На 25 април 2024 г., от 18 часа, в Център „Малката България“ в чикагското предградие Дес Плейнс (832 Lee St, Des Plaines, IL), ще бъде представена книгата на нашата сънародничка от Сиатъл Даниела Иванова-Найберг „Хореографът – културен герой“. Ще има и разговор с доц. Георги Гаров. Събитието е част от поредното издание на фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго.
.
.
Ето какво пише по повод събитието авторката на книгата:
Сред интервютата с хореографи, включени в книгата „Хореографът – културен герой“, която ще представим на 26 април, успоредно с разговора с доц. Георги Гаров в първия ден на Фестивал „Верея“ – Чикаго, има едно различно интервю. То е с Митко Иванов. Мисля си за Митко сега, защото програмата, която редим за „Верея“, е вдъхновена от общуването ми с него*.
***
Из „Памет за Митко Иванов“. Митко Иванов за страстта му към българския традиционен костюм, дейността му като фолклорист и ръководител на Ансамбъла за изворен фолклор – град Плевен
…
Няколко думи в предговор
Обичах да присядам до Митко Иванов. Да вървя до него, да го слушам. Никой не знаеше повече от него за костюма. За костюма, обреда, играта и хорото, взети заедно. И знаеше всичко това не от много четене, а от много ходене по селата, многото гледане, питане и разпитване. Четенето след това. Наричаха го „Академика“. „Ама как може да си от София и така да се интересуваш от тия селски работи?“ – питаше ме и ми се дивеше на заплесията. Бях безкрайно впечатлена от неговия ансамбъл: момите, облечени като моми, булките – като булки, момците и мъжете – и те. И всеки си знае мястото на хорото. И всеки люлее по една стогодишна хубост. Един само гайдар, но като писнеше гайдата, наелектризираше въздуха. Мен със сигурност. Бях гледала няколко възстановки на обреди, направени от този състав. Едва ли някога ще видя друго такова чудо „на живо“.
Митко имаше много хубава усмивка, топъл сърдечен човек. Когато се засмееше, трапчинките му придаваха изражение на дете. Обичаше шопските песни. От ония, дето така гърголят в гърлото, сякаш земни пластове се разместват. И отгоре едни гласища викат, като да изпращат стрели към небето. Разказвал ми беше как сутрин премита двора на селската им къща, когато не си е в Плевен. Тогава обичал да слуша фолклорните предавания на радиото.
Нокътят на кутрето на едната му ръка беше по-дълъг от останалите и при първите ни срещи много му се чудех на този нокът. Един ден го попитах. Ами с този нокът, оказва се, той пробягвал през вътрешните ръбове на стогодишните вълненици-долакътницидорамчета, за да не би там да се загнезди нещо, дето да вземе да изяде скъпоценната направа. Това прочистване-проветряване-пренареждане се правело най-редовно.
Костюмите Митко съхраняваше у дома си. Беше ги събирал години наред и притежаваше най-голямата частна колекция на костюми в България. Една приказна вечер, по покана на Нов български университет, Ансамбълът за изворен фолклор (или състав, както и да го наречем), беше изминал разстоянието от Плевен до София, специално за да покаже това огромно богатство от традиционни облекла в Музея на земята и хората. Станах свидетел на ревю, в което „манекените“ носеха одежди, които наистина им лежаха, а и те знаеха как да вървят с тях. Че накрая ансамбълът изигра и едни от „кривиците“ си, навърза се на леса. Очите и душата ми се напълниха с хубост. Беше така истинско, така вдъхновяващо. Искрено се надявам, че Нов български университет пази някъде запис от тази вечер.
В годините, за които си припомням тук (1997-2000), Митко Иванов преподаваше „Костюми“ (Българско традиционно облекло) в Нов български университет, а аз имах привилегията и удоволствието да преподавам български танцов фолклор в същия университет. Часовете и на двама ни бях част от програмата „Български фолклорни изкуства“, ръководена от проф. д-р Георг Краев. Пак по това време в Копривщица, в двора на старото училище, се провеждаха т.нар. „Малки Копривщици“ – събори-прегледи, организирани от фондация „Копривщица“ в периода между „големите“ Копривщици с Националния събор за народно творчество, който се провежда веднъж на пет години. В журито на „малката“: двете живи енциклопедии – Георг и Митко; и до тях – моя милост, петимна да улови всяка дума. И как не. Митко нареждаше като стара свекърва, когато видеше, че рибите в някоя престилка не са обърнати накъдето трябва, а Георг му пригласяше с аристократично достойнство. Или обратно. Не дай си Боже някоя булка да се беше появила на сцената размъкната или невчесана. Горката, не подозираше, че това за седящите в журито е равносилно на престъпление. Нямаше шанс такова изпълнение да бъде отличено, защото костюмът сам по себе си вече беше представяне. Беше демонстрация на разбиране и отношение. Но Митко отиваше при групите след изпълненията им, говореше с хората. Неизменно се връщаше засмян до уши и с подарък – я чан, я колан.
Хората го обичаха. Той говореше техния език. Познаваше и лицевата, и опаката страна на фолклорното проучване. Влюбен беше във фолклора ни. Отдаден беше на издирването и съхраняването му. Имаше си, разбира се, своите пристрастия и чудатости. Също крайности. Но пък то кой ли ги няма.
От Митко научих много за фолклорното действо на сцена. За важността на костюма. За възможния начин старината да стои, пресъздадена в картина с пеенето, музицирането, играта. Да вълнува с непосредствеността на случващото се в момента. Да докосва съвременния човек. Да го храни по особен начин. Да го въодушевява. Житейски шанс, за който съм изключително благодарна.
26 септември 2019 г., Силвър Лейк, Вашингтон
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Даниела Иванова-Найбрег пише в кратък послеслов, че Митко Иванов е напуснал този свят на 23 април 2009 г.
.
