.
Автор: проф. Лозан Митев
Откриването на 33-ите летни Олимпийски игри даде началото на значителна медийна кампания, която не стихва повече от седмица, а последиците в разлома на общественото мнение от артистичната програма помрачават духа на игрите и подбуждат широки кръгове към размисъл и критично отношение към спорта въобще. Медиите привлякоха за дебати представители на политически, артистични, медийни, религиозни институции и течения. Прави ярко впечатление, че в дискусията не участват спортни педагози, спортни ръководители, спортисти.
Още по-смущаващо е мълчанието на отговорни спортни институции – спортни министерства, федерации на национално и международно равнище. Не се чува гласът и на учените, които проучват спорта като социален феномен. Мълчи включително и Международния олимпийски комитет, при ясно очерталото се положение на крайно напрежение по темата в широк международен план, засягайки не само различни социални слоеве, но и отделни култури, нации и религиозни общности. Липсва и един от много значимите механизми за определяне на действителния отзвук от дадена проява – анкетиране на обикновените хора в достоверен за оценка обхват и брой. Странно е, също така, че липсват експресни социологически проучвания като втора отправна точка, освен тази на допусканите до медиите коментатори. Всичко това дава основание да се налага разбирането, че „има нещо гнило в Дания“, както е написал Шекспир в трагедията „Хамлет“.
Няма смисъл да се крие повече, че всъщност има проблем с показаното представление в Париж, породил значителни конфликти и напрежение, с все още неясни последици. Но вместо един отговорен и компетентен подход, основан на обективен анализ по темата чрез определени ясни принципи, правила и точни факти, добити чрез коректни проучвания за това кои са причините и механизмите, довели до тази криза, кой носи отговорност и какви пропуски има в цялата система на вземане на решения за облика на това глобално спортно събитие, ние сме свидетели на небивало възраждане пропагандни механизми в медиите за въздействие върху съзнанието и нагласите на хората по случая, които използват огромен арсенал от манипулативни техники на внушения и лишаване на общественото мнение от автентична информация, от самостоятелно мислене и преценка.
Нагненяваният дух на „медийна дискусия“, основан понякога на шаманистични заклинания, без да се изявят позиции и мнения от спортните среди, без обективни данни от проучвания, недопускане на спортисти и обикновени хора за изява на становища, може да се сравни единствено с пропагандния фундаментализъм от най-добрите на времена на гьобелсовата и марксистка пропаганда, както и златната епоха на жълтата журналистика, които по същество са едно и също, но в различна форма и с различни средства.
Всяка пропаганда, естествено, има своите явни и скрити цели, а медийната дискусия, свързана с откриването на Олимпийските игри, определено отговаря по всички признаци на могъща пропагандна кампания, за която ние все още не знаем нейните цели и интереси, но може на първо време да анализираме нейните механизми и преки последици. Последици, които обслужват целия спектър от външни фактори, които се стремят да експлоатират и злоупотребят със спорта, в частност с Олимпийското движение. Влияние, което вече ясно се очертава и превръща спорта от независимо, гражданско, социално-културно и хуманно явление в инструмент на бизнеса, политиката, идеологиите и медиите, които търсят достъп и механизми за въздействие върху обществото и по-специално върху младото поколение, за манипулиране на съзнанието и поведението.
Това, което със сигурност може да се каже е, че артистичната част в церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж имаше послание, което нямаше нищо общо със спортния състезателен дух, с ценностите на атлетизма, на спортната култура, традиции и история. Основното послание, използващо по един дискусионен начин историческите и културни дадености на Франция, по същество имаше ясно определено хедонистично послание, което е несъвместимо със спортната природа или със „спортната истина“, както се изразява Кубертен. Именно тази несъвместимост и дискусионните естетически форми и похвати на представения хедонизъм беше причината за гневните реакции и критики на широки обществени слоеве, както на официално равнище, така и в социалните медии.
