Протести и колективна емпатия

.

Емпатия (от гръцки ἐμπάθεια – съчувствие) – способност на човек да съчувства, да е съпричастен на мислите и чувствата на  другите. Да ти взема болката (цавът даним) – казват арменците на човек, който е угрижен. Възхити ме мъдростта на големия режисьор Крикор Азарян, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): “Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш. Светът щеше да е съвсем друг, ако чувстваш болката, която причиняваш на другия.“

Емпатията и алтруизмът са лицето на духовно богатите личности, апатията и егоизмът – на бездушните. „Емпатията, Санчо, е един от най-скъпите подаръци, които небето е дало на хората.“ – както казва Дон Кихот за Свободата. И както Йордан Радичков илюстрира колективността с рисунка в книгата си „Ние, врабчетата”:

.

.

След болестите, войните и природните бедствия, няма по-опасно явление за хората от липсата на емпатия – междуличностна (за хармония с хората, с които живееш и работиш) и колективна (за социална хармония, pro bono publico). От локалните личностни до глобалните политически прояви тази липса продължава да трови хората и обществото. Да си Нарцис, апатичен и егоцентричен, е отвратително вредно.

В Европа има два основни поведенчески модела – средиземноморски и западноевропейски. За италианци, испанци, гърци, българи и сърби родът, етносът, общите корени – vox sanguinis (глас на кръвта; „кръвта вода не става“) и Дионисиевите ценности са в основата на живота им. Французи, немци, холандци, англичани, скандинавци (умни, но студенокръвни) са граждани, развиващи нацията си чрез държавата и законите, които тя е създава. Много от американците са „усмихковци и вярващи в парите“ (keep smiling и in money we trust). За достоевскивите и чеховите руснаци „главното е страданието и състраданието”.

Преди 20 май 2024 г., денят на протестите със затворените университети, три електронни вестника публикуваха статията ми „Протести на университетски преподаватели и студенти – нахрани ги, пък тогава искай да не емигрират“. Едно от главните послания на статията беше: „Фискалната политика на България действа като „Продължаваме нокаутирането на Държавата и Нацията“. Асиметрията наситени-гладни и образовани-неграмотни съпровожда човешките общества от векове – протестите, понякога с формат на революции, са пиковите изяви на стремежа на хората за социална справедливост.

През май и юни, точно преди 56 години, обстановката в света приличаше на днешната – пак несправедливости, пак войни и пак парламентарни избори. Така, в началото на май 1968 г., в Париж студентите демонстрираха много буйно (дори прекалено буйно) срещу авторитарната власт, лошата стратегия на образованието и войната във Виетнам (тогава между САЩ и Виетнам, преди това е 8-годишната война между Франция и Виетнам – Франция, подкрепяна с милиарди долара от САЩ). Протестите започнаха още в края на март заради арестите на много студенти по време на протести срещу „мръсната война“ във Виетнам. Студентите завзеха Сорбоната и пак започнаха арестите. Те на свой ред предизвикаха още по-силни протести и нощта на 10-ти срещу 11 май се превърна в „Нощ на барикадите“. Като израз на колективна емпатия, работници също протестираха, не отиваха на работа, над 10 милиона французи стачкуваха. Тогава премиерът Жорж Помпиду каза: „Заплатите ще се покачат от юни със седем процента, от октомври с десет. Прието е и намаляване на работното време.“ Въпреки това положението не се успокояваше. Протестите и стачките продължиха. Едва през юни животът във Франция започна да се нормализира. Резултатите от проведените на 30 юни парламентарни избори дадоха абсолютно мнозинство за генерал Шарл де Гол. Френските протести от 1968 г. промениха Франция – масовите протести стават и сега. Например, протестите срещу данъчната реформа през 2018 г. и 2019 г. на стотици хиляди „жълти жилетки“. Милионните протести в началото на 2023 г. срещу пенсионната реформа на президента Еманюел Макрон. Като цяло, влиянието на френските протести рекушира в много други страни по света като модел за подражание. Но не и в България.

