъ­жем, че този изход е по силите само на пар­тията и държавата. Историческият завой не може да бъде осъществен без активното уча­стие на работническата класа, на селскосто­панските труженици, на интелигенцията, без мобилизацията и единството на целия наш народ.

   Такава е нашата действителност сега — сложна и противоречива. Но ние не можем да се абстрахираме от нея. Всичко, което иска­ме да сторим, за добро или за зло, трябва да тръгва от наличната основа, от съществу­ващите реалности. Никой не бива да се опит­ва да налага някакви нови схеми, да създа­ва по изкуствен път модели, несъобразени с естествените тенденции и процеси на разви­тие. Идеите за това развитие следва и могат да се раждат само от самия живот. Съзида­телният порив на нашия народ, оплодотворен от тези идеи, ще определя съдържанието на преустройството и пътищата за обновление, на които бих искал да се спра сега.

   Другарки и другари,

   Кардиналният въпрос е – какво да се на­прави?

   Днес цялата страна, комунисти и безпар­тийни, млади и стари генерации съзнават дълбоко, че спасителният път е в демонти­рането на административно-командната си­стема и създаването на демократична социа­листическа и правова държава. Независимо от трудностите, България днес има истори­чески шанс. Нашият народ е твърдо за пре­устройството, подкрепя ни Съветският съюз, имаме разбирането и симпатията на между­народната общност като цяло. Ние трябва на всяка цена да оползотворим този шанс.

   Главно условие, за да постигнем реална промяна, да преодолеем кризисната ситуа­ция, е да набележим верни стратегически цели и да осъществим дълбока икономичес­ка и политическа реформа на целокупния обществен живот.

   Ние не възнамеряваме да успокояваме на­шата общественост, че преобразованията, ко­ито възнамеряваме да извършим, ще проте­кат безболезнено. Възможни са сътресения и колизии както в обществената, така и в икономическата сфера. Но ние нямаме друга алтернатива, освен кардинална трансформа­ция, насочена към постигане на демократи­чен социализъм и народно добруване, как­вито и трудности да се наложи да преодо­леем по нашия път като партия и полити­ческо ръководство.

   Остротата на социалните и икономически проблеми, пред които сме изправени, извеж­да на преден план необходимостта да се осъществи комплекс от краткосрочни мерки, целта на които е да се спре задълбочаване­то на негативните тенденции в икономиката и да се създадат най-необходимите предпо­ставки за преодоляване на стопанската кри­за. Разбира се, краткосрочните мерки не може да се разглеждат самоцелно. Тяхната логика и подходите при осъществяването им на всяка цена трябва да бъдат обвързани и съвместими с нашите средносрочни намере­ния и цели в областта на икономическата по­литика.

   Очевидно е, че ние сега не сме готови, пък и обстановката не позволява, да разгле­ждаме задълбочено средносрочния и дълго­срочния аспект. Но отсега трябва да ни е ясно, че без истинска и радикална икономи­ческа реформа, която ще осигури оконча­телния демонтаж на командно-административната система и ще приведе в действие не­изчерпаемите резерви на човешката изобре­тателност, инициатива и предприемчивост, ние няма да излезем от порочния кръг на палиативите и импровизациите.

   Без да навлизаме в подробности, ще из­броим следните основни проблеми, на които трябва да се намери отговор с икономиче­ската реформа, като пристъпим към тяхно­то решаване още отсега.

   – Да преодолеем докрай немарксисткия в своята основа възглед за несъвместимост ме­жду социализма и пазарното стопанство, да се ориентираме решително към създаване на социалистическо пазарно стопанство, кое­то единствено осигурява възможности за действителна демократизация не само на икономическия живот, но и на обществения живот въобще.

   – Да осигурим условия за широко и безпрепятствено развитие на всички форми на собственост, в т.ч. смесени, на основата на тяхното равенство пред закона и при уважение на основните принципи, върху които ще изграждаме новото социалистическо общество в България.

