Снимката е илюстративна и е от ФБ профила на автора.
.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Част първа – вж. тук.
.
Вечерта субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.
– Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак беят, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.
– Този е савашчия/1/ – изтърси субашията, а санджак беят едва не се задави с кафето.
– Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?
– Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан/2/, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.
– Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак беят.
– Бей ефенди, мога да различа един алп/3/ от селянин.
– Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик/4/?
– Пратил го е тайно султанът!
– Султанът… – Санджак беят направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.
– Да, самият султан.
– За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.
– Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…
– Какво?
– Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?
– Малко!
– Да знаеш, ага…
– Какво пак?
– Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…
– Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.
– Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още?
– За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – Този път санджак беят се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хекиминът/5/, прегледа го и каза, че е болен от гут/6/, забрани му да яде куп неща и най-вече месо – и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.
– Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз/7/, уж щото война. Ако чуе султанът…
– Сус бе, кьопек/8/! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.
– А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди, да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите/9/, и от кьопрюджиите/10/, и…
– Слушай…
– Ами, джизието и хараджът/11/, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят/12/ да е.
– Е, как джеллят, бе?
– Като нищо, повярвай ми, ага.
– Черен ли е?
– Не е!
– Е какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета/13/, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?
– Знам ли, ага…
– Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.
– Знам, ага, и затова ме е страх.
– Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.
– Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.
– Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му, и имането, и…
– Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?
– Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето/14/ още тук, на двора. Не забравяй това.
– Ох…
– Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – Санджак беят направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.
– Е как султански човек, ага? Ако разбере падишахът…
– Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.
– Ага, само да питам нещо.
– Питай!
– Ага…
– Кажи, де! – санджак беят започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек/15/. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.
– За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.
– Какво за Пелин? А… щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.
– Ага…
– Е стига, де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.
– Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…
– Ти май наистина започна да си превишаваш правата.
Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак беят, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му, повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.
– Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?
– Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.
– И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.
– Да, ага, усетих го.
– Ми то, тогава… Моите гавази… – Санджак бея се огледа уплашено наоколо. – Сякаш няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?
– Керим.
– Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.
– Нещастник! – не се стърпя санджак беят и изрече на глас, след като излезе субашията. – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.
После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.
– Знаеш ли защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.
– Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.
Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.
– Защото само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.
Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:
– Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.
Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.
– Аз… бей ефенди…
– Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже. – Цял живот така, обикновен силахдарин/16/.
– Аз… бей ефенди…
– Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора литват в небесата, подобно птици, а предателите…
Санджак беят бавно издърпа ханчера/17/ си, закачен на кръста му, и после нежно го завъртя в ръцете си.
– За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – Отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.
– Аз… Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…
– Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А и на мен ми трябва жив субашия.
– Ами субашията, санджак бей ефенди.
– Той е хаин/18/ – изстреля директно в лицето му.
– Вай, Аллах…
– Сдушил се е с хайдуците!
– Вай, намуссуз/19/!
– Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си какво ще стане, ако научи султанът? Първо моята глава ще хвръкне. И то още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо не мога да се побера в кожата си от яд.
– Вай, шерефсиз/20/.
– И аз сега какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.
– Амин!
– Амин! И няма ли да попита: „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“?
– И какво ще правим сега, санджак бей ефенди?
– Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралаят/21/ има две. Бейлербеят/22/, разбира се, е с три. И само той, султанът, има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?
– Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.
– Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаинът трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…
Санджак беят разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.
– Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка. – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето… дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.
– Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?
– Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал… значи не ставаш за субашия.
Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар/23/, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак беят използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.
(Следва.)
.
––––––––––––––––––––––––
Бележки:
1. Савашчия – боец, воин.
2. Каплан – тигър.
3. Алп – способен, активен, компетентен.
4. Генгерлик – запустяло място.
5. Хекимин – лечител, знахар.
6. Гут – подагра.
7. Авариз – извънреден данък, събиран в Османската империя.
8. Кьопек – куче.
9. Вакъф, мн. вакъфи – недвижим имот или движимо имущество в Османската империя и в дружи ислямски страни, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели.
10. Кьопрюджия, мн. кьопрюджии – мостаджии (идва от думата за мост – „köprü“ на турски).
11. Джизие и харадж – парични данъци/налози, събирани от немюсюлманското население.
12. Джеллят (джелат) – изпълняващ смъртни присъди, палач.
13. Миллет – общността на изповядващите исляма поданици на Османската империя.
14. Келле – глава.
15. Гевшек – мекушав, отпуснат, неиздръжлив.
16. Силахдарин – оръжейник.
17. Ханчер – кинжал.
18. Хаин – предател.
19. Намуссуз – негодник, подлец.
20. Шерефсиз – непочтен.
21. Миралай – бригаден генерал в Османската империя.
22. Бейлербей (бей на бейовете, военноначалник на военноначалниците) – титла, използвана първо само за военноначалник, а после и за административен управител в Османската империя.
23. Благотворителна вечеря по случай свещения за мюсюлманите месец Рамазан.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.
.
