САЩ и Европа са в състояние на безнадеждни длъжници. Това се вижда от бегъл поглед върху данните на Еврокомисията и МВФ. Започналата през 2007 г. криза на пазара на недвижимите имоти в САЩ опустоши глобалната общност на държавите. Политиката не открива вече средства за успокояване на финансовите пазари.
Доскоро президентът на Централната европейска банка (ЦЕБ) Жан-Клод Трише се задоволяваше с празни фрази и твърдеше, че нивото на лихвите било стабилно, а инфлацията била под контрол. После той изведнъж оняви сензацията: ЦЕБ нямала да наблюдава безучастно избухналата евро-криза, а щяла отново да купува държавни дългове, макар и не много, но все пак някакви.
Трише искаше да успокои финансовите пазари – онзи забележително безличен субект, състоящ се от банки и борси, стратези на Хедж-фондове и застрахователни мениджъри, но и от пенсионни фондове и малки вложители, зад който глобалната политика като че ли все още само подтичва задъхано. И колкото повече политиката се стъписва, толкова по-неспокойни от своя страна стават тези пазари и техните играчи.
Трише се домогваше до тяхното доверие, а постигаше постоянно точно обратното.
На Нюйоркската борса настроението бързо се преобърна. Ако пък ЦЕБ е решила въпреки декларираната си воля да купува дългове от затъващи евро-страни, то би трябвало зле да стоят нещата из Европа и кандидатите за нестабилност като Ирландия, Португалия, Гърция или вече и Италия.
Американските инвеститори панически запродаваха акциите си. След това уплашени инвеститори в Азия хвърлиха книжата си на пазара, а на 4 август т.г. започна падането на курсовете в Европа. Едновременно с това борсите бързо тръгнаха надолу. За един ден, до 5 август вечерта в световен мащаб бяха изтрити имущества на стойност над 2 000 милиарда евро.
Завърна се страхът – както на борсите, така и в столиците на индустриалните държави. Навсякъде се увеличават белезите на една нова финансова криза, а политическите ръководители не са в състояние да намерят никаква рецепта срещу продължителната мизерия на своята обща валута. Във Вашингтон след театрални дискусии между демократи и републиканци Белият дом си купи чрез компромис по дълга само известно време. Както е известно, на 5 август рейтинговата агенция „Стандард & Пур’с” свали оценката си за кредитната способност на САЩ от ААА на АА+.
Празнословието и отлагането – мотото на „борците с кризата” от двете страни на Атлантика – предизвикаха не само тревожното настроение на борсите: лондонският „Економист” предупреждава за т.н. „Double-Dip”, т.е. за ново плъзгане на Америка към рецесия след икономическия спад преди три години. Редица икономисти ужасени регистрират, колко много паниката през първите дни на август прилича на икономическия стрес след банкрута на „Леман” на 15 септември 2008 г.
Както и тогава, банките прекратиха заемите помежду си, а преките парични влогове на финансовите институции в Централната банка се удвоиха в рамките на няколко дни.
ЦЕБ реагира, като увери банките за неограничената си ликвидност за следващите няколко месеца. Това е аварийна мярка, която разбира се създаде кратковременно успокоение, но същевременно предизвика нови тревожни въпроси: Колко пъти банката ще може да повтори успокоителните си мерки, без да загуби окончателно своята надеждност, т.е. най-важният капитал на дадена банка? Съществува ли заплаха, финансовата криза да навлезе в нов рунд? И не на последно място генералният въпрос: Ще банкрутира ли тогава светът?
Не са минали и три години от момента, когато след злокачествени образувания на американския пазар на недвижимите имоти глобалната икономика се придвижи към разгром. За да спасят тогава своите свръхзадлъжнели банки и застрахователни институции, западните правителства поеха самите те кредити в огромен размер. Те одържавиха банки и вкараха в действие струващи милиарди конюнктурни програми, а едновременно с това банките наводниха икономиката с евтини пари.
