Законът на щъркелите

.

Израснах в двора на дядо, където върху една акация се намираше единственото щъркелово гнездо в района. Бяхме свикнали да определяме времето и събитията с тях. „Когато си дойде щъркът“ – често използваха в разговорите си амуджите, за да определят някое събитие. Това беше достатъчно, защото всички в село знаеха този момент. „Когато долетя щъркелицата“ – използваха друг път, отново тяхното име. „Когато щъркелите мътеха“, „Когато щъркелчетата политнаха“, „Когато щъркелите си заминаха“… Наистина, вариантите за използване на името им бяха безброй. Там, в детството ми, близо до изворите на река Провадийска, с мочурищата и блатата, пълни с жаби и змии, щъркелите бяха напълно достатъчни, за да живеем щастливо и безгрижно, без календар и без време и часовник дори. Бяхме свикнали тракането на дългите им човки да приемаме за съвсем нормално присъствие, сливащо се напълно с пейзажа наоколо. Спомените ни не успя да помрачи рижият котак дори, който се опитваше всеки ден да се изкатери на дървото с пиленцата на щъркелите. Един ден, най-накрая, безкрайните му опити изведнъж престанаха, когато го нацелих с прашката, в момента, в който тъкмо щеше да достигне гнездото. Бях си заредил джоба с облите камъчета, събрани на реката. Врякането му разцепи обедната тишина и маранята, след което той политна надолу. Тогава разбрах едно – ако не стане с добро, с бой поумняват и най-проклетите котаци дори.

Изключвайки всекидневните падания и наранявания на коленете, детството ми се помрачи само веднъж. Това стана в момента, в който щъркелът изхвърли две от щъркелчетата си от гнездото. С викове и насълзени очи стигнах под гнездото, но вече беше късно. Баба се опитваше да ме успокои, че са паднали сами, но не успяваше. Съвсем ясно видях как щъркелът ги хвана едно по едно с дългата си човка, пресегна се през гнездото и ги пусна. От този ден нататък нощите ми се изпълниха с кошмари. Всяка вечер сънувах как мама и тати ме изхвърлят от вкъщи. Не ми помогнаха и стотиците им увещания дори, че не биха го направили никога. Аз видях с очите си как даже щъркелите го направиха. Защо пък тогава хората да не можеха?

След дълго мълчание, накрая един ден дядо ме взе на колене, прегърна ме и започна да разказва:

– Щъркелът ги е изхвърлил, моето момче, защото са нарушили Закона на щъркелите – започна той отдалеко. – В един определен ден щъркелът винаги застава пред децата си и ги пита, първо най-голямото, а след това и по-малките: „Като остареем, ще ни гледате ли? Ще ни носите ли змии и жаби, когато няма да можем вече да разперваме крилете си и да летим? Ще ни храните ли така, както ние подаваме всяко късче храна в устата ви?“

– И те са казали, че няма да ги гледат ли, дядо?

– Не, напротив…

– Аз ще ви гледам….

– Не бързай!

– Но защо така? Аз ще ви гледам много, дядо.

– Най-голямо щъркелче отвърнало така, както и ти. Тогава той го е хванал и го е изхвърлил от гнездото.

Изведнъж сърцето ми се сви. Представих си как дядо ме сграбчва, качва ме каруцата, носи ме в най-тъмната част на гората, оставя ме там и си тръгва.

– Тогава той е попитал средното щъркелче – продължи дядо, вместо това. – И то също отвърнало, че ще ги гледа. Затова е изхвърлил и него от гнездото.

– Но защо, дядо? Нали е казало, че ще ги гледа.

– Тогава щъркелът е застанал пред най-малкото…

Сърцето ми се сви отново, макар че знаех, че последното щъркелче е още в гнездото.

– Защо да ви гледам вас? – отвърнало най-малкото щъркелче. – И аз като вас ще гледам децата си.

После дядо почина в годината, в която почнах да уча медицина. Почина, а аз дори не бях при него, а далеч във Варна. След десетина години почина и баба. Тогава вече бях лекар, но лекувах чуждите хора в Добрич. На своите не успях да помогна с нищо.

Откак свят светува, това е закон от щъркелите, някога измислен. Всеки своето дете да храни и да не поглежда родителите си в беди. Пред новото да коленичи, а старото към края да върви. Така дошло е и така ще бъде – старците, умиращи сами в дома, а ние в чужбина, търсещи пари.

.

Хасан Ефраимов

.