ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ е роден в гр.Добринище, Благоевградски окръг през 1948г. Завършил е Приложни изкуства, специалност Металопластика и е работил промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Негови пластични пана са собственост на частни колекции в България и Западна Европа. Автор е на серии бижута в античен и старинен български стил. Пише от ученически години. Много от стиховете и разказите му са преведени на английски, френски и немски – печелили са литературни конкурси. Лауреат е на наградата „Южна пролет” – 1986 и Литературна награда „Светлоструй“. Понастоящем живее в Чикаго. Председател е на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА и е един от неговите съучредители.
ПРЕДСТАВЯМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ НИ ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ГЕОРГИ ВИТАНОВ БОГАТ:
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
НОСТАЛГИЧНО В ИЛИНОЙС
Средният Запад –
Илинойската прерия…
Една огромна ерия…
Нашата Добруджа трици да яде
пред това Чикагско поле.
Земя, питомна и богата,
но за мен – непозната.
Гледам и паля цигара без нужда.
Това не е моя земя – мисля си!
Тази земя ми е чужда…
Гледам – няма го синура!
Няма я кривата круша,
в напуканата и кора, дето
чеше врата си козата Белуша!
Гледам, няма я старата джанка,
дето по жътва, подир ручок,
всички се тръшвахме в обедна
дрямка!
Къде е междата с тънката и шипока,
дето в грамадата камъни
вие се и съска Гошо, смока!
Къде са нашите пирински вади,
чиито среброструйни води
пие жадно тревата в ливадите?
Тази тучна зеленина
в моравите край Елджин,
мирише ми не на трева
– на безоловен бензин.
Даже едрият карфиол
в кварталния Мол,
мирише ми на карбол…
Тази земя е страшно питомна,
огромна и плодородна.
Но сори, гай! – не е моята родна…
Къде са моите планини –
Родопа, Рила, Пирина?!
Господи!…
Защо чак сега,
в тази моя стара, бяла глава,
блясва със страшна сила
смисълът на „Родино Мила”!
––––––––––––––-
МЕРИ
Мери е черна.
Мери е толкова черна,
че абаносовите и пръсти,
мачкащи бебешки розовата ми плът,
имам чувството – ще ме изцапат.
– Ей, ще те нацапам с черно! –
казва Мери и се смее…
Усмивката на Мери е бяла.
Не бяла – слънце струи от усмивката и.
Слънчево зайче играе
по зъбите и, сякъш от порцелан.
Слънчева топлина изтича от ръцете и,
влива се в моята плът
и зарежда с енергия
моите отчайващо паднали батерии.
От човек в края на втората младост,
се превръщам в тинейджър…
– Ей, дърто, бяло копеле!
Ти да не получи ерекция?!
Ако е така, значи е ол райт! –
казва тя, смеейки се
и ме перва по задника.
Тя съобщава мислите ми,
отгатва състоянията ми,
сякaш е в мене, сякaш съм в нея…
Страшно я обичам тази Мери,
моята масажистка във фитнеса…
юни 2009 – Чикаго
До сега не съм чел лоши стихотворения и разкази ог Георги Витанов Богат.Пише малко,но качествено и точно.Нека благодарим на Бога,че го има и той единствен потдържа истинско българското в съвременната литература.
ХУБАВО ! Каквото и да напиша повече ще бъде излишно и грозно .
Хубави, тъжно-усмихнати, горчиво-сладки, мъжки стихове.