Дали това „нововъдение“, нарушило каноните, духа и принципите на олимпийския церемониал, е грешка, недоразумение, пропуск, провокация или конспиративна акция, все още е невъзможно да се определи, тъй като завесата около аргументите, отговорностите, начините на взимане на решения по подготовката и провеждане на откриването е спусната. Тоест, става дума за задкулисие, което само ще поражда все повече и повече недоверие, конфронтация и дистанцираност към олимпийското движение. А в крайна сметка това не насърчава и няма да вдъхнови младите хора и обществото в добродетелите и преимуществата на спорта. Спортът все повече ще остава медиен феномен, телевизионна реалност – зрелище, което явно търси единствено публика за гледане, а не инициатива за системна спортна дейност и двигателна активност в обществото.
В този смисъл пропагандната кампания, свързана с откриването на Олимпийските игри в Париж, обективно ще ускори негативни процеси и критики към редица неблагоприятни тенденции в развитието на спорта, тъй като това социално явление отдавна се намира в много дълбока криза, търсейки път за запазване на своя облик и значимост, често пъти на цена, която е недопустима. Същността на кризата в съвременния спорт от края на XX и началото на XXI век се състои в невъзможността му да изпълнява своята естествена възпитателно-морална и културна мисия сред младите хора. Но именно в името на приобщаването на младите хора към двигателната активност, здравето, състезателността и тяхното възпитание спортът успя да легитимира своя статут в обществото и да получи различни форми на привилегии и подкрепа. Именно заради тази своя мисия държавата и обществото повече от един век се ангажират за неговото развитие със своите средства като законодателство, администриране, финансиране, инфраструктура, социална политика и образование. Но с нарастването на общественото и държавно подпомагане, привилегии и авторитет на спорта, към неговото управление и дейност се появиха широк спектър от интереси, които се стремят да експлоатират всичко свързано с неговите изяви и статут в своя полза и често пъти в разрез със същността и мисията му.
Последствията от това развитие превърнаха спорта в жертва на могъщите интереси на идеологиите, политиката, бизнеса и медиите, които със своя потенциал пряко или косвено го овладяват организационно и финансово, измествайки неговата функция така, че спортното състезание и спортната дейност в крайна сметка приоритетно да обслужват напълно противоречащи на природата му цели. С това тези външни сили, имащи ключово влияние върху спорта, постоянно ерозират неговата естествена природа. Тези опасности и процеси съществуваха още в края на 19 век и именно, за да се предпази спорта от тях, бе създадено Олимпийското движение. Това е много важно да се знае от всички, които сега експлоатират един проблем с Олимпийското движение, за да спечелят внимание и да изявят авторитетно присъствие, но поради непознаване на спорта не могат да стъпят на ясните принципни основи, свързани с неговата идентичност, и да открият за себе си смисъла на случилото се по време на церемонията по откриването на игрите в Париж.
Преди 130 години Пиер дьо Кубертен – изключителен хуманист, аристократ и човек с ясно очертани просветителски възгледи – обединява над 2000 свои съратници, свързани с развитието на спорта, на световен конгрес по Аматьоризъм, чиято основната задача е да се защитят хуманните и нравствени основи на състезанието и спорта като възпитателен фактор на младото поколение от появяващи се опасни тенденции на експлоатация на състезанията и спортистите, на спортните организации, за несъвместими с природата му интереси. Конгресът, под идейното ръководство на Кубертен, създава принципи, модел, инструментариум и управление за опазването на спорта от всякаква експлоатация и злоупотреба, която още оттогава търси пътища към него, за да може спортните организации да възпитават в хуманизъм и морал младите хора на света, чрез моралните ценности на състезанието. Кубертен се бори за създаване на независимост на спортното движение от външни фактори чрез изграждането на Международно олимпийско движение, ръководено от една независима институция – Международния олимпийски комитет, който същевременно поема огромната отговорност, чрез дадените му изключителни пълномощия на едно автократично управление, да опази основните ценности на Олимпизма. (Изборът на понятието Олимпизъм заменя използваното до 1894 г. понятие Аматьоризъм и има важно принципно и символично значение като уважение и приемственост с древногръцкия атлетизъм, както и в търсене на всеприемлива универсална формула, която да бъде възприета от всички.) Делото на Кубертен и неговите съратници формира най-ясно и възможно най-достъпно за всеки човек разбирането