След срещата си в Елисейския дворец във вторник Никола Саркози и Ангела Меркел поискаха финансовите транзакции да бъдат облагани с данък. Същото поиска през март Европейският парламент, като изчисли, че така ще бъдат събирани по 200 милиарда евро годишно. Идеята е стара. През 70-те години я формулира Джеймс Тобин. От края на деветдесетте на въоръжение я взе алтерглобалисткото движение, като я нарече с неговото име – „данък Тобин“. Същността й е проста – искаш ли да печелиш от обмен на валути, ще си плащаш.
Пазарите обаче не я харесали, информираха световните агенции. Защо ли? Да систематизираме какво всъщност харесват пазарите.
Пазарите харесват големите печалби, които се получават от просто умножаване на парите. Не е задължително да произвеждаш стоки и услуги. Не са необходими инвестиции, земя, машини и хора. Просто следиш курсовете на валутите, купуваш, продаваш и… печелиш. Този удобен и бърз начин започна да върти близо 300 трилиона. Които са всъщност шест пъти повече от реалното богатство на света.
Пазарите не обичат парите да са обезпечени със злато, тоест т. нар. „златен стандарт“. Защото, ако парите са вързани с нещо реално, не могат да набъбват от само себе си. Което означава, че няма как да трупаш милиони, докато спиш например. Когато няма „златен стандарт“, световните валути като долара и еврото могат да се самопечатат и след това да си купуват отвсякъде каквото си поискат. С други думи, някой някъде се е бъхтал да произведе нещо, ти го харесваш, напечатваш си хартийки и му го вземаш. Това си е безспорно за харесване…
Пазарите не обичат някой да им казва, че обикновените търговски банки, които държат депозитите на хората, не могат да се занимават с финансови спекулации. Както им го казваше законът „Глас – Стийгъл“, въведен през 1933 г. след Голямата депресия. И отменен от Бил Клинтън през 1999 г.. След което вече никой не можеше да им попречи да взимат спестяванията на хората, да дават необезпечени кредити, след това да застраховат ипотеката, после да я препродават, после друг да я „опакова“ по нов начин, и презастрахована, пак да я препродава. В края на „умната“ игра нещото, което се получава, струва примерно 100 лева, а зад него реално стоят 2.
Когато пазарите се издънят и всички разберат, че всъщност има 2 лева, а 98 ги няма, същите тези пазари най-обичат да се намесят правителствата. Как? Като намерят 98-те лева, за да ги върнат на банките. Така, за да се харесат на пазарите, правителствата вземат от хората – увеличават косвените данъци, намаляват заплатите, повишават пенсионната възраст, орязват социалните помощи и парите за образование и здравеопазване. Криза е, обясняват правителствата на хората. А „умните“ пазари са доволни. Защото парите пак са при тях.
Това, което харесват пазарите, се харесва и на богатите. Което е едно и също. Това, което се харесва на богатите, се харесва на влиятелните медии, защото вторите принадлежат на първите. Това, което се харесва на първите и вторите, в крайна сметка се харесва на влиятелните политици. Защото политическата им кариера зависи от тях.
Какво ще се случи конкретно с идеята, към която се присъединиха Саркози и Меркел и която пазарите изначално не харесват? Ще поживеем, ще видим.
Юрий Борисов,
Аvtorski.pogled.info
