Картината

.

Разказ от Ваня Григорова

Девственият младеж към проститутката:

– Нямам с какво да ти платя… Имам само плюшеното си мече от детството.

– Дай ми го! – отвърна му тя. – Аз нямах детство…

Момчето се разплака. Точно, както преди малко, когато свърши…

Беше му за първи път.

Беше почти на 18, а 23-годишната проститутка му се струваше леко състарена.

Нямаше друг избор. Само така щеше да се изстреля директно в небесата.

Той протегна ръката си и боязливо я погали по рамото:

– Да го направим ли пак?

– А с какво ще ми платиш? – попита го тя. – „Детството“ вече ти го взех.

– Ще ти платя с мечтите си – отговори той и леко я придърпа към себе си. Положи я нежно на леглото, все едно докосваше скъп английски сервиз. Не я гледаше в очите. Срамуваше се.
Лекичко се намести върху нея и разтвори бедрата й. Момичето изпъшка. Бяха й втръснали грубостите на мъжете, с които спеше. А й се налагаше. Имаше невръстно детенце.

В досегашния си мизерен живот не бе познала любовта. Беше дошла от провинцията. След като разбра, че е била осиновена, избяга от хората, които я бяха гледали до 15-годишна възраст. И без това пастрокът й за щяло и нещяло я биеше. Жена му беше плаха и набожна жена и нищо не смееше да му каже.

Луи бавно проникна в Алис. Беше залепил бузата си на рамото й и тихо й прошепна:

– Ще ти разкажа за мечтите си… – И влезе още по-дълбоко в нея.

Този път нямаше да бърза да свърши. Искаше да се отдаде на удоволствието.

Беше най-нежното обладаване, което беше изпитвала досега. Не като онзи грубиянин, който я изнасили, после избяга и я остави в безизходица, бременна и без дом. Спеше по мазета, обикаляше кофите за боклук, нямаше с какво да се храни. Така се роди и детенцето й, недоносено. Добре че в последният момент добри хора се смилиха да я заведат в болницата за раждането…
После им дадоха евтина таванска стаичка.

Алис въздъхна. Отпусна се и прегърна Луи. Почувства се някак защитена в обятията му. Чувство, неизпитвано досега. Всъщност, тя не познаваше нежността. Отдаваше тялото си за продан, с погнуса и затворени очи. Трябваха й пари за детето и за наема. Не се влюбваше в клиентите си. Отпращаше ги с усмивка (която й костваше много), преброяваше парите, въздъхваше тежко над жалката си участ… и често ридаеше.

Луи го срещна в кварталния магазин. Беше излязла да купи мляко на детето и нещо за себе си за хапване. Беше разчорлена, с дълга рокля до земята, токчетата й леко потропваха, а като подаде парите на продавачката, презрамката леко се смъкна и се оголи перфектното й рамо. Луи я беше зяпнал и не помръдваше. За него тя беше като някакво видение от приказките, като фантазия, като недостижима мечта. Той явно съзнаваше, че тя е по-голяма от него, но не можеше да се освободи от влиянието, което имаше тази жена над него. Краката му се подкосяваха всеки път, щом я видеше… и като че ли нарочно ходеше често до магазина, за да може поне да я види.
Алис забеляза впечатлението, което оставя у този младеж, и веднъж, минавайки покрай него, уж леко се разминаха, от близко разстояние, беше тясно между рафтовете и тя почти се долепи до него… Стрелна го с очи и леко му прошепна:

– Искаш ли да се качиш горе?

Луи се изчерви, кръвта нахлу в главата му, усети се по-възбуден от всякога, от самотните си нощи, когато се галеше…

Стисна ръката й силно и почти на бегом взе стълбите до тавана.

Застана запъхтян до вратата и не знаеше какво да прави.

Алис прибра покупките, погледна детето в другата стая, където спеше, тихо затвори вратата и се приближи към Луи…

– Нямам с какво да ти платя – изстена той.

И свърши, още докато тя докосваше панталона му.

Алис се сепна. Не очакваше…

– Миличък, ти девствен ли си?

Луи не смееше да я погледне в очите. Ужасно се срамуваше, че се изпусна.

Алис нищо не каза. Хвана го за ръката и го поведе не към леглото, а в малката кухничка. Направи чай и за двамата.

Почувства го някак близък.

– Гладен ли си?

Беше забравил, че не беше сложил и троха.

Алис забърка едно омлетче и сложи две вилички отстрани на тиганчето. Усмихна му се миличко:

– При мен е скромно. – И му подаде хляба.

Луи ядеше като невиждал. Нямаше родители, нямаше кой да му готви и да се грижи за него. А и тази жена му вдъхваще едно спокойствие и увереност. Все едно винаги я е познавал.

„Как можах така да се изпусна?“ – не спираше да се притеснява той и лакомо загребваше от яйцата. Като че ли силата му се върна, той погледна Алис в очите и каза:

– Благодаря за храната. Време е да тръгвам.

– Чакай, не си тръгвай!

Алис изпита странно безпокойство, че повече няма да го види.

Това момче я караше да се чувства, най-малкото – добре. Някак й беше спокойно с него.