за хармонично възпитание и изграждане на личността в естетическо, нравствено, физическо и социално отношение чрез спортното състезание и подготовка, основани на култа към усилието и героизма, в условията на честно и справедливо противопоставяне в спортната битка. Ето защо, първооснователите на Международното олимпийско движение смятат, че Олимпийските игри имат ключово значение като място, в което състезатели и спортни педагози изявяват постигнатите добродетели в своята подготовка. Място, в което те изявяват и са образец за идеала на хармонично развитие, за морална висота и чистота, за справедливост, уважение и обединение на младите хора от планетата. И на второ място – Олимпийските игри, с всичките си елементи – церемониал, състезания, символика и съоръжения, да се превърнат в послание, вестител и пример на добродетелите в спорта, което да вдъхновява младите хора навсякъде да спортуват. Така Кубертен и няколко поколения негови последователи изградиха основните на Олимпийския спорт, поставиха основните канони и определиха значението на Олимпийските игри в нашето съвремие с една основна цел – да възпитава младите хора на възможно най-широка демократична основа в идеала за хармонично развитие, нравствена чистота и благородство, в уважение към достойнството дори и на противника, независимо от неговата раса, религия, националност, култура и социален произход, в дух на свобода и справедливост.
Неслучайно Пиер дьо Кубертен, човекът, който е създал концепцията за символите, ритуалите, включително и церемонията на игрите, в своето творчество и дейност е поставил фундаменталните канони на тези много важни в морално и духовно отношение елементи на Олимпийските игри – да провъзгласяват атлетическата култура и общохуманните морални и духовни ценности на спорта. Ето защо всяко изменение или подмяна на тези канони фактически отваря вратите за влияния, които изменят и/или извращават същността на Олимпийската идея и на спорта като социалнокултурна мисия.
Днес, в условията на мащабна технологическа революция, проникваща най-дълбоко в живота на човешката личност и обществата, на глобалния напредък в областта на информацията, време на конфронтация на икономически, геополитически интереси, на екологическия колапс, всичко сумарно води до все по-голямо неравновесие, пораждано от мащабите на насилие, които в крайна сметка се стоварват върху обществените взаимоотношения, върху човека, неговото съзнание и психика, върху самото естество на човечността между хората. В тези условия, където правдата на силата измества силата на правдата, спортът става все по-слаб да защити своята изконна социално педагогическа и хуманна същност. Овладявания от външни фактори модел на управление и цели, които спортните организации пряко или косвено преследват, постепенно ги превръщат в дъщерни структури на различен по характер икономически, политически, медийни, идеологически и други структури. Обща глобална последица от това бе постепенната загуба на интерес и вдъхновение на младите хора към спортно-състезателна дейност, загуба на авторитет и уважение към спортните идеали, вследствие на задкулисието и злоупотребите и др.
Най-точно всеобщата криза на елитния спорт бе символично представена от сегашния президент на Международния олимпийски комитет Томас Бах през 2014 г., в предисловието му към т.нар. план за реформи в световното олимпийско движение, наречен Дневен ред 2020. Там той, макар и с дипломатичен език, въз основа на богатата аналитична информация, която притежава МОК, чрез систематичното събиране на сведения от всички, НОК обявява, че младото поколение вече не вярва в Олимпийските ценности, че спортните организации не работят прозрачно, че трябва да се води борба за опазване на морала, че трябва да се води борба с допингатлетизма и корупцията, че трябва да се възраждат духовните основи на Олимпийската идея сред младото поколение, за да стане тя притегателна сила и фактор за приобщаването й към двигателното усилие и състезанието. Преведено на обикновен език, това означава, че световния спорт има огромни проблеми и той губи своето място в общественото съзнание. Все повече млади хора и техните родители не припознават спорта като своя свят, защото в него не виждат ценности и идеали, че не искат да пожертват своя живот в условията на постоянни, екстремни двигателни натоварвания от ранна детска възраст и да се лишават от нормалното социално-културно, образователно развитие, да бъдат подлагани на допингиране. Най-яркото доказателство, което не искат да публикуват спортните организации и държавните институции, е действителното статистическо състояние на членуването на спортисти в спортните организации, в рамките на един ретроспективен анализ за 20-30 години, за да може ясно де се очертаят тенденциите.
