Орфей

.

По тревата вървеше висок, строен, къдрав мъж, със светла, почти руса коса и кафяви очи, излъчващи радост и любопитство. Той вървеше без път и без особена посока. Ливадата беше пресечена на места от долове, в които течаха малки весели ручейчета. Те носеха вода от върха на Драгоица, както местните наричаха планината, в подножието на която бяха построили селото си.

Днес това село беше опустяло. Само няколко старци и старици доживяваха дните си там. Прекалено дълго беше спал мъжът. Прекалено дълго. Планината Драгоица беше част от прастара планинска верига, която той помнеше още когато хората я наричаха Хемус. Мъжът познаваше Хемус, син на Борей – северния вятър. Знаеше за любовта му към Родопа, дъщерята на речния бог Стримон, който тракийците признаха за техен цар. Той си спомни как свиреше и пееше на сватбата им и животните излизаха от гората, за да го послушат, птиците кацаха по раменете му и му пригласяха, как се лееше червено вино и кръв, защото тракийците вярваха, че само тогава истински живее човек, когато е влюбен пред лицето на смъртта. И песента му славеше любовта, която дарява безсмъртие, и славната смърт в битка, която прави мъжа достоен за любов. Спомни си как любовта на Хемус и Родопа ги преобрази за момент на безсмъртните Зевс и Хера и как боговете ги дариха с най-славната смърт. И до ден-днешен те лежат, потънали в очите един на друг, а тракийската равнина между тях ражда ли, ражда живот. Няма по-славна смърт и по-дълговечна любов от тази на Хемус и Родопа.

Но днес земята престана да ражда. Смръдливи градове, пълни с хора откъде ли не, отравяха водата и въздуха около себе си. Селата бяха запустели и се рушаха. Полетата бяха обраснали с грозна жълта рапица. Хората бяха оскотели и за безмислени хартийки продаваха душите си. Наричаха се господа, а бяха всичките роби. Роби на своите скотски желания. Много дълго беше спал…

Мъжът навлезе в малка джанкова градина, все още оцеляла сред всеобщата разруха. Вървейки между дърветата, той посягаше от време на време към дъхавите плодове. Джанката е неговото дърво. Само тук, в страната на Хемус и Родопа, тя цъфти и ражда така. Само тук, в полите на планинските масиви, са толкова дъхави и сладки плодовете й. Той си помисли как на далечни острови в Тихия океан хората празнуват цъфтежа на черешата и се усмихна. Тукашните хора се възхищаваха на далечната островна страна, забравили чудесата на своята.

Джанковата градинка свърши и той навлезе в дъбовата гора в подножието на Драгоица. В далечината се чуваше шумолене на вода, а растенията около него ставаха все по-големи и по-сочни, сянката на дърветата – все по-дебела. Короните им се издигаха все по-високо и скоро той навлезе в горски храм, в който стеблата бяха мощни колони, поддържащи зелен листен свод, светещ с изумрудена светлина в лъчите на жаркото слънце. Храмът беше изпълнен с тържествена, прохладна тишина. Даже насекомите и птиците се смълчаха в полумрака. В центъра на храма се намираше приличаща на олтар скала. Това беше неговият храм. Само той знаеше как да стигне дотук. За хората светилището беше скрито.

От гърдите на скалата течеше силна струя бистра планинска вода. Душата на Балкана – жива вода. Тя даваше начало на ручейче, шумолящо между дърветата. Мъжът се наведе над струята, подложи шепа и докосна водата с устни. Хладката, кристална и чиста влага го изпълни. Опияни го като руйно вино. Огромна сила усети той в себе си. Все едно, че не беше заспал за хиляди години. Все едно, че сватбата на Хемус и Родопа е била само вчера.

Той се изправи, извади тръстиковата си свирка и засвири. Чувайки вълшебната мелодия, животните се спираха в гората омагьосани, птиците по клоните на дърветата се заслушваха, очите на девойките засияваха с необичайна светлина, а младежите изправяха снага и вдигаха горд поглед. Песента на тръстиковата свирка се носеше, предавана от скала на скала по цялата земя на Хемус и Родопа. Отекваше тя Балкана и се носеше на равнини и полета, и където стигаше, мъжете се хващаха на работа и правеха живота прекрасен, жените се влюбваха в тях и ги даряваха с деца. Децата весело и безгрижно танцуваха на огрените от слънце ливади и подхващаха песента, която се носеше все по-надалеч. Мелодията говореше за чудесен край, роден от любов и дръзновение, тя говореше за славни битки, безстрашни мъже, прекрасни жени, плодородна земя, жарко слънце, топло, синьо море, пълно с риба, и гори, пълни с дивеч. Тя славеше любовта и смъртта, защото само смъртта прави живота безценен и само любовта е истинският смисъл да се живее. Тя се носеше навред и късаше веригите, с които бяха оковани сърцата на жителите на тази страна. Те напускаха мрачните и задушливи градове.

Напускаха ги пеш, забравили за колите си, захвърлили мобифоните си, държейки се за ръце и носейки децата си. Те излизаха от Аида – светът на интернет сенките, спомняха си кои са, какви са и защо са. Очите им светеха, сърцата им туптяха и те с пълни гърди дишаха лековития въздух на Родината си. Душите им пеехе вълшебна песен. Селата се напълниха с хора, по ливадите се разнесе звън от чукчета, с които косачите оправяха косите си. Безкрайни стада излязоха на паша, а в полетата пееха орачи. Хората усмихнати се поздравяваха, забравили грозната дума “господин”. Друже, приятелю, съседе, хубавице, стринке, мале, чичо, лельо  – така се зовяха, а русокосият мъж им беше цар.

Него зовяха Орфей и в негова чест садяха джанкова дървета, правеха чешми, отглеждаха лози и правеха от гроздето руйно вино.

И всичко преди това им се струваше като страшен сън. Градовете запустели зарастваха с трева и дървета и Балканът постепенно ги поглъщаше. Останаха само храмовете, местата, където хората се молят и благодарят за щастието да живеят на това парче от Рая.

Приятели, братя, ходете в храмовете, не им позволявайте да зарастат с трева, да се разрушат и да се изгубят. Храмът живее, докато е жива вярата, вярата е жива, докато се носи песента, песента се носи, докато на секне водата, а водата ще тече, докато стои Балканът!

.

Виктор Хинов

.