Откъс от романа „Камбаната“ на писателя Недялко Славов
(изд. „Хермес“, 2016)
.
– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?
Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.
– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.
– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.
А той продължи, сякаш не ме бе чул:
– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо… чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите… Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята… с тях не успяха… сега пращат тия зверове… ония бяха безверници, но безверието е и съмнение… Тия нямат нищо. Тия отричат човека… живота… Божия ред… всичко… съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.
Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:
– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?
И впи в мене трескавите си, възпалени очи.
– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от и за същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
