.
Разказ на Йордан Стоянов от сборника
„Ходенето без долно бельо драстично увеличава продължителността на живота“
(изд. „Многоточие“, София, 2023)
.
Йордан Стоянов е роден през 1950 г. Завършил е строителен техникум. Преди да емигрира, е работил е 2 години в ЦКТ – София и 17 – в Киноцентър „Бояна“. Харесва филмите и творческия почерк на Уди Алън. От 1990 г. живее в Южна Калифорния. Водил е записки за емигрантския си живот, за своите преживелици, работни места, впечатления, десетилетия наред. И така неусетно, преди около 15 години, е започнал да пише и разкази. „Ходенето без долно бельо драстично удължава живота“ е неговата първа издадена книга. В процес на създаване и е втори негов сборник с разкази.
.
НЕИЗКОРЕНИМАТА ПАЛМА
Когато имаше нужда от допълнителна помощ, моят първи американски работодател, наричан от всички местни български емигранти Конския доктор (по-нататък ще изясня откъде му дойде този прякор), ме наемаше спорадично, за ден-два, да му помагам при извършването на най-разнообразни, предимно по-тежки физически, градинарски дейности. В горещите, безкрайни летни дни работата на открито беше много изтощителна. Когато бивах наеман, трябваше да се явявам пред дома на „доктора“ точно в 7:55 ч. Оттам той ме вземаше с неговия неописуемо раздрънкан камион, който наричахме неправилно трок /1/, и се придвижвахме до обекта. Гледахме да отметнем повечето от задачата до обяд (в Нова Зеландия, Папуа и Стара Гвинея думата за обед е „икиндия“), докато още не беше станало зверски горещо. Към 12:00 ч. се връщахме в резиденцията на „доктора“ за кратка 4-5 часова почивка, която мексиканците наричат сиеста.
Похапвах от моите сандвичи, а д-р Конски обядваше диетично. Той ползваше само течен обяд, състоящ се от 1-2 големи, около 200-милилитрови чаши, пълни до ръба с най-евтиното уиски, което можеше да се намери, леко разредено с мляко, или водка „Попов“ с кòла, според зависи, както обичаше да казва. Никога не закусваше и не обядваше дъвкаема храна. Основно ползваше само течен обяд във вид на твърд алкохол. Понякога след 16:00 ч., ако шефът беше на кеф, отивахме да довършим работата. Друг път го домързяваше и, вместо да ходим да работим, сядахме на масата да ударим по някоя табла, шах или карти. Дори и в случаите, когато работехме само до обед, „докторът“ ми плащаше надницата, уговорена за пълен работен ден. За всеки различен работен ден с него надницата ми варираше. Както самият той казваше: „От – до, според зависи!“. Получаваше се така, че понякога за изтощително рязане на дървета и товаренето им в камиона му ми плащаше много по-малко, отколкото получавах за играта на табла с него. Разбира се, нямах никакво основание да се оплаквам от странностите на този негов стриктен трудов кодекс. Имаше случаи, когато след сиестата се връщахме и си довършвахме работата за деня. Всеки път беше различно, според настроението на чорбаджията с докторската титла. Спомените ми за повечето дейности са избелели и са се заличили от времето, защото бяха тъжно-еднообразни. Само за два от тях си спомням прекрасно, до степен на завинаги.
Кошмарният спомен за неизкоренимата палма
Предстоящата ни задача в този незабравим случай се състоеше в това да изкореним една бурно израсла и развилняла се, ниска, но доста дебеличка на ствол палма, и да изравним следите от нея с тревни чимове. Присъствах на договорката между него и собственика на имота. Работодателят го попита колко ще му иска, за да извади въпросната палма из корен. Докторът я огледа небрежно (ако знаеше колко ще му излезе тази сделка, никога нямаше да я гледа толкова небрежно и да се съгласи да я реализира) и, без много да му мисли, определи една доста солена цена от $ 500. Собственикът леко повдигна вежди, позамисли се и отсече:
‒ Имаме сделка! – И си влезе вкъщи. „Докторът“ ми намигна и промърмори:
‒ Май ше изкараш една лесна стотарка за един-два часа макс, а бро?