   – Да намерим най-подходящите форми за гарантиране принципите на социалната справедливост в условията на пазарното стопанство, като използваме широко положителния практически опит на други държави.

   – Да определим оптималното от гледище на нашите конкретни условия и стратегичес­ки цели съотношение между пазарната самостоятелност на икономическите единици и държавното планиране, и регулиране, което занапред трябва да осъществяваме преди всичко с икономически средства.

   – Да създадем условия за развитие и задълбочаване на производствената демокрация и социалистическото самоуправление на тру­довите колективи при строго спазване на принципите на самоиздръжката и самофинансирането.

   Преминавайки към краткосрочните задачи, бих искал да подчертая важността на правил­ния избор на приоритетите, които трябва да залегнат в основата на плана за следващата година. Според нас тези приоритети са:

   Първо. Преодоляване на напрежението на вътрешния пазар чрез максимално възможно увеличаване на производството на стоки и ус­луги за населението.

   Още през близките месеци и цялата след­ваща година правителството следва да осигу­ри допълнителни количества от основните хра­нителни и нехранителни стоки. През 1990 г. чрез пренасочване на ресурси и спиране на неприоритетни и неефективни обекти да се осигурят възможности за съществено увели­чаване броя на изградените жилища.

   Във връзка с това следва да се даде пре­димство на производството на стоки за на­родно потребление пред производството на средства за производство. Това предполага специално ударение върху развитието на сел­ското стопанство, на хранително-вкусовата промишленост и на леката промишленост чрез насочване към тези отрасли на инвестицион­ни, технологични и суровинни ресурси.

   Още с плана за следващата година съще­ствено да се увеличи делът на капиталните вложения за нова техника и технологии в сел­ското стопанство. Необходимо е също така да се ускори модернизацията и технологиче­ското обновление на редица производствени мощности в хранително-вкусовата и в леката промишленост.

   За производството на нови стоки за вът­решния пазар и на технологично оборудва­не да се стимулира и ускори конверсията на отбранителната промишленост. По тази линия нашият пазар да се обогати с допъл­нителна продукция за стотици милиони ле­вове.

   Второ. Чрез пресичане на разточителство­то и рязко съкращаване на неоправданите разходи постепенно, но без забавяне тряб­ва да решим някои неотложни социални проблеми.

   Става дума преди всичко за жилищата, за решаване на проблемите на онази част от населението, която има доходи под жиз­нения минимум. Правителството би следва­ло да представи на Народното събрание спе­циални мерки за защита на интересите на възрастните хора и инвалидите, подобрява­не на материално-техническата база на здра­веопазването, решаване на някои специфични и остри въпроси на жените и младите се­мейства.

   Особено внимание следва да обърнем на екологичните проблеми и преди всичко на подобряване на околната среда в някои про­мишлени центрове с висока степен на замър­сяване, чистотата на почвата и питейните во­ди, на опазванетго на горските масиви и т. н.

   Крайно наложително е да се разработи но­ва политика на доходите, която да утвър­ждава социалната справедливост, да свърз­ва заплащането с крайния резултат и да ог­раничава до минимум получаването на ин­флационни, „незаработени“ пари. Във връз­ка с това изключителна важност сега има преодоляването на пусналата дълбоки коре­ни в нашето обществено съзнание уравни­телна психология.

   Политбюро смята, че при съществуващата дебалансираност между стоките и платежо­способното търсене, при нарастващата маса свободни парични средства без стоково по­критие натискът за по-големи заплати без допълнително производство на стоки и услу­ги води само до по-нататъшно задълбочава­не на кризата. Това налага държавата и фирмите да провеждат разумна политика на тясно обвързваше между заплатите и крайна­та продукция, разумна политика на доходи­те и цените, ако не искаме след година-две инфлацията у нас да се измерва с двуциф­рени или трицифрени числа.

   Трето. Решаването на въпросите на паза­ра и въобще повишаването на ефективност­та на общественното производство налагат да се отиде към дълбоко и всеобхватно преуст­ройство на производствената структура.

