Иван Митич на представянето на антибългарската му книга в Босилеград
.
На 15 ноември 2024 г. в Културния център в Босилеград бе представена монография на сръбски език „Книга за Босилеград – записки от миналото“ от Иван Митич, „по произход от стар босилеградски род от село Мусул и босилеградския квартал Карапин Дол“. Вече не вярвам на случайности. 15 ноември е денят, в който българската армия в Сръбско-българската война влиза в Пирот.
Книгата е издадена от Народната библиотека „Христо Ботев“ в Босилеград с финансовата подкрепа на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство.
Книгата предизвика бурни и огорчени реакции сред босилеградската общественост, а на самото представяне авторът бе подложен на критики и въпроси за изнесените твърдения и внушения, които повечето от присъстващите охарактеризираха като неверни, спекулативни, научно необосновани и обидни за българите в Босилеград.
Още в началото авторът слага босилеградското население в контекст на известната сърбо-шопско-торлашка теория, измествайки по този начин българите в Босилеград извън българската историческа, езикова и етническа рамка: „жителите по произход са (почти забравени) Шопи – определят се като нашинци или бусиловци. Шопите живеят на територия наречена Шоплук (Торлак), който някога (според стари записи) е обхващал източната част от Сърбия и западната част от България – пояса от Дунав до северна Гърция“.
Оттук нататък авторът си позволява брутални и неверни твърдения, според които: „В селата в Република България до границата със Сърбия и Босилеградско (Киселище, Горно Уйно, Коритен) живее чисто българско население, но населението от тия български села няма никакви роднински или някакви други връзки с жителите от Босилеградско. Не комуникират нито по работа, нито частно, няма и брачни връзки – държавната граница на практика е и междуетническа граница, пресечена като с нож“?!
Освен че е брутална лъжа, това твърдение на Митич е и най-голяма обида за българите от Босилеград. Да теглиш гранична бразда посред селото, да разделиш семейства, братя и сестри, роднини и съседи и после да твърдиш, че те принадлежат на различни етноси, е истинско престъпление!
Според Митич, населението в Босилеградско до 1878 г. е неграмотно, няма национално самосъзнание, няма фамилни имена, а само имена и евентуално прякори, свързани с географска принадлежност, телесни белези или занимания?! Босилеград, както и Кюстендил, Радомир и Трън били освободени от турците от армията на крал Милан Обренович, но Великите сили на Берлинския конгрес територията от Бесна Кобила до село Извор на изток и от Стрезимировци на север до село Бранковци на юг, дават на новоформираното Княжество България? На някогашния турски регион Краище, те дават ново име Изворска околия, лични документи на населението с български имена, български училища, мобилизират ги в българската армия и пр. и казват на хората „Това сега е България, вие сте българи“! Ма то било много просто да си направиш нация! Само дето при сърбите тая формула все не може да сработи.
Очевидно съветниците на Митич, на които той благодари в края на книгата – протойерей Зоран Стоянов, журналистът Вене Велинов и жена му Васка не са и чували за ролята на Симо Соколов, Тако Пеев и Иван Грънчаров за освобождението на Краището от Турско робство и го приписват на „освободителя“ крал Милан Обренович. Според тях, ние в предвечерието на Освобождението все още живеем в пещери, нямаме даже имена, но вече сме построили една от най-големите черкви на Балканите в с. Извор?
По-нататък Митич пише: „Босилеградският район е една етнически изолирана среда, среда в която по времето на турското владичество на Балканския полуостров са се настанявали хора от различни страни. Смесвали са се езици, култури и обичаи, практически този район е бил един вид „гърне за претопяване“?! Та в това гърне, Митич е нахвърлял каквото му попадне – българи от Крива Паланка, Серес, Сурдулица и си е сготвил някакъв сръбски буламач, нито се яде, нито се пие…
С други думи, Митич носи вода от девет кладенеца, само и само да отрече и омаловажи българската етническа принадлежност на населението от Босилеград, включително и тази на собствения му род. Защото да твърдиш, че Ньойската граница е етническа граница и че жителите на селата от двете страни на границата нямат никакви роднински и брачни връзки, и изобщо не си комуникират, при положение, че тази граница пресича 25 села, дворове, къщи, имоти, роднини, съседи, черкви и гробища, е върхът на цинизма и безобразието.
След редица спекулации, неверни твърдения и полуистини, които нямат нищо общо нито с българската, нито със сръбската история, и които иначе щяха да бъдат жалки и смешни, ако не бяха трагични и опасни, Митич най-после си идва на думата – „агресивната политика на България към Босилеградско“. Той не може да преглътне придобиването на българско гражданство и българските паспорти, с които босилеградчани били тръгнали в ЕС да чистят, да лепят плочки и да берат ябълки, отварянето на българските ВУЗ-ове за босилеградските абитуриенти, стипендиите, общежитията, културните програми, колите с български табелки, „намесата“ на Българската православна църква в обичаите и обредите на Сръбската (светосавската) православна църква и пр.
В стремежа си да намери нещо оригинално, което да отличава българите от Босилеград от българите в България, Митич на три-четири страници слага някои оригинални „шопски“ думи, които определено са част от съвременния български език, но не и от сръбския.
Очевидно авторът Митич има проблем с произхода и фамилията си и, въпреки че в книгата ни предлага своята семейна генеалогия, самият той се раграничава от своята фамилия Митови и си избира чуждо фамилно име. Това обаче си е негов личен проблем. Всички останали негови неверни твърдения за историята, етноса, езика, фамилните имена и пр. са проблем на всички нас, на сръбско-българските отношения и на европеизацията на Сърбия.
Книгата е луксозно опакована в твърди корици и фина хартия, с щедрата финансова подкрепа на община Босилеград и Националния съвет на българското национално малцинство. Това обаче с нищо не може да повиши нейната стойност.
И тука вече идва същественият въпрос. Според член 1а от Закона за националните съвети на националните малцинства, „Националният съвет е организация, на която по законен начин са поверени конкретни публични правомощия, за да участва във вземането на решения или самостоятелно да взема решения по определени въпроси в областта на културата, образованието, информирането и служебната употреба на езика и писмото, с цел упражняване на колективните права на националното малцинство на самоуправление в тези области“.
Очевидно е, че Националният съвет на българското национално малцинство и община Босилеград (които на практика са си едно и също нещо), четат този Закон, както дяволът евангелието. Кметът на общината Владимир Захариев и председателят на Националния съвет на БНМ Стефан Стойков, си присвояват „правомощието“ да финансират промяната на българската национална принадлежност, историята и езика на българското малцинство, което иначе по закон трябва да представляват. Финансовите средства, които държавата отпуска за култура, образование, информиране и официална употреба на български език, вместо по предназначение (за превеждане на учебниците на български език), се харчат за печатене на пропагандни политически пасквили, накърняващи честта и достойнството на българите в Сърбия.
Но и това не е всичко. Издател на книгата на Митич е Народната библиотека „Христо Ботев“, която няма нищо общо с Христо Ботев, който 1875 г. в Букурещ прозорливо пише: „Сърбия, със своята идиотска пропаганда в северозападната част на нашето отечество в продължение на десет години под булото на южнославянско единство иска да си оплете собствената кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ“.
Оттогава до днес нищо не се е променило. Пропагандно-политическият пасквил „Книга за Босилеград – записки за миналите времена“ обслужва миналите времена на Милош Милоевич, Илия Гарашанин, Стоян Новакович и пр. Или, както беше казал белградският византолог Иван Джурич: „За Сърбия България – това е съперникът, врагът, заплахата по принцип…“
.
Иван Николов
.