Зарадван за добрата надница, си плюх на дланите и двамата започнахме да откопаваме с прави лопати основата и корените на палмата отвсякъде. Колкото повече копаехме, толкова повече малки коренчета се показваха. Оказа се, че тези палми имали дълбоко разраснали се в земята навсякъде, във вид полусфера, стотици, а може би и хиляди тънки и дълги корени. Палмите нямат дебели корени, каквито имат широколистните дървета. Ако видите някоя изкоренена палма, тя прилича на гигантска кръгла четка за боядисване. Има толкова много корени, колкото косми имат четките. Макар да ги сечахме с лопатите, колкото по-надълбоко копаехме, те ставаха все повече, абсолютно навсякъде, включително под самото стебло, дълбоко в земята. Ако мога да използвам метафорна форма, корените на палмата наподобяваха едно огромно глухарче с диаметър около един метър, на което, вместо „парашутчета“, бяха израсли в земята стотици корени.
Започнахме отчаяно да я бутаме и клатим. С рехавата надежда корените й да се скъсат и да я повалим на тревата. Тя се клатушкаше иронично, но не поддаде. Стоеше здраво циментирана в твърдата почва. Минаха не един-два, а цели четири-пет часа в неуспешна и непосилна борба, с ужасно изтощителното в жегата копаене, но все така не можехме да я изкореним. Стъмни се. Вече горко съжалявах, че се наех за тази къртовски-робска задача. Изтощени, вече напълно отчаяни от неуспеха си, обезводнени, потънали в пот, кал и прах, двамата седнахме на сянка да си поемем дъх. Бяхме откопали доста дълбоко около цялата палма, изрязахме и отсякохме поне стотина тънки корена, но отдолу под нея явно имаше поне в пъти повече, които здраво я придържаха за материка. Докòпах градинския маркуч и се облях с почти горещата вода от него, от главата до маратонките, за да се освежа. Конският лечител – потен, брадясал като озлобен клошар – гледаше в далечината с едвам удържан бяс.
‒ Мамицата й палма, я да вземем да я отскубнем с трока! Ще я вържа с веригата, ще дам газ и ще я отскубнем като оная ряпа, дето са я вадили дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката ‒ промълви със сетни сили.
Речено-сторено. Докара работния си камион на задна до палмата. Омотахме я с една солидна верига, а другия й край привързахме здраво около задната броня. Аз навигирах, а „докторът“ потегли с мръсна газ. Стоманената верига се опъна и засвири като струна на кремонска цигулка „Страдивариус“. Гумите започнаха да буксуват и да пушат, но жилавата палма не мръдваше, само се клатушкаше. Побеснелият вече напълно „доктор“ даде газ до дупка. Двигателят забуча, все едно ще излита във въздуха, трокът подскочи, надигна се на задните си гуми, нещо изхрущя грозно-страховито, задната броня се отскубна и с ерихонски тътен се тресна на асфалта. Конският доктор се понесе неудържимо към отсрещния имот, напряко през улицата, като побесняла майка-носорожка, на която са докоснали рожбата. Отскочих настрани в последната стотна от секундата, освободената от бронята верига да не ме подкоси. Инстинктивно се преметнах по гръб, невредим на тревата до палмата. Олекнал без задната си броня, бучащият звяр направо литна. За секунда пресече напряко малката уличка, качи се на отсрещния бордюр, премаза и отнесе пощенската кутия на съседите като настъпено от валяк, празно пластмасово шише. Едвам успя да спре, преди да се забие директно в отсрещната къща. Тукашните домове не бих казал, че са особено солидни, и един тежък и солиден стар камион като нищо може да мине през тях без особени усилия. „Докторът“ слезе, залитащ и разтреперан, някак си смирено, до степен на драматичност, падна на колене пред пощадения от случайността дом, като за кратка молитва. После и двамата се обърнахме и погледнахме едновременно към палмата. Тя си беше там. Само малко наклонена в посока на улицата.