Бившият финансов министър на Германия Пеер Щайнбрюк (ГСДП) нарече това действие „гасене на огън с огън”.
Това помогна да се предотврати световна икономическа криза като тази от 30-те години, но същевременно постави в огъня централите на „пожарните команди”. „Кой ще спаси спасителите?” – така звучеше още тогава тревожният въпрос, който става толкова по-неотложен, колкото по-вискоко се издигат планините на държавните дългове.
По-големият проблем е не поемането на кредити, а неспособността на правителствата да посочат правдоподобен път за разграждане на дълговете. В САЩ правителството и опозицията спорят, дали дефицитът трябва да бъде балансиран чрез нарастващи данъци или чрез социалните разходи. В Европа платежоспособните правителства от Севера се противопоставят на това, да отговарят за дълговете на икономически слабите средиземноморски страни.
Вече се заговори за една „западна двойна криза”, която отдавна е обхванала и своите две водещи личности – Обама и Меркел.
Президентът на САЩ Барак Обама, който не намира средства да обедини разкъсаното общество на страната и да матира консервативните бунтовници от „чаеното парти”; германската канцлерка Ангела Меркел, която се показва от среща на среща на върха на Европейския съюз като по-силна от острието на евро-кризата.
Никога от Втората световна война досега Западът не е действал толкова слабо, никога преди това една криза не се е разпростирала дотолкова, че да обхване едновременно Европа, Америка и Япония и да ги парализира! Проблемите на големите икономически сили от предишния век не само намаляват влиянието на т.н. „свободен свят” – те заплашват глобалната световна конюнктура.
Не малко специалисти в САЩ се страхуват, че дълговата мизерия би могла да тласне инфлацията към нови рекордни стойности, но и в Европа състоянието на общата валута се намира под въпрос.
Меркел не може повече да бяга от решението: или евро-зоната ще бъде изградена като тесен фискален съюз (включвайки финансовия трансфер и еврооблигациите), или най-големите дългови грешници трябва да напуснат паричния съюз – но в този случай с непредвидими засега последствия за останалите.
Колкото по-дълго време се люшкат западните дългови кризи, толкова по-мрачни ще са изгледите за световното стопанство. Тъй като икономиката на САЩ ще се срути, американските потребители ще купуват по-малко стоки от Китай или Индия. И поради това, че вложителите масово ще изоставят евро- и доларовите спестявания, то и въображаемите острови на стабилността ще потънат във водовъртежа.
През август швейцарският франк и бразилският реал поскъпнаха в такава степен, че експортьорите от тези страни едва л и биха могли да продължат да изнасят своите поскъпващи продукти в чужбина.
Така светът е заплашен да се оплете в една ускорена спирала надолу. Дълговите кризи понижават икономическия растеж, а по-ниският растеж усложнява тъкмо борбата срещу дълговата криза. Според прогнозите на банкови специалисти трябва да очакваме „синхронна тенденция надолу в САЩ, Латинска Америка, Азия и Европа”. Тази тенденция би обхванала и онова народно стопанство, което досега най-добре е минавало през кризата – това на Германия, най-мощната европейска икономика.
Ако искаме да разкъсаме дяволския кръг, правителствата на Европа и САЩ ще трябва да действат сега и то заедно и координирано. На карта не е поставено нищо по-малко от икономическата стабилност на света. Но това е грижа, която очевидно все още играе незначителна роля в досегашния политически мениджмънт на кризата.
Европа продължава да греши.
Като натрупал дългогодишен опит в европейските дела, Жан-Клод Юнкер, премиерът на Люксембург, има склонност към пророчества. След извънредната среща в Брюксел през юли, по време на която държавни и правителствени ръководители скалъпваха спасителния пакет за еврото, той отново получи възможност да прояви способностите си: евро-кризата била оправена, радваше се той, а това бил „последният пакет”. Триумфът на Щнкер издържа едва 14 дни, след което евро-кризата отново се изостри.
