Пещерата

.

Ние всички ще умрем един ден и това е най-хубавото в живота. Единствено мисълта за смъртта прави живота смислен, краските ярки, звуците нежни, любовта вечна, въздухът кристално чист, водата елексир, храната удоволствие, секса любене. Ако Бог е безсмъртен, то как тогава може да е всесилен? Та той не може да умре. Всъщност той умира със всеки един от нас, а ние живеем вечно в него.

В метафората на Платон за пещерата в дъното, в тъмният ъгъл на тази пещера, седят едни уплашени хора. Вниманието им е приковано към сенки, които танцуват на стената на пещерата. Зад тях други хора създават тези сенки, използвайки ръцете си и светлината, идваща от входа на пещерата. Философът е излязнал от входа на пещерата и се наслаждава на яркото, топло слънце, дърветата и птиците навън. За мен светлината е реалността на смъртта. Ужасът на вечното изчезване, прекалено страшен, за да може човек да го погледне директно в лицето. Нещо като главата на медузата Горгона. Ужас, който вкаменява. По същия начин, ако гледаме слънцето директно, може да ослепеем. Ужасът ни кара да се обръщаме с гръб към него, с гръб към входа на пещерата – и тогава някои от нас, най-хитрите, забелязват, че всички около тях са с гръб към нещо отзад. Те разбират, че това нещо е страхът от смъртта. Самите те се страхуват също, и то много, но на тях им идва гениална идея. Ако използват този страх и ни създадат сенки по стената на пещерата, то с помощта на тези сенки те ще могат да ни управляват. И се започва – чума иде, ковид настъпва, атомна война ще ни изгори, храните са отровни, мигрантите насилват и убиват, руснаците ядат живи деца и така нататък, и така нататък.

Виждайки ни как пищим и се гърчим от страх, те забравят за своя собствен ужас от смъртта. Наскоро един приятел ми разказа за старият Рокфелер, лека му пръст, след многократни присаждания на сърце повярвал напълно сериозно, че никога няма да умре. Предполагам, че Сорос днес вярва в нещо подобно. А множеството богаташи, плащащи, за да им запазват умрелите тела при ниски температури, за да бъдат един ден съживени? Да, нашите кукловоди ги гони неописуем ужас от смъртта. Събрали пари за сто живота, те не престават да мамят и убиват. Не, не за парите го правят, а за да се разсеят. Да отклонят вниманието си от мисълта за вечното изчезване. Именно за това, когато при поредна революция сатрапите са обезглавени, изгорени и прахта им е разсеяна, победилите революционери стават сатрапи. Правят го от страх и неспособност да приемат с душата си вечното нищо.

Ние не можем да приемем вечно нищо, защото в душите ни е вечноживият Бог, който е там, за да умре с нас. Представяте ли си? Него го е страх с нас, боли го с нас и с нас изпуска сетния си дъх. С всеки един!

Аз съм лекар и живея с болестта. Много често се срещам със смъртта в най-гнусната и форма – старост и немощ. Аз остарявам също и вече не ми се удава да си представя, че тези неща не ме касаят мен.

Като млад си казвах, че този умира, защото е пушил, друг – защото е ял много, трети – защото имал лоша генетика, четвърти – просто е бил идиот и сам си е виновен. И най-важното – аз бях млад и здрав, а те всички стари и болни. Лесно беше да се обръщам към стената на пещерата тогава. Днес все повече поглеждам към входа. Все повече разбирам, че това не е само вход, но е и изход. Изход, през който всички един ден ще излезем.

Знаете ли, съдейки по това, че никой още се е върнал оттам, съдя, че там е много, много хубаво. Мисля си също, че нашите мили и любими, отишли там, не ни дават никакъв знак, най-вероятно защото не искат да ни лишат от най-голямата радост – срещата на изхода, който също така е и вход натам…

.

Виктор Хинов

.