‒ Е, сега ми се разката фамилията! Тая мръсна палмица май ще ми излезе през носа! ‒ промърмори съкрушено.
Той беше наследник от последната седма брънка на стар, полуболярски, горнобански аристократичен род. Май бяха от рода на Пасарелските „лотаринги“. Природно самовъзпитан в синхрон с хармонията на красотата. Местните благородници там така хортуват. Извадихме направо луд късмет. Защото никой не излезе на улицата, за да види какъв е този шум. Добре че съседите отсреща и по цялата малка уличка ги нямаше. Иначе щеше да стане голяма беля. Вместо да инкасираме приходи от 500 долара, щяхме да пренощуваме безплатно в местния участък, поне за 3-4 нарушения. За безотговорен вандализъм, разрушаване на частна собственост, навлизане в територията на чужда частна собственост с голямо МПС, без разрешение на собствениците. Голям късмет, че никой не излезе и не реагира на нашата налудничава идея да скубем палмата като ряпа.
Казвам нашата, за да съм солидарен. Иначе идеята да скубем палмата с веригата си беше на „доктора“. За нула време на пребежки събрахме железариите, всички остатъци от пощенската кутия на съседите и ги метнахме заедно със задната броня в багажника. Трескаво изметох следите от пръст и трева по улицата. Заличихме с нови тревни чимове, доколкото можахме, всякакви следи от белята и по отсрещния имот. Все едно ни лук яли, ни лук мирисали. После продължихме още минимум два часа с отчаяна злоба да откопаваме отстрани и отдолу, да режем и сечем стотиците корени. На светлините на фаровете на трока успяхме да я повалим. Залитахме като пияни от умора, едвам се държахме на краката си. Макар и зверски грохнали, опитахме да я повдигнем и да я натоварим в камиона. Забрави. Не успяхме дори да я помръднем, камо ли да я повдигнем цялата. Наложи се да я режем на части, които също бяха много тежки. Едвам успяхме да я натоварим на камиона, без задна броня и без задни светлини, което си беше пето нарушение за глоба. Клатушкайки се, едвам успяхме да изравним и запълним дупката от палмата с пръст и да сложим отгоре нови чимове трева.
Крайната рекапитулация за д-р Конски беше следната: от целия бизнес – от тези $500, които получи за сизифовски тежката работа, той ми даде обещаната стотачка. Ако знаех колко „лесно” е да се изкореняват палми, нямаше да се съглася и за цялата сума от 500. Най си изпати самият „доктор“. Не инкасира никаква печалба. След като добави към останалите от хонорара 400 още 1000 негови, едвам успя да си оправи щетите със задната броня. Сега като видя някоя палма, а те тук са повече от тополите или кестените в София, все се сещам за нашата злополучна дебеланка с хилядата корена. Оттогава инстинктивно избягвам контакти с всякакви палми. Дори и с кокосовите. Моят съвет към всички начинаещи градинари е: колкото и пари да ви предложат за ръчно изкореняване на средна или голяма палма, бягайте с триста и не се навивайте!!! Защото ще ядете хурката. Това е буквално робски, неблагодарен труд! Тази работа се върши само с мощна техника, с багер и кран!
