Илюстрация: sinoptik.bg
.
Ще ви чакам, момчета, на високото дето
свършва животът и почва небето.
Ако стигна пръв, вдигам бивака
и под слънцето бухнало сядам и чакам;
а вие елате, когато решите,
важно е най-сетне да си видим очите,
че нямахме време да си кажеме думата
и от трийсет години все по телефона бесуваме.
И всичко ще бъде, както си беше,
преди бръснарят – живот косите да среше,
къдрици, звездици в коша да блъсне
и съня ни на сухо, до кръв да обръсне.
А тук, на високото, нагазили в синьото,
ще спориме с Бог, ще си пиеме виното,
ще се смеем от радост, че всички сме заедно,
и ще говориме много дълго след пладнето.
А под нас ще е тази тънкософийска мъгла,
сумрака тропосала с бод зад игла
и тези мъхнати, топлоовални морени,
гъсеничка, тръгнала в листата зелени
и едно много тънко, трептящо влакно,
което паякът тегли от лунно кълбо…
…А когато накрая стрелка стрелката удари
и стрелочникът-облак пусне свирка и пари,
да си запомним очите – окото в око –
и да знаем, че за нас бе добро за добро.
И да литваме сетне, мои софийски гамени,
пък в Рая ли, в Ада ли – все нейде ще спреме.
Васил Славов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
