Антични гени прокобват национална трагедия, дано не и катастрофа
Миряна Башева*, в. „Сега“
Що е съвременна трагедия? Имат ли почва „Антигона“, или барем „Ромео и Жулиета“ у нас? Това е въпросът.
Трагедия се получава, ако има налице неразрешими противоречия или още антагонизми. Например: в Правец се ражда отроче от мъжки пол. Прогресивните родители, далечни близки на бай Тошо, му дават правоверното име Бесепинчо. Той расте левент. В Кривина пък едри земевладелци добиват женска рожба и в пристъп на политкоректна демокрация пияният поп скланя да я кръсти Бойкослава. Тя расте гиздавелка. А България колко е - една шебешка длан. Младите неизбежно ще се сблъскат я в библиотека, я в чалготека. Опа - любов! Ще забременеят. Ще понечат да се оженят. И ей ти го антагонизма - правешките Монтеки (антифашисти) и кривинските Капулети (антикомунисти) ги разлъчват. Бесепин и Бойкослава предпочитат смъртта. Бесепин ляга на магистралата да го прегази олигархически джип. Бойкослава се отравя насред градската чалготека с Чивас менте. „Светът не знае по-печална повест…“ (Шекспир).
Сюжетът пък за Антигона, плод и жертва на Едиповия комплекс, е прекалено обременен с фройдизъм, който в Европа отдавна е passe. Но от уж древногръцкото име на героинята лъха на оная прабългарщина, която единствено ще пребъде. Още от античността бъдещият българин душа дава да е анти-някакъв. Така, скромно и без заобикалки, се нарича и едно от претопените в прабългарския съюз племена - известните от кръстословиците древни Анти. Как нямахме късмет да наследим името им… Колко вярно щеше да звучи: Република Антиландия, автономен вилает Антистан или най-простичко: присъединен свободен щат Антия. На герба щяхме да сложим антилопа гну - толкова сме анти помежду си, та ни е гнус едни от други.
Но и тъй типични смрадливи българановски имена като Гина, Гана или Гена
могат да бъдат поантичени, за да зазвучат мощно и трагично, както подобава на европейско антагонистично общество. И тогава изпод проскубаното перо на някой наш драматург класик, например Антицанев, ще изхвръкне тъй жадуваният сценичен шедьовър „Три сестри: Антигина, Антигана и Антигена.“
Радетели на оптимистичното в нашия национален характер сигурно ще оспорят тази анти-теза като деструктивна. За целта ще посочат, че градивната представка „про“ (която е анти на „анти“) е широко застъпена в българското словообразуване. Например „проруска енергийна политика“, ще каже някой в увлечението на полемиката. „Че какво градивно има в това?“, ще попитаме ние зловещо. „Ох, исках да кажа проамериканска, ама друг път“, ще се поправи пребледнелият езиковед профан. Така механично да сглобява и прабаба знае.
Уви, речникът и животът гъмжат от противни словеса и явления,
започващи с „про“. Изобщо плоската земя България лежи на пет непотопяеми кита, които са както следва: Простак, Протеже, Провокатор, Проститутка, Просяк. Затова над Родината тегне прокоба - населението се пролетаризира, проклетата прокопсия на младите ги прокужда в чужбина, а интелигенцията е прогнила, провинциална и се пропива.
Като змия, захапала опашката си, България се вие от положителното „про-“ до отявленото „против“. Така пак стигаме до трагичното анти-начало, което е плодотворен суперфосфат за почвата на националната трагедия. Измислената участ на Бесепин и Бойкослава всеки ден безстрастно се регистрира в статистиката на младежките самоубийства. Хипотетичните братя Антиганьо и Антигиньо Балкански или влизат в парламента, за да докажат, че разединението прави слабостта, или патриархално се трепят с брадви по синорите на реституирания имотец. Сестра им, вместо да се казва Гена Димитрова (вечна й памет) и да разнася българската слава по света, се превръща в някаква Антигена и разнася българския спин от Дунав мост по цяла Европа. Фатално орисан от трагичните си гени-антигени, българинът прогресивно озверява и се превръща в антибългарин. Десетки хиляди индивидуални черни комедии доказват, че националната трагедия, уви, има богата черноземна почва у нас. Защото сами на себе си сме анти.
А от трагедията до националната катастрофа знаете ли колко е? Разстояние, колкото една човешка длан…
–––––-
* Осъвременен вариант на текст, публикуван преди 15 години в „24 часа“.