Две страни – Испания и Италия – попаднаха в паяжината на пазарите, а това не може вече да бъде обяснявано лековато като случаите с Гърция, Ирландия или Португалия. Рисковото развитие с държавните дългове на тези две страни в края на юли и началото на август достигна заплашителни размери. Италианските лихви надхвърлиха с почти 4 пункта немското ниво, което се счита на финансовите пазари за мащаб на стабилност. Същото се отнася и за Испания. Това прави натрупването на дългове скъпо „упражнение”, което във времена като днешните правителствата просто вече не могат да си позволят. Когато миналата есен лихвите в Ирландия скочиха в подобен размер, страните-партньори на островната република се скриха под спасителния чадър на Брюкселската общност.
Сега проблемът е съвсем различен: Испания и Италия са твърде големи. Отново става очевидно, че еврото само по време на старта си беше „валута на слънчевото време”. Преди всичко се вижда обаче, че спасителните механизми в евро-зоната и след безкрайните подобрения си остават недостатъчни временни мерки.
В състезанието си с пазарите и реалността за бъдещето на еврото държавните и правителствени ръководители отново са на второто място. При това особен агрижа педизвиква обстоятелството, че техните решения и обешания всеки следващ път имат все по-ктакосрочна валидност.
Миналата година, когато те пришпорваха Гърция да й помогнат и разпънаха спасителен чадър за страдащите периферни страни, тези ръкодовители можаха да си осигурят само за още няколко месеца спокойствие. Паузата за глътка въздух сега изчезна само за няколко седмици, даже дни!
Характерно за „спасителните усилия” на европейците е това, че те само накуцват след събитията. Техните мероприятия постоянно се оказват след време и като неосъществими. „Твърде късно и твърде малко!” – така бившият еврокомисар Гюнтер Ферхойген описва неспособността на европейците да направят валутата си надеждна в дългосрочен план.
Още в началото на сегашните събития (5 август) начело на критиците се оказа точно главният участник в извънредната среща на върха в Брюксел, председателят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу. Той изрази недоволство, че важни представители на евро-зоната се били изказвали недисциплинирано. Но обвинението пада върху самия него: В заключението на писмото си Барозу поиска „бърза преоценка на всички елементи” на спасителния фонд. В отделни столици и преди всичко в берлин експертите схванаха това като призив помощите силно да се увеличат. Писмото му постигна незабавен „ефект”: Меркел и Саркози „изгладиха”още същия ден в телефонна конференция всички предложения на Барозу. Нямало какво да се подобрява от решенията през юли, а да се потвърдят и ускори прокарването им, считат двамата. Съгласно последния план още през септември решенията ще бъдат осъществени.
Бързането идва твърде закъсняло: още преди 5 август спасителният чадър трябваше да приложи новите си възможности – да се изкупят заеми на засеганатите страни. Такова действие щеше да подкрепи курсовете на италианските и испанските държавни книжа, за да се задържат ниски разходите по финансирането на двете държави.
Италианският премиер Берлускони също не успя да успокои пазарите. Тъкмо обратното – вместо конкретна програма за реформи римските парламентаристи изслушаха на 4 август една от неговите ужасяващи речи от типа „Всичко е добре в Италия!”. И той не беше още приключил, когато борсата се свлече надолу.
И така, засега само ЦЕБ все още остава действена институция. През август тя изкупи държавни заеми на засегнатите Португалия и Испания, а според германското правителство при необходимост в бъдеще ЕЦБ трябва масово да придобие италиански книжа, за да подкрепи страната – във всеки случай поне до момента, в който спасителният чадър може да се намеси.
Сега очакваме да видим, каква роля ще изиграят и противоречията в управляващата германска коалиция в Германия, както и тези между управляващи и опозиция. В страната с най-развитата икономика в Европа се очертава в сравнително близко време политическа криза и промяна – както на федерално ниво, така и в най-стабилната икономически провинция Бавария, където ХСС след десетилетия на власт несъмнено ще бъде изпратен в опозиция.
Илия Галчев,
Iliaganchev.blog.bg