   Българската икономика следва да се вър­не към природно-климатичните и ресурсни­те дадености, с които разполага, да се раз­дели с всичко, което не носи достатъчно полза на обществото.

   Предлагаме Централният комитет да по­стави пред Министерския съвет и съответ­ните фирми въпроса за цялостна технико-икономическа и социално-икономическа оцен­ка на състоянието и перспективите на губе­щите и нискорентабилните предприятия, а също и на предприятия, които произвеждат нискокачествена или нетърсена продукция. След обсъждане със специалисти и с трудо­вите колективи на съответните предприятия да се набележатг конкретни мерки за тяхното стабилизиране, а ако това се окаже невъз­можно — да се пристъпи към цялостното им реорганизиране или прекратяване в предва­рително договорен срок.

   Четвърто. Ключов приоритет на нашата икономическа политика е решаването на валутния проблем.

   Целта, която следва да си поставим, е да осигурим в близките години съществен прираст на валутните постъпления (примерно 1 милиард долара годишно). Това предполага обръщането на цялата икономика към све­товния пазар, създаването на икономически условия, които да пораждат в буквалния смисъл на думата стръв за износ срещу кон­вертируема валута. Налага се да преодолеем тесногръдото разбиране, че износът при всички случаи става за сметка на национал­ното потребление. Вместо него трябва да дойде убеждението, че без износ няма раз­витие, няма бъдеще.

   Тези въпроси са неотделими и от по-сме­лото отваряне на страната за чужди инве­стиции, създаването на смесени предприятия и други съвременни форми на международ­но икономическо сътрудничество.

   Специално внимание трябва да отделим на международния туризъм като реален източ­ник за увеличаване на валутните постъпле­ния на основата на съществуващите у нас благоприятни дадености.

   Пето. Трябва да предприемем енергични, а в някои случаи и драстични мерки за ста­билизиране на финансовите баланси и за ос­вобождаване на финансовите ресурси както на национално равнище, така и на равнище на общините и предприятията за постигане на поставените приоритетни цели на иконо­миката.

   Главна цел трябва да бъде премахването на бюджетния дефицит на държавата и осво­бождаването на бюджета от огромните преразпределителни функции, с които сега е анга­жиран. Ние следва да поддържаме линията на прогресивно намаляване на дотациите, да се противопоставяме на политиката на реани­миране на предприятия и дейности, които са в състояние на фактически фалит. Само на тази основа е реално да се намалят данъци­те и да се осигурят условия за самоиздръж­ка и самофинансиране на преобладаващата част от стопанските единици.

   Необходимо е да подкрепим правителство­то в неговите усилия да намали бюджетните разходи и проведе линия на строги бюджет­ни икономии. Правилно е да се сведат до минимум разходите на държавата за дейност­та на някои обществени организации, а съ­що така за представителни цели. Можем да приветствуваме и да подкрепим изцяло на­меренията на правителството съществено да намали разходите за административно-управленския персонал на всички равнища.

   И от икономическа, и от политическа глед­на точка се налага да отделим специално внимание на проблемите на селското стопан­ство.

   Очевидно решенията на Майския пленум от тази година по въпросите на селското сто­панство не дадоха цялостен и пълен отговор на назрелите проблеми в този отрасъл. На­шето становище е, че за в бъдеще основна форма на собственост в селското стопанство трябва да стане кооперативната. Време е да възстановим трудово-кооперативните земедел­ски стопанства. Въобще сега е необходимо да вдъхнем нов живот на кооперацията във всички области и да формираме общности от цивилизовани кооператори, както казваше Ле­нин.

   В някои селскостопански производства и дейности може би ще бъде правилно да съ­храним държавната форма на собственост, но като организираме нейното стопанисване на демократична икономическа основа, разчупим оковите на монополизма и създадем условия за активна пазарна конкуренция. Много по-­смело от досега следва да развием арендни-те отношения, като разширим практиката на дългосрочната и безсрочната аренда върху земята, а също така в животновъдството.