Зад дипломатичните думи на Бах става ясно, че спортните организации са продънени от задкулисно управление, което се свързва с корупция, с могъщи влияния и поръчки на политическо, икономическо, държавническо ниво върху спортните ръководства. Ето защо спортните федерации и клубове, чрез умело изграденото монополно, привилегировано положение в законодателствата, чрез тяхното транформиране от граждански организации в бизнес-предприятия, утвърждаващи правила на работа с икономическите измерения на парите и печалбата. Така те се превръщат в търговско-стопански субекти или посреднически бюра, а спортистите и треньорите – от център на спортния живот се превръщат в работна сила, измервана с критериите на печалба-победа. По този начин, обективно спортните организации все по открито се превръщат в средища на търговия със спортисти, постижения, услуги и влияния, в инструмент за манипулации и пране на пари, под прикритието на граждански сдружения.
В тези условия още един път е важно да се запитаме: Защо се провеждат Олимпийските игри? Всички – състезателите, треньорите, организаторите, ръководителите, безбройните журналисти, специалните гости и привилегировани особи; всички, които съпътстват игрите от сферата на медиите, бизнеса, политиката, за да може ясно и точно да изяви и сподели с обществеността смисълът, посланието и отговорностите на този световен спортен форум. И така, приемаме ли философията и делото на Кубертен, на неговите последователи и радетелите на Олимпийските ценности, или ги отхвърляме? Това е мерилото, с което трябва да се измерва всичко – от състезанието, до церемонията по откриването на игрите.
Преди да се даде точният отговор по причините и величината на разлома, породен от церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж и евентуалните му последици, е нужно да се изясни фундаменталната роля и значение на правната рамка, в съответствие с конституцията на Международното олимпийско движение – Олимпийската харта – чл. 2, 7-14, 36, 39, особено чл. 50 и 55. Като от особено значение е и публикуването на протокола, по който се провеждат церемониалите с вписаните изисквания и отговорности. Там ясно е посочена целта на церемониите, мисията и отговорностите, насоките и съдържанието на дейностите, свързани с церемониите, символите и ритуалите по време на Олимпийските игри. Тези документи не могат и не противоречат на това, което е завещал Кубертен. И оттук да е напълно ясно, че всичко, което се провежда, свързано с Олимпийските игри, се регулира и/или санкционира от МОК, респективно неговото ръководство и в случая конкретни хора, които носят отговорността за ставащото на Олимпийските игри. В този смисъл, рано или късно, вероятно след необходимите експертни и вътрешни обсъждания, МОК, дали дипломатично или не, ще реагира на станалото, защото крайната отговорност носят конкретни лица, които действат от името на институцията и съобразно точно определените правила. Но все още официално становище и оценка от ръководството няма.
В споровете около церемонията по откриването е важно да се вземе под внимание и един второстепен източник с голямо морално и духовно значение – символиката и културните традиции, свързани с античното наследство на древногръцката агонистика и по-специално на древните Олимпийски игри. Именно там са първоизточниците на почти всички елементи на културната програма и церемонии на съвременните Олимпийски игри, от които се е вдъхновявал и които е въвел Кубертен.