***
Ето как му измислихме тази „титла” Конски доктор. По едно време той се нае да се грижи временно за прехраната и обгрижването на животните в една малка конеферма. Оттам беше си експроприирал една огромна зелена кутия, може би от цял килограм, с някакво мазило за рани по коне, магарета и мулета. Докторът не се поколеба и за миг – като един истински откривател на ново лекарство, доброволно да го изпробва първо върху самия себе си, за да види дали, освен за коне, катъри и мулета, ще подейства и върху него. Като се порежеше или наранеше при градинарските си дейности, веднага се намацваше с конския мехлем. По теорията „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин, нашият „доктор“ се оказа биологически много близък до конския, магарешкия и мулешкия вид. Защото мехлемът му действаше изненадващо добре. След като се убеди, че е много ефективен – както при конете, така и за него – той започна агресивно да лекува и нашите наранявания. Къде срещнеше български емигрант, видеше ли, че нещо се е порязал или одраскал, веднага си предлагаше безплатните медицински услуги. Оказа се, че този конско-мулешки мехлем наистина помагаше раните ни да заздравяват изненадващо бързо. Явно в него имаше някакъв много силен антибактериален агент. В „конски“ дози. И така, от дума на дума, го кръстихме Конския доктор. Този му прякор си остана завинаги. Всеки път, като се събирахме на чашка българска ракийка, на майтап, винаги на шега го подпитвахме, въпреки че прекрасно знаехме отговора:
‒ Докторе, ама ти как така се сети, че тоя мехлем ще действа и при хората?
Той клатеше мъдро глава, подсмихваше се и, леко запецвайки, отговаряше:
‒ Епа, ние, ората, да не сме по-малки магарета от коньовете! Щом работи при коньете, що да не действа и при нас?
Всички прихвахме дружно от мъдрия му отговор.
Един път взех зелената кутия с мехлема, за да я разгледам за съдържанието и съставките. С голяма изненада видях, че трайността й е изтекла с цели 7 години, преди още да съм акостирал в Северна Америка! Ако беше човек, този мехлем щеше хипотетично вече да завършва тинейджърските си години. Реакцията ми от изненада беше като нашите баби, които още по османското ни „мирно съвместно съжителство“ са изоквали: „УаааааУ!“.
По-късно, като видеше, че имам някаква драскотина, докторът се спускаше стръвно да ме лекува, а аз елегантно, но твърдо отклонявах милосърдната му инициатива.
‒ Докторе, чакай малко. Аз вече я третирах, по техниката „Джон Хопкинс“. Припиках я раничката, промих я с антибактериална уринка. Дай да не ги смесваме сега тази моя запазена, маркова лечебна техника с твоя мехлем, за да не се комплицира здравният ми статус!
„Докторът“ мъдро отсичаше:
‒ Ей, що ти знае и на тебе гагатаа! Епа, щом нЕщЕш /2/, нека да остане повече от илача!
***
Незабравим случай № 2. Никога не смесвам по повече от един случай в разказ – това са принципите на класика. За незабравимия случай номер две, ако наистина искате да го научите, ще Ви се наложи да си направите труда да прочете моя разказ „Как станах нумизмат само за един следобед”, с подзаглавие „Загадъчното бюро”.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
1. Повечето от българите от нашия сой, които познавам в Калифорния, наричаме неправилно работните камиони (на английски „truck“) „трок“ или „трак“, вместо „трък“. Правилното произношение на буквата „т“ в тази дума би трябвало да се изкаже загадъчно-затихващо, с прилепен език към небцето. А ние, за да не си изкълчваме езика, за по-лесно казваме „трок“ или „трак“. По същия начин, освен думата камион – „truck“, се произнасят със сложно затихващо „т“ и много други английски думи като „истина“, „благодаря“, „мисля“ и т.н. Затова, извинявайки се горещо на правилно говорещите английски език българи, ще ползвам в писанията си самобитната дума „трок“ или „трак“. Като написах „трак“, сега пък виждам приликата между думата „трак“ и „трак-тор“. Може би оттам идва и думата за трактор, от побългарената дума „трак“? Ей, няма оправия с тези езици!
2. Рестикално произнесената дума „нЕщЕш“ е една от много редките думи, в която има не едно, а две ударения. И двете са на буквите „е“. Понеже нямам на клавиатурата си бутон за апостроф над буквите, се налага да пиша „апострофираните“ букви главни, вместо малки. Насметох Ви, нали?
.
