Едно интервю на Къдринка Къдринова /Тема/
Алекс Йорданов е роден в България, но от 7-годишен заживява в чужбина. Днес е едно от най-ярките имена в разследващата журналистика от двата бряга на Атлантика. Водил е остри политически предавания и по американската Си Ен Ен, и по френската „Канал Плюс”. Работил е и за авторитетното първо информационно списание в интернет „Слейт”. Особено прочут е с документалните си филми от горещи точки и по горещи теми. Две такива негови пътувания – в Косово през 1999 г. и в Ирак през 2004 г., за малко не завършват фатално. Йорданов е убеден привърженик на американското движение Move On – гражданската инициатива, осигурила чрез малки лични вноски половината от 600-те милиона долара, похарчени за предизборната кампания на Барак Обама. Консултант и съветник е на влиятелни френски и американски политици.
Добре дошли в родината, Алекс! Често ли идвате?
– Винаги, когато мога.
Човек на света сте. Как се вижда България отвън?
– Когато моите приятели от френските политически среди – министри, депутати, говорят за България неофициално, те много се смеят.
Така ли? Какво ги весели толкова?
– Българските политици. Не могат да ги взимат на сериозно. И плиткоумието, и посредствеността – всичко се вижда, всичко се знае. Нека никой не се заблуждава от доброто възпитание и изискванията на протокола, които стриктно се спазват на Запад. Това е само проформа. Всички там са наясно, че българската политическа върхушка, оформила се през последните 20 години, е куха. Пълна е с недоразумения и смешници. В същото време тук беше погубена цяла една генерация способни и качествени хора. Те или вече са извън страната, или просто не са допускани до властта. Самата власт се упражнява чрез порочни механизми. Как може например министърът на финансите да ходи да се среща със съветник в американското посолство? Какво е това? Или пък американският посланик да се явява в българския парламент да демонстрира подкрепа на една или друга партия или управляващ? Къде другаде може да се случи такова нещо? Впрочем този посланик ще си отиде със сигурност! Америка просто в момента е заета с малко по-важни грижи, не й е до него, пък и България е на последно място сред американските приоритети. Но ще го махнат задължително! Знам какво говоря – имам добри приятели в Конгреса на САЩ, в Комитета за външната политика.
Какви други властови механизми ни куцат?
– Много са. Какви са например тези драми с газопроводите „Южен поток” и „Набуко”? Нима не се знае кой колко струва и кой е по-изгодният? Защо не се кажат ясно сумите и не се направи елементарна сметка? Или да вземем облекченията за чуждите инвеститори. Защо само за чуждите? Защо същите облекчения не действат и за българите? Нали са важни инвестициите, а не откъде идват? Голяма грешка е, ако все още се вярва, че някой отвън ще дойде и ще се погрижи за развитието на България с капиталите си. Такъв интерес имат преди всичко българите, а не чужденците. Необходимо е да се създадат предпоставки България да стане привлекателна и за реализиралите се успешно в чужбина българи. Да се върнат тук, да инвестират тук. Имам предвид цял коктейл от условия, които да се съчетаят и да променят самата среда. Много е важно да се раздвижат младежите. Те са във възрастта на промените и могат наистина да прочистят ценностната система. Стига са мечтали само да излязат да учат в чужбина и да останат там. Там също не е приказка, там не седят да чакат тях, искат се много усилия, за да се наложиш. Защо да не употребиш тези усилия, за да подредиш по-добре страната си?
Много хора, включително и доста младежи не искат да се занимават с политика, дори и да гласуват, защото смятат, че това е дискредитирано и мръсно занятие…
– Да, този феномен бе налице и в САЩ. Там участието в избори традиционно бе ниско. Но това се промени, когато дойде на власт Джордж Буш. Едно гражданско движение, с което работя вече около 10 години, подтикна хората да осъзнаят, че чрез необходимите механизми такива движения могат да играят ролята на полицай, предпазващ обществото от глупостта на политиците. Става дума за Move On. То се зароди още по времето на кампанията, с която се опитваха да предизвикат импийчмънт на Бил Клинтън – за отпор срещу нея. И набра мощ по времето на Буш. Хората проумяха, че трябва да участват, за да спрат глупостта в политиката. Днес те са силата, която прави и дъжда, и хубавото време. Така ще стане и тук, ще видите.
Кога?
– Ако много се забавите, ще ви доведем това движение. Може да се пригоди и за български условия. Щом в Бангладеш се пригоди…
Кои сте тези „вие”, които ще го доведете? У нас всеки намек за „световна конспирация” и други такива плашила обикновено се посреща на нож.