Това са основополагащите източници, въз основата на които церемониалите на Олимпийските игри притежават една всеобхватна, универсална, доказала многократно своята обединителна в духовно, културно и нравствено отношение формула, чрез която е постижимо обединение, съгласие, солидарност и справедливост, основани на зачитането на честта и достойнството на човешката личност, независимо от многопосочните различия, основани на вяра, социално положение, религия, пол, материални възможности и др. Древногръцкото наследство ни е оставило идеята за стадиона като светилище на атлетизма, огъня като източник на катарзис и просветление, представянето на атлетите като уважение към достойнството и проверка на неговата доблест, клетвата – свещен обет за честност и справледливост. Древна Олимпия всъщност представлява огромен религиозно-манастирски комплекс, където състезанията са израз на завещаната ни класическа ценност – идеала Калокагатия, днес определян като хармонично развития и морално достоен човек. По време на античните олимпийски състезания не е имало нито един елемент на хедонистични изяви или спектакли. В Олимпия честването е съсредоточено върху поклонението пред Зевс, олицетворяващ източника на човеколюбие за древните гърци, и Аполон – олицетворяващ стремежа за просветление и съвършенство. В Олимпия няма динионисиеви култове, тъй като Дионис е божество, носещо коренно различна духовна и културна ритуалика, в сравнение с атлетизма и калокагатията.
И оттук произтича въпросът – кой и как добива право да изменя, нарушава и премахва сбора от всички тези културни постижения на съвременното Олимпийско движение, което днес се скрива зад личността на един театрален режисьор? Все пак е ясно, че той не е попаднал случайно във водовъртежа на тази „свобода на промени“, които той защитаваше с израза – „републикански ценности“, вместо да използва по-истинското определение – революция. Разбира се, всеки има свободата да изявява своите ценности, но Олимпийските игри не са собственост на републиканска култура, на конкретна държава или клон на специфична мисловно-психологическа нагласа на поведение.
Тъй като в множеството от медийни изяви, становища и противопоставяния по повод откриването на Олимпийските игри в Париж липсва цялостен и основан на вътрешно присъщи на спорта принципи, подход, то в тях отсъства именно аргументацията основа на закономерности и еволюционно утвърдени културни завоевания на спорта. На една голяма част от тях може да се гледа само като на спонтанна емоционална изява, съчетана с експлоатация и представяне на други идеи, далеч от природата на спорта, на Олимпийските игри. Нагласи и послания, които са насочени за провокации и манипулативно налагане на идеологеми, на аксиоматично мислене сред обществото, чрез лишаването му от цялостен обзор, съобразен с експертността. Ето защо, може да се говори за мащабна медийна кампания, която отнема правото на обществото да развива и осъществява собствено мислене, основано на обективността, като се посочат всички съображения и факти. Кампания, която придобива характер на фундаментализъм чрез налагане на нездрав стремеж за „правилно насочване“, чрез използване на неадекватни аргументи за собствена правота, чрез т.нар. безусловна аргументация на общоприети постулати. Например понятия като „републикански идеи“, „свобода на изкуството“; изрази като „уникално, феноменално откриване“, „Песков заклейми“, „самозабравили се нацисти, облечени в раса, коментират откриването на олимпиадата“. Всички тези медийни похвати фактически водят към най-страшното – тоталитарната, единствено правилна матрица на мислене, налагаща война и разгром на всяка друга мисъл и идеи. Едва ли някой днес разсъждава върху тази надвиснала опасност на единствено правилна гледна точка, която от проблемите или дискусиите в спорта – в случая на Олимпийските игри, може да се пренесе във всяка една друга обществена сфера, за да се върнем в духовния мрак и насилие, толкова любим като инструментариум зе господството над човека и обществото.