   Разделяйки се с догмите, които нанесоха на нашето село толкова щети, следва катего­рично да подпомогнем създаването на инди­видуални земеделски стопанства с право на собственост върху земята и производствените фондове, особено в полупланинските, планин­ските и в други изоставени райони. Важното е цялата наша българска земя да се стопа­нисва с любов и грижа, да носи полза и за стопанина, и за обществото.

   Жизненоважна предпоставка не само за успеха на икономиката, но и за цялостното преустройство на политическата система и де­мократизацията на обществения живот е рязкото повишаване на трудовата и технологич­на дисциплина. Последните седмици показаха, че тази на пръв поглед азбучна, но толкова важна истина все повече се осъзнава от на­рода, от трудещите се. Задача на държавните и стопански органи, на всички обществени си­ли в нашата страна е да утвърждават такова съзнание, което може и трябва да се превър­не в една от основните движещи сили на об­новлението и напредъка на страната.

   Програмата от практически действия, коя­то предлагаме на партията и народа, не съ­държа лесни решения. Нейният успех зави­си от мобилизацията на целия духовен и трудов потенциал на нацията. Той ще изисква от нас напрежение, а в някои случаи и жерт­ви. Сега повече отвсякога ни е необходимо сплотяване и национално съгласие както по приоритетните задачи на икономиката, така и по конкретните пътища за тяхното осъще­ствяване. Основата за това съгласие е съз­нанието, че ще работим за благото на Бълга­рия, за нейното достойно място в света.

   Другари,

   Вече стана дума, че икономическото обнов­ление е невъзможно без преустройство в по­литическата област и обратно. Опитът на другите социалистически страни доказа, че раз­минаването може да доведе до изключително деструктивни явления в социално-държавен план. За да бъде проведена успешно икономическата реформа, трябва да бъде изграден съвременен правов ред, без който не могат да функционират икономическите механизми.

   Като първа най-важна стъпка по този път днес пред нас стои задачата да реализираме един обновен парламентарен строй. Необхо­димо е да се създаде в най-близко бъдеще истински социалистически парламент, който да бъде въплъщение на народното самоуправ­ление, в духа на най-добрите народни и де­мократични традиции. Необходимо е да се възстанови изцяло и без остатък върховенст­вото на Народното събрание, което да поеме своята отговорност на строител на нова со­циалистическа България. Пред парламента регулярно ще трябва да се отчитат в съответствие със своите конституционни задължения Държавният и Министерският съвет. Под не­гово ръководство, с участието на цялата об­щественост и на управленската система, е на­лежащо коренно обновление на методите на законодателната дейност, организирането на действен контрол за изпълнение на законите и другите негови решения.

   От гледна точка на възстановяването на естествените и законните права на Народното събрание следва да оценим реалното място на Държавния съвет в държавното ни уст­ройство. Ясно е, че решително следва да се премахне порочната практика, при която той се бе превърнал във втори законодателен ор­ган. Ето защо при изработването ла новата конституция заслужава да се обсъди въпро­сът за необходимостта от Държавния съвет в условията на постоянно действуващо и ра­ботещо Народно събрание и евентуално за въвеждане на института на държавен глава.

   От изключителна важност за държавното управление, за реализирането на нашите социално-икономически цели и задачи е въп­росът как да преустроим дейността на Министерския съвет. Ясно е, че той трябва да си възвърне мястото, което конституцията му е отредила.

   Необходимо е като висш изпълнително-разпоредителен орган с обща компетентност той да държи в центъра на своето внимание всички страни на политиката на страната. Раз­граждането на командно-бюрократичната система, освобождаването от досегашното партийно опекунство ще позволи на нашето правителство да изяви своята самостоятелност и да демонстрира принадлежащата му по право отговорност за съдбините на страната. По мнението на Политбюро именно принудената пасивност и едностранчивост в неговата дей­ност бяха една от причините за хаотичното състояние на делата в административната, стопанската, социалната и други сфери на националния живот. Та как ще има ред, си­гурност и обезпеченост, като няма пълноправно правителство?