– Не, не сме някакво тайно общество, не сме заговорници. Аз снимах филм за Move On. Видях как се развива технологията, която прави тези движения жизнени и влиятелни. В САЩ отне доста време, докато се стигне до успешна алтернатива на линията на Буш. Макар и непостигнали победа, кампаниите на личности като Хауърд Дийн и Джон Кери също бяха важни стъпала. През 2006 г. беше осъществен пробив в Сената и в Конгреса. А две години по-късно – и в Белия дом. Move On на практика събра половината от онези 600 милиона долара, колкото струваше кампанията на Барак Обама. 300 милиона дойдоха от малки дарения от по 10, 20, 50 долара. Този механизъм действа не само в политиката, така се финансират и се подкрепят и други каузи, например хуманитарни. Важно е количеството на хората, които са събудени, които започват да мислят, които харесват идеята да участват в живота, а не да го наблюдават отстрани, които искат отчет от управляващите. Когато се задвижи това, машината тръгва и върви нонстоп по 24 часа в денонощие. Но трябва да има и още нещо важно – идеология, съчетана с принципи и с визия. Имаше опити за създаване на anti-Move On. Голямата разлика в начина, по който се мисли за политиката, ги провали. Има основно значение как разсъждаваш. Дали когато някой нуждаещ се очаква да му помогнеш, ще го направиш дори и за своя сметка, или ще стъпиш отгоре му, за да си по-добре ти. Дали когато се хвърляш да добиваш шистов газ, ще мислиш стратегически за природата и за бъдещите поколения, или ще гледаш само моментната си полза.
Откъде ще дойдат у нас хора, които да мислят стратегически, след като за 20 години преход никой от политиците ни не заговори за национална стратегия за развитие на държавата?
– България нехае за интелектуалните ресурси на онези около 2 милиона българи, които живеят в чужбина и много от които са с двойно гражданство. И не просто нехае – открито ги дискриминира, отнемайки им правото да бъдат избирани. Защо? Няма никаква логика. Погледнете примера на Франция. Там отвъдморските региони си излъчват и избират свои сенатори и депутати. И са съвсем наясно кой ги представлява и към кого да отправят изискванията си. В САЩ механизмите са подобни. Много е несериозен аргументът, който се чува в България – че българите били разпръснати на отдалечени места, че не можело да се организира избирателна секция. Ами и в САЩ, и във Франция, и на много други места по света са го измислили отдавна – чрез електронно гласуване. Много е лесно, стига да има желание. Лошото е, че България не мотивира по никакъв начин българите в чужбина да милеят за нея. Защото тя не милее за тях. Вместо да се чуди как съвсем да прекъсне връзките им с родината, тя би трябвало да прави точно обратното – да се мъчи да ги привлече обратно, да ги направи по-съпричастни към случващото се тук, да улеснява пътя им за връщане, да ги насърчава да инвестират в българската икономика. Така ще събуди доверието и на други инвеститори. Но не такива, които идват само да купуват имоти или да ни продават стоките си. А стратегически – такива, които ще развият българската икономика и ще повишат конкурентоспособността й.
Вие сте от успелите в чужбина българи. Разкажете малко повече за журналистическата си работа.
