.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Части I, II, III и IV – вж. тук, тук и тук и тук.
Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който, уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.
– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан… ей ме, на… – кълнеше се между две кафета. – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А не му харесало нещо, а… И нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено там, където свършва вярата. Накрая на света. За да запази главата на раменете си.
– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.
– Млад, ама те, везирите, не живеят много – не спираше берберинът.
– Тогава ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети. – Ако султанът разбере, че е тук… Аскерът и… Иди и разправяй после, че…
– Аллах… Аллах… – обаждаше се и ходжата. – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.
– Ходжа, ти откак гризна алтъните…
Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.
– Аз винаги говоря истината… – не се предаваше той. – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.
– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек. – Че ние откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.
– Аллах… Аллах…
– Че ти може да си ни чел съвсем друго или пък дори да не знаеш да четеш; и ние, ахмаците…
– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг. – Знаете какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.
– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…
– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.
Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.
– Аллах… Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше какво да каже.
– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.
– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчно всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.
– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче, този път берберинът. – А може дори и паша с цялата си орда.
– За какво ли е дошъл?
(Следва.)
.