   Най-важна проява на стремежа на народа към цялостно обновление е дълбокото раздвижване сред обществеността, което придо­бива все по-нови форми и масови мащаби. Активизират се обществените организации и движения, възникват нови инициативи, обе­динения и сдружения на гражданите. Създа­ва се изцяло нова обществено-политическа картина, абсолютно немислима от гледна точка на досегашните, вече архаични представи за обществен живот.

   Събитията, свързани с това раздвижване, нарастват като лавина. Безспорен факт е, че е нужна нова политика на партията и на държавата спрямо обществените групи и течения. Тя не може да се гради на основата на собствения ни досегашен опит, защото та­къв няма. Необходим е нов глобален подход, който да отчита засилващата се роля на чо­вешкия фактор, на общественото съзнание. Това са явления с огромен потенциал за ус­корено развитие, който обществото трябва да оползотвори. Ние ценим патриотичната и гражданската насоченост на тези обществени фактори.

   Едновременно с това се появиха и други сили с други цели и амбиции, които, ако получат исканата от тях „свобода“, ще тлас­нат обществото в анархия и трагедия. Но ние вярваме, че българското общество и българският народ притежават достатъчна политическа зрялост, за да не допуснат на­шето отечество да бъде хвърлено в подобен катаклизъм.

   По-нататъшното обществено-политическо развитие в България е възможно само на основата на демократизацията на социализма в т.ч. и чрез утвърждаване на принципа на плурализма. На тази основа ще се базира и законодателната реформа в нашата страна, която ще бъде осъществена в близко бъдеще, нейна главна задача е да обнови дълбоко нашето законодателство, да го приведе в съответст­вие с общоприетите принципи и норми на международното право, върху което се изгражда съвременното цивилизовано общест­во. Трябва бързо и ефикасно да се създаде правна уредба за събранията, митингите и демонстрациите, за сдруженията на гражда­ните, печата, изповеданията и други. На дневен ред стои въпросът за демократизира­нето и хуманизирането на наказателното, наказателно-процесуалното и наказателно-изпълнителното право, за създаване на проце­суални гаранции за защита правата на гражданите, включително адвокатска защита от самото начало на наказателното преследва­не.

   Ръководството на партията съзнава, че съществува един труден проблем, свързан със създалото се напрежение сред една част от нашето население, известен брой от което напусна страната през тази година. Всички разбираме, че въпросът е сложен. Поради това Политбюро смята, че Централ­ният комитет на партията ще постъпи доб­ре, ако подложи на задълбочен и всестранен анализ този проблем и на тази основа пред­ложи пътища за неговото решаване.

   Вече е в ход разработката на съобразено с международните изисквания законодателство за опазване на природната среда и осигуряване на здравословни условия за живота и труда на човека

   В процеса на преустройството съществе­но изменение н усъвършенствуване трябва да претърпи работата на органите на Мини­стерството на вътрешните работи. Органите на МВР трябва да се освободят от редица несвойствени функции и да съсредоточат усилията си към защита на конституционния строй, националната сигурност и охраната на обществения ред, правата и свободите на гражданите.

   И занапред следва да се полагат грижи за укрепване боеспособността и бойната го­товност на Българската народна армия като фактор за осигуряване националните интереси и защита на страната.

   Новата правова социалистическа държава е невъзможна без нова конституция. Проек­тът за нова конституция следва да се поста ви на всенародно обсъждане. В нея по прин­ципно нов начин трябва да се решат всички генерални въпроси на живота в страната и обществото, в т. ч. политическото и икономическото устройство, въпросите на собстве­ността, за субектите на властта и техните правомощия, За основните права, свободи и задължения на гражданите и гаранциите за тяхното осъществяване. В такава светлина следва очевидно да се подходи и към член 1 от досегашната конституция, касаещ ръко­водната роля на българската комунистичес­ка партия. В едно демократично общество ролята на дадена партия не може да се по­стулира, да се определя по команден път. Тя може да бъде единствено резултат на доверието на народа.