Включването на несвързани с атлетизма и спортната култура артистични изяви в откриването на
Олимпийските игри в Париж разкри неопровержимо тежкото и дълбоко разединение в ценностните системи на различните съсловия в съвременните общества. Разкрива опасността в спорта, чрез „републиканизиране/революционизиране“ на фундаментални принципи, да се прокарват всевъзможни послания, без да е ясно кой и за какво носи отговорност, без да има обективна, уравновесена и прозрачна процедура по въпроси, които са от общочовешки интерес и значение. Силата и уникалността на Олимпийската идея не е в нейната абстрактност, екстравагантност и модерност, а в способността й да бъде приета от всеки човек на планетата. Именно и за това всичко, свързано с Олимпийското движение, трябва да носи отговорност чрез всяко конкретно действие да пази именно този постулат, породил съгласието на всички народи да се обединят в спортната изява. Принципът на доброволното и свободно съгласие (конкордията) в
една организация, каквато е международното олимпийско движение, изисква да се разширяват въпросите и решенията, по които има всеобщо съгласие, което дава тласък на напредък.
В случая, с предизвикателството на церемонията по откриването, съзнателно е търсен разрив, антагонизъм и разединение, защото дори и в предварителния преглед на проекта за спектакъл на идейно равнище от всеки средно интелигентен и културен човек, да не говорим за експерт в областта на спорта и Олимпийското движение, ще се види целият спектър от несъответствия и провокации. Прикриваните истински мащаби и съдържание на реакциите сред различните социални групи и общества несъмнено са стреснали мениджмънта на медиите, тъй като, за разлика от други церемонии по откриване на олимпийските игри, тази в Париж не се ретранслира многократно, а беше премахната от сцените на медиите, за да се потули мащабът на проблема.
От всичко това възниква проблемът, че идейното съдържание и художествените решения в Олимпийското движение не могат да нарушават канонични принципи. Търсенето на експерименти, налагането на различни, несвързани със спорта ценности и послания, чрез средствата на първична емоционална сензация, основана на използване на поредица от психически въздействащи ефекти, не дава път и вдъхновение към единение, към съвършенство, към облагородяване и въздигане на човешката личност.
Опитът в Париж за налагане на концепцията за свобода, основана на водещата идея на зрелището – еротичната любов между хората, имаше за главен мотив да изяви хомосексуалното измерение на човешките емоции и поведение. Движещата сила на отделните елементи от артистичните прояви – духът и посланието на хедонизма, а не на атлетизма, претърпяха ценностен провал и доведоха до морален удар върху спорта и олимпийското движение. Именно това е същността на проблема в представената програма – нейната неадекватност и неприложимост към един форум, чиято основна мисия е в култа към усилието, духа на атлетизма и героичното начало, духа на рицарското достойнство в борбата, благородството и силата на справедливостта, основана на честта и истината в състезанието – ценности, които са общочовешки, които връщат човека към изначалната му естествена природа на добро същество.
Проблемът е, че поръчителите и авторите на артистичните изяви в Париж нямат за цели и идея да представят спортния дух и култура, на олимпийския спортен морал и чест, в който чрез красотата и драмата на състезанията да се превърнат в посланик на разбирателството, обединението, взаимното уважение и хуманизма. Неадекватността на артистичната програма в рамките на спортния свят не можеше да не предизвика полемика, която несъмнено ще задълбочава ерозионните процеси в развитието на съвременния спорт. А това определено означава загубата на авторитет, уважение и престиж, най-вече за спортните институции и организации в бъдеще.
Мълчанието от спортните фактори определено означава, че тези, които организират и ръководят Олимпийските игри, имат яснота за огромния проблем, който е създаден. Несъмнено, МОК ще направи своите изводи и при всеки случай ще търси решителни мерки за избягване на подобни проблеми в бъдеще, ако по този въпрос външни задкулисни фактори имат друго виждане и не окажат натиск върху организацията. В този смисъл силно впечатление и безпокойство ми направиха заключителните думи на Томас Бах по време на откриването на Олимпийските игри в Париж. Той благодари на всички организатори и… на спонсорите. Това е много странно и многозначително за статута на Олимпийското движение. Нормалното би било спонсорите да благодарят по някакъв начин на Олимпийското движение за възможността да са съпричастни към една велика хуманна идея и кауза. Обратното означава нещо друго и смятам, че това е и белег, и доказателство за опасността за съдбата на спорта като хуманно явление в нашата цивилизация.
.
