Автор: Любослава Русева
„Да вървим да живеем! – предложи Доган. И го ударихме на живот.
Арена ни бе нощният бар на хотел „Родина“. Още с влизането си в него открихме, че тази „родина“ е всъщност вилаетът Доганов. Посрещнаха ни салтанатите на управителя, на цяло ято от сервитьорки, изсипа се върху масите (най-хубавите, разбира се, баш на ачик!) цялото богатство на рая. (…)
…Балерините, както се е полагало за балерините на всеки султан, постепенно превръщаха бара в харем. (…)
Нощта завърши призори в дома на Доган… В дома ни посрещна неколкомесечен доберман, красиво, расово кученце. Красиво, но бе сторило грешка. Не помня каква, кучешка грешка, гледаше виновно и жалостиво, посягаше да близне ръка на стопанина си… Грешките се наказват, отвърна му той.
Изхлузи бавно колана си, сгъна тежката му кожа на две и раздаде възмездие…“
От книгата „Лъжата, Жан, Иван и другите“ на Тошо Тошев, главен редактор на в. „Труд“. Описаната случка е от декември 1992 г.
Истината все някога излиза наяве
Забелязахте ли колко години са минали от гуляя в хотел „Родина“? През това време (а то е кажи-речи целият български преход) Ахмед Доган се опияняваше от своята недосегаемост, напълно убеден, че никой не би дръзнал да оспори неговото лидерство, както и че истината как функционира ДПС някога ще излезе наяве.
Това му позволяваше комфорта да не подава данъчни декларации, да не стъпва на работа в парламента, да не се съобразява с каквито и да било правила. А, и да не плаща данък обществено мнение!
Грижливо поливаният му имидж на загадъчен и мъдър владетел, който „дава знаци“ и зад чиито нищо неказващи изречения една известна журналистка ни убеждаваше да търсим втори план, не помръкна особено, дори когато на Доган му се наложи да се легитимира във властта и да говори повече и по-конкретно.
Това очевидно дотам заслепи „големия философ“, който уж щеше да се оттегли от политиката, за да се занимава с наука, че той загуби бдителността и преценката си какво, докога и колко още може да си позволява.
Но Доган не беше сам в политането към дъното на политическата (а и личностната) си деградация. За да се случи неговата игра, той имаше нужда от съучастници и те, нека признаем, му помагаха наистина самоотвержено.
Това улесни претенцията му да се държи във властта по същия начин, по който се държеше в собствената си партия, в собствените си сараи и със собствените си хора. И тъкмо негласният консенсус, че лидерът на ДПС е над законите, че може да бъде охраняван от жандармерията, че му е позволено да вдига палати без каквито и да е обяснения, че е в реда на нещата да казва: „Да дойде, ако му стиска!“ (към Бойко Борисов, тогава все още кмет на София, но, разбирай – и към прокуратурата, ДАНС, Сметната палата, съда), създаде и отгледа едно политическо чудовище.
Фалшивият образ се пропука
Грешките обаче се наказват, както сам е забелязал Доган, докато бавно е изхлузвал колана си в далечната 1992 г. А какво освен много груба грешка е да си въобразиш, че можеш да разчиташ на познатата подкрепа, когато вече няма как да кажеш „аз съм властта, аз съм този, който разпределя порциите в държавата“?
Тези дни Доган не само „се изпусна от страх“ (по главния редактор на „Труд“). Той е бесен. Но не защото на повърхността изплува скандалният му „консултантски хонорар“ от 1.5 млн. лв., колкото заради нанесения удар от довчерашния медиен тил. Фалшивият му образ се пропука с усилията на онези, които на практика го изградиха.
Същите, които го промотираха като незаобиколим политически фактор и с които беше в отношения „по пантофи“, сами свалиха опаковката от своя продукт и се отрекоха от него. Светлините вече гаснат, а веселите балерини, които превръщаха стария бар в султански харем, започнаха да се изнасят към по-актуални питейни заведения…
Впрочем, личната (дори прекалено лична) кореспонденция между лидера на ДПС, журналистката Валерия Велева, наречена с двусмисленото „Мадам В“, и главния редактор на „Труд“ показва като в „Биг брадър фемили“ разпада на една дългогодишна връзка:
Тя изневерява, той я хваща. Тя му крещи да се маха, той сгъва тежката кожа на колана си и вдига ръка. Междувременно има скандал за пари в стилистиката на „а га яде кюфтетата“ и дори намеци за мъжка „неосъщественост“.
Когато и двете страни вече не могат да се гледат…
„Но запомни: накрая всеки трябва да си плати сметката“, извиква той, преди да затръшне вратата, а тя започва да разказва на всичките си съседки как ще го подпука в съда. Въобще класика в жанра на едно грозно приключило съжителство на семейни начала, когато и двете страни вече не могат да се гледат.
Тук обаче става въпрос за нерегламентирано съжителство и точно това прави „шоуто“ особено поучително.
Срутването на бариерата между политика и медии нанесе тежки поражения върху българската публичност, защото даде безконтролни възможности медийната картина на реалността да бъде представяна за самата реалност.
Тази подмяна позволяваше на аморалния да дава морални оценки, като етикетира „лошите“ и „добрите“ и даже съветва за кого да гласуваме. Интриги, конспирации и „реконтрадезинформации“ бяха налети в основата на така и недослучилата се българска демокрация и в на моменти организирания погром над държавността.
В резултат българската публичност започна да отхвърля като чуждо тяло смислените гласове, а нейното проветряване се превърна в почти непосилна задача. Маскирана зад думите „свободна и независима преса“, тази обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна и зависима публика, лишена от предлагане на обективност, смисъл и култура.
„Ако искам, ще си купя и летяща чиния…“
В такава анаеробна среда днес вече всеки може да се представя за каквото си поиска и, по-важното, камерите продължават да са втренчени в едни и същи хора, които отдавна трябваше да загасят лампата, да затворят вратата след себе си и наистина да си платят „цената“…
Но не говоря единствено за Доган, нито само за онези, които през годините ни сервираха циничните му изказвания като: „Аз веднъж съм се родил, искам да живея живота си, както аз го разбирам. Ако искам, ще си купя и летяща чиния.“ Говоря за всеобхватната олигархична конюнктура, чийто текущ дневен ред винаги ни е пречил да изживеем също единствения си живот тук и сега, „както ние го разбираме“. По една-единствена причина: опасният модел на нерегламентираното съжителство се възпроизвежда непрекъснато, при това все по-неприкрито, а оттам и неприлично.
Е, „да вървим да живеем“ (по Доган). Но веднага, без да чакаме да стигнем до момента, в който ще трябва да се спасяваме само с летящи чинии. Наше право, а и задължение е да разтурим гореописаната конструкция. Защото иначе ще продължат да ни се подиграват. Чудовищата, които сами си отгледахме.
Източник: в. „Дневник“
Бел.ред: Текстът е публикуван за първи път през март 2010 г. За съжаление обаче някои от основните тези в него – за връзките между медии, политици, интереси и пр., за изграждането и събарянето на имиджи – никак не са остарели, напротив. Поради което има смисъл да се прочете и сега.