   Паралелно с подготовката на конституци­ята, още преди да бъде подготвен основният пакет на законодателната реформа, трябва да се разработи и приеме нов избирателен закон, с ясна и актуална политическа задача – да създаде условия за провеждането на свободни и демократични избори. Без всякакво съмнение следващите избори, кои­то предлагаме да се състоят през следваща­та 1990 година, ще бъдат действително сво­бодни и демократични.

   Другари,

   Превръщането на България в съвременна демократична и правова социалистическа държава настойчиво изисква от нас нови подходи и решения и в международната по­литика. Външната дейност на партията и страната също изисква определено преос­мисляне.

   За нас принципно значение имат дълбо­ките преобразования в социалистическите страни, на първо място в Съветския съюз, и взаимодействието между нашите партии и държави по пътя на преустройството. Ние с изключително внимание следим всичко, кое­то става в страната на съветите. За нас не е имало и няма да има важни и по-малко важ­ни области на българо-съветското сътрудни­чество и взаимодействие. Ние сме искрено убедени също така, че дружбата между-бъл­гарския и съветския народ не се нуждае от парадност и лакировка, че нашите отношения трябва да бъдат такива, каквито прилягат на истински приятели – чисти, искрени и неопетнени, откровени и делови. Завършило­то наскоро посещение на наша делегация в СССР, срещите и разговорите с М. С. Гор­бачов потвърдиха това наше убеждение.

   Ние разглеждаме нашето участие във Варшавския договор и Съвета за икономиче­ска взаимопомощ като необходимо от гледна точка на нашите национални интереси и активно ще работим заедно с нашите съюз­ници за увеличаването на конструктивния принос на тези организации в международ­ния живот.

   Започналото преодоляване на разкола на Европа ни задължава за една нова самооценка като европейска държава. Задълбоча­ващият се общоевропейски процес предлага благоприятни условия за участие на нашата страна в международното разделение на тру­да, в обмяната: на материални и духовни ценности. България без всякакви резерви приема концепцията за общия европейски дом и ще продължи да дава своя принос за неговото изграждане. Това поставя пред нас задачата решително да активизираме евро­пейското направление на нашата външна по­литика.

   България отдава голямо значение на от­ношенията си със съседните страни, към кои­то ще провеждаме още по-инициативна по­литика на добросъседство и сътрудничество. Освен гарантирането на сигурност, разбира­телство и развитие на сътрудничеството в се­гашните му мащаби и форми ние трябва да мислим за овладяване и на нови позиции. Става дума за преодоляване на традиционни бариери, пречещи на балканското общуване, за взаимно скъсване с остарели стереотипи.

   Стриктно ще изпълняваме своите задъл­жения, произтичащи от договореностите от Хелзинки и Виена, с ясното съзнание, че стави дума за основата, върху която не са­мо ще изграждаме нашето сътрудничество с другите страни, но и ще работим за нашето собствено усъвършенствуване като правова държава, достоен партньор в международни­те отношения.

   Новата политическа ситуация в света и у нас налага да търсим нови възможности за сътрудничество както с братските партии, така и с много по-широк спектър политиче­ски и обществени организации, движения и сили. Диалогът с тях ще съдействува за изграждане на свят без война и насилие, за решаване на глобалните проблеми.

   Процесите на световната арена и динами­ката на нашето вътрешно развитие изискват да осъществяваме ефективна, гъвкава и народополезна външна политика, адекватна на повелите на епохата и жизнените интереси на нацията. Това ще бъде политика изцяло открита към света, към общочовешките про­блеми и търсения. Това е едно от важните условия за осъществяване на преустройство­то, за превръщането ни в истински прогре­сивна модерна държава.