– Водил съм ежедневни дебати в остро политическо предаване по Си Ен Ен, заставайки от страната на демократите. Там винаги търсехме слабите страни на опонента и атакувахме. Работил съм и за първото информационно списание в интернет „Слейт”, стартирано от Бил Гейтс. То си спечели голям авторитет. Също така по френската телевизия „Канал Плюс” всяка неделя водех остро полемичното предаване „Истински вестник”. Бяхме безпощадни. Гледаха ни от 3 до 5 милиона зрители. Политиците ни идваха на крака – знаеха какъв авторитет имаме. И много им пречехме. В края на краищата намериха начин да спрат предаването. По-точно – да не ни подновят договора. Така се прави днес. Паралелно съм бил и съм съветник на френски и американски политици. Заниманията ми са като мостове между политиката и журналистиката. Може да се каже донякъде, че в момента съм журналист на свободна практика. Сега снимам филм за корупцията около Хамид Карзай – президента на Афганистан, и братовчедите му. Подготвям и филм за революцията в Египет. Смятам, че ще покажа точно как узряха нещата там, от колко години се подготвят, как не отговарят на масовата представа за спонтанен бунт. Всъщност въстанието в Египет е подготвяно много по-отдавна и по-старателно, отколкото „жасминовата революция” в съседен Тунис. Просто в Тунис нещата се развиват много главоломно и в един момент изпреварват египетяните. В основата на „египетската пролет” са двама млади хора – един брадат реформатор от „Мюсюлмански братя”, отлъчен от организацията – Мохамед Адел, и един инженер от текстилна фабрика с любовница и пристрастен към пушенето на трева – Ахмед Маер. Трудно ще си представите нещо по-контрастно от тях двамата, толкова различни са. Но са млади. От новото поколение, което иска промяна. Двамата са били хвърляни в затворите около 30 пъти, откакто са основали своята организация на 6 април 2008 г. Междувременно са пътували и до Сърбия. Там са усвоили революционните техники от движението „Отпор”. Същите техники, както и на доста други „цветни революции”. После ги прилагат на площад „Тахрир” в Кайро. Включително и философията на Ганди, че трябва да станеш приятел дори с противника си. Цяло чудо е, че тези младежи и съмишлениците им накрая успяват – въпреки всичките си спорове и дрязги. Все пак им трябваха около 3 години. Египет е сложна страна, която е сложно да се разбере. Жените там не гласуват. Неграмотните са 40% от населението. 65% са под 18-годишна възраст и съответно също на гласуват. В крайна сметка от 85 милиона население там в избори могат да участват едва около 8-10 милиона.
Наскоро точно на площад „Тахрир” отново имаше протести и сблъсъци, вече с новите египетски власти…
– Нормално! Колкото много сблъсъци е преживяла България след 1990-а, толкова чакат и египтяните. Много, много и все сложни. Демокрация не се гради за ден-два.
У нас името ви нашумя най-много покрай вашето отвличане в Ирак през 2004 г. Бихте ли припомнили какво стана тогава?
– з съм против разказването на такива епизоди. Не мисля, че случилото се с мен трябва да се изтъква. Смятам, че това само би допринесло да стават и нови отвличания. Освен това специално спрямо отзвука от моето отвличане тук, в България, имам големи резерви. Малко след като ме освободиха, се възползвах от една възможност да дойда и да видя баща си в България. Така се случи, че по същото време насам пътуваше националният футболен отбор на Камерун. Аз бях се сближил много с тези момчета, докато снимах филм за гостуването им в Япония. И когато поеха към България, те сами ме поканиха да тръгна с тях. А български вестник пусна снимката ми как слизам на летището в София и се качвам в автобуса на камерунските национали под заглавието „Алекс Йорданов инкогнито в София”… Какво инкогнито? От кого да се крия? Глупаво. По-късно, когато отвлякоха двамата български шофьори в Ирак, ми звъняха по телефона от „Шоуто на Слави” да ме питат каква прогноза ще дам за съдбата им. И аз казах, че най-вероятно ще ги обезглавят. Тук бяха шокирани. Но всъщност точно това се и случи накрая. Какво – трябваше да си измислям и да разказвам розови приказки ли? Бях абсолютно наясно с типа мислене на онези, които ги бяха отвлекли. Те отвличаха, за да убиват, да сплашват.
Все пак вас ви пуснаха. Защо?
– Нямам обяснение. По-късно бях извикан за свидетел в Италия по делото на един от убийците на италиански заложник в Ирак. Този подсъдим беше и в групата, която отвлече мен. Там стана дума за моя случай. И терористът разказа как, след като много ме бяха били, аз съм станал и съм ги погледнал. И един от духовните им водачи бил казал, че погледът ми е спокоен.
Преценили са, че духът ви е спокоен, и затова са решили да ви пуснат, така ли?
– Не знам. Много неща при тях нямат обичайното обяснение.
Не сте ли се замисляли да издадете в книга преживяванията си като кореспондент из „горещи точки”?
– Не смятам да се занимавам с това, въпреки че са ми отправяни такива предложения. Разбира се, попадал съм във всякакви ситуации. За малко не ме убиха и по време на войната в Косово. Тогава влязох на сръбска територия, идвайки от България и носейки със себе си и френския си паспорт, и един фалшив български. Имах и камера – нали исках да правя филм. Сърбите ме арестуваха и решиха, че съм шпионин. Издадоха ми светкавична смъртна присъда. Но накрая не я изпълниха. Разбраха, че съм православен. Сприятелихме се. Приключихме, обикаляйки сръбските манастири в Косово. Някои от онези военни и след войната останаха на служба в армията. Когато ходя в Белград, винаги им се обаждам. Станахме много близки.
Източник:http://www.temanews.com/