– Моля те, остани! – погледна го тя в очите.

Луи преглътна смущението си и за първи път и той я погледна в очите. Кротко й каза:

– Добре.

Прилепиха се на леглото. И мълчаха. Като в някакъв съдбовен миг, в който друго не беше важно. Бяха хапнали, лежаха прегърнати и като че ли друго нямаше значение за момента. Чувстваха се толкова добре заедно, все едно щеше да продължи завинаги.

Луи не можеше да отрече каква власт имаше тази крехка, малка жена над него. Не беше само плътското привличане. Погали я по косата, още ухаеше на омлет, завъртя един кичур и като някакъв опитен мъж силно я прегърна към себе си. Погали краката й, разкопча копчетата на роклята и и жадно затърси гърдите й. Едрите й зърна го влудяваха. Усещаше как пак ще изригне, но някак успя да се потисне и продължи да я гали навсякъде. Алис не беше познавала такава нежност досега. Заби пръсти в гърба му и тихо стенеше. Луи не знаеше откъде дойде тази смелост у него. Беше му за първи път. Досега не беше бил с жена. Затърси интимността й, скрита под нежен мъх… Полудя!

Усети я влажна. Усети пот по гърба си. Бързо разкопча панталона си и, без да го сваля, повдигна цялата й рокля; горящ от нетърпение и желание, проникна в нея, насочи пениса си в океан от страст, разпиля се целият, потънал в похот, и искаше още и още, и още…

Алис свършваше заедно с него… Цялата му девственост беше в нея, по чаршафа под тях… И се рееха в транс, все едно тичаха голи горе по небето, забрявайки за цялата мизерия в скромната таванска стаичка…

Малко полежаха още.

Луи беше изпаднал в една безтегловност на щастие и безразсъдност. Искаше да не става от леглото. Да е все там, в нея и с нея. Първата му жена…

Той никога повече нямаше да пожелае друга жена. Обеща си го!

Не знаеше още как, но щеше да я задържи по някакъв начин. По истинския начин. Беше беден. Нямаше пари дори за прехрана. Рядко си намираше работа… Но заради Алис… Той беше готов завинаги да остане до нея. Да се грижи за нея и за детето й…

– Хей, къде се замечта? – погали го Алис по ръката.

Луи беше седнал на леглото, беше се зареял в мечти за бъдеще с една жена, която почти не познаваше. Все едно не беше един скромен 18-годишен младеж, подарил девствеността си на една 23-годишна проститутка. Сепна се изведнъж:

– Нямам с какво да ти платя. Имам само плюшеното си мече. То ми е спомен от детсвото.

– Дай ми го! – отвърна Алис. – Аз нямах детство.

***

Двадесет години не се видяха.

Луи завърши художествената академия и стана известен художник.

Никога повече не отиде при Алис. Срамуваше се, че изгуби девствеността си в стаята на една проститутка. През живота му минаха още много жени. Много пъти се давеше в океани от страст, но завинаги запомни първото си свършване, в онази скромна таванска стаичка.

Една или две години след случката я потърси. Тя не живееше вече на този адрес. Качи се до таванското и краката му леко омекнаха. Помнеше всичко. Не можеше да я забрави!

Беше й донесъл една роза. Огледа се и видя празна чаша. Наля й вода и я постави в нея. Тръгна си гузен, защото нищо не направи за тази жена.

В галерията се събраха много хора – ценители и купувачи на картини. Имаше сред колекцията му една много специална картина. По спомен нарисува розата, която занесе на Алис в стаичката.

Вървяха разговори и Луи, леко уморен, се оттегли в един ъгъл с питие.

Защо така не можа да забрави Алис? Защо не я потърси толкова години?

Тя остана най-прекрасното му усещане за жена.

– Господине!

Някой леко го докосна по рамото.

– Вие ли сте нарисувал тези хубави картини?

Красива, елегантна жена стоеше пред него с книга в ръка и мило му се усмихваше.

– Да! – отговори той и леко се прокашля.

Беше му станало неудобно, че беше прекъснат в мислите си.

– Интересувам се от картината с розата – добави жената.

– О, тя не се продава. Тя ми е като талисман на всяка изложба. Винаги я поставям сред другите. Тази картина има история и е много специална за мен.

– Разбирам – отговори жената. – Аз също имам един специален спомен, с който никога не се разделям.

И жената отвори книгата. Вътре, между страниците, имаще една изсъхнала роза.

– Много прилича на Вашата роза на картината.

– Отговорих Ви вече. Тази картина е много скъпа.

– Да – въздъхна жално жената. – Аз дори нямам с какво да я платя. Имам само едно плюшено мече.

И Алис отвори чантата…

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Ваня Григорова е родена през 1968 г. в гр. Своге. Завършила е гимназия в родния си град. Работила е в сферата на ресторантьорството. Искала да следва, но е станало така, че се е посветила на семейството и трите си деца. Има влечение към литературата от ранна възраст. Пише стихове и разкази. Има своя страница във Фейсбус „Жажда за обич“. Все още не е издала своя книга, но приятелите й вече я питат кога ще го направи. Желаем й успех, защото Ваня определено има талант.

.