Ние се измъчваме от условията на живот, от несправедливостта и беззаконието – и се възмущаваме от тях предимно в разговори помежду си в кафенета и кръчми, те са нашите улици и площади. Ние не протестираме ефективно, най-много 4–5 хиляди се влачат по улици и площади – спират, някой рецитира исканията срещу управлението на ГЕРБ, друг хвърля „отровни“ яйца по сградата на МС… и толкова: ББ пак е един от главните герои на политическата драматургия, режисирана от САЩ и Русия.

Ние протестираме много „коректно“ и символично с лентичка на реверите си. Емигрирането засега е нашата най-ефективна форма на протест – и сбъдната надежда за по-добро образование, работа и стандарт на живот. Американците казват: „Който работи – той ще яде”, ние – „Който не работи – няма да яде”. Децата ни пеят: „Зеленчуци, който не яде – той голям не ще да порасте”, вместо „Зеленчуци, който яде – той голям ще порасте”. Италианците казват: „Campa cavallо che l’erba cresce“ („Яж, коньо, докато тревата е зелена“), ние – „Трай, коньо, за зелена трева”. И „Всяко чудо за три дни“ – патент на българските несполуки. Ако не се удовлетворят всички искания на протестиращите университети и протестите спрат, ще стане „всеки протест за три дни“. Това е една от големите разлики на студентски протести в България и тези във Франция, Гърция, Южна Корея и други страни, които нямат „Ден на народните будители“ и пак са по-будни от нас. Нашето е народопатология, тяхното – народопсихология, Sapere aude – кураж да кажеш открито това, което мислиш. Тяхното е спасение, Ной, нашето – потъване, Титаник.

Защото камертонът на нашето мислене и поведение често подава негативни тонове. Ние се различаваме от другите предимно във философията на колективните действия – оплакваме се от лошото място, но не правим хубавото място – не осъзнаваме мъдростта на Антонио Мачадо:

Пътнико, твоите стъпки са
пътят и нищо повече;
пътнико, няма път,
пътят се прави от твоето вървене.

Защото „сме несговорчиви, ние прокълнати ли сме?“, както пише Паисий. Или „ние самите сме нашето наказание” – както е казвал древният римлянин Теренций. Или защото „нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщата на тепсия“ – както е казал Васил Левски.

Отсъствието на кураж и колективност пролича и на протестите на нашите университети. Макар и при затворени врати, ръководствата на някои университети решиха насрочените изпити и упражнение/семенари да се провеждат на 20 май – и никой от тези „ученолюбиви и дисциплинирани“ студенти не протестира и не излезе на улицата. Така, както и никой и малко българи от други професии и от неуниверситетски градове не излязоха да подкреят излезлите преподаватели и студенти.

Ние страдаме от агорафобия (гръцки, agora – площад, phobia – страх) – страх да протестираме на улици, площади и други открити места. „Този страх е причина за липсващата ни колективна емпатия, Алекс“ – това написах на мой бивш студент, който няколко пъти изпращал протестни писма до министъра на образованието и науката и министъра на културата. Подсещал ги, че ако не инвестират в науката, образование и културата (НОК), България ще бъде лесно НОКаутирана.
Обаче, магическият реализъм на Маркес пак е в България – Сто години срамота от безотговорно ниските бюджети за НОК продължава. Освен това, Имануел Кант едва на 60-годишна възраст си е позволил да си купи скъпи дрехи, от които е запазен един негов чехъл в музея в Берлин.

Драги Сънародници, чуйте, няма да се изморя да повтарям:
при липса на Колективна емпатия, протестите не успяват.

Така правим поредния подарък на политиците.

.

Д-р Георги Чалдъков

Катедра по анатомия и клетъчна биология и Катедра по транслационна биология на стволови клетки, Научноизследователски институт, Медицински университет – Варна

.