Йени чери I

.

Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

.

Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали се през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани/1/ по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете/2/.

Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга, е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не, че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше, и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи, и от турци.

– Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

– Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът. – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

– Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади. – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин/3/, побързал да се натегне.

– Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията/4/. – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек, сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията, се поснижиха, осъзнали добре какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите/5/ му веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и, макар и с малко треперещ глас, изрече:

– Тескере вар /6/…?

Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа – там, където са разположени и страхът, и смелостта, и поривът, и задръжките, и това дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи бяха сякаш бездънни и той усети как дори пропада в тяхната пропаст.

– Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

– Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

– От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

– Хаджия ли си?

– Живях там.

– Търговец ли си?

– Не съм.

– Защо го напусна?

– Салгън/7/!

– Салгън?

– Веба/8/!

– Веба?

– Да, веба! Половината град измря.

Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

– Какво има в каруците?

– Покъщнина.

– Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

– Казах да проверите – развика се отново субашията.

– Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

– Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

– Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

– Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

– Нито пък аз.

– Защо не отиде в имарета/9/?

– Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

– Откъде познаваш Коста?

– Запознахме се по пътя.

Накрая субашията се качи на коня си и, заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

(Следва.)

.

–––––––––––––––––––

Бележки:

1. Аджемиоглани – младежи и момчета, набирани насилствено да служат на Османската империя.

2. Господарят на световете – има се предвид султанът.

3. Мюзевирин – клюкар, клеветник, интригант.

4. Субашия – полицейски началник на градче или голямо село в Османската империя, който е събирал и данъците.

5. Кърсердари – началници на полската стража.

6. Тескере вар? – Паспорт имаш ли?

7. Салгън – епидемия.

8. Веба – чума.

9. Имарет – благотворително заведение в Османската империя. Място, в което се е раздавала безплатно храна на бедни хора, поклонници, дервиши и др.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бел. ред.:

„Йени чери“ (yeni çeri) на турски значи „нов войник“. В заглавието на творбата авторът е използвал оригиналния израз. На български този израз се пише слято и е познат като „еничарин“. Както е известно, еничарите са били османски поданици на държавна служба, принудително набирани от християнски семейства в империята, чрез т. нар. кръвен данък (девширме). Вземаните момчета са били основно между 8 и 10 години, като са се подбирали най-здравите, умни и снажни деца. После постепенно еничарите се превръщат и в наследствена каста. 

Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

.