Докато съществува финансовата олигархия, човечеството ще е под заплаха
След световната икономическа криза през 1929 г. в САЩ чрез законово предписано разделение между инвестиционните и търговските банки беше гарантирано, че с парите на вложителите повече няма да може да се спекулира. Водещите до хазарт финансови продукти, като например т.н. „деривати”, бяха забранени, а международното движение на плащанията беше регулирано чрез системата Бретън-Уудс. Подстрекателите бяха отстранени и се въведоха съответни мерки. По този начин се извърши точно това, което десетилетия по-късно бившият федерален финансов министър Пеер Щайнбрюк предложи на 15 октомври 2008 г. в една гневна реч – за съжаление без голям ефект.
Още през 1911 г. губернаторът на Ню Джерси, Удроу Уилсън, се ядосваше, че малък брой лица са заграбили американската финансова система и са поставили под контрол в собствена полза икономическите възможности на страната. Днес, точно 100 години след това, отново се случва същото. За пореден път финансовата олигархия се е загнездила в системата, произвежда нетрудови приходи за спекуланти и техните съучастници и уврежда реалната икономика. Правителства се огъват под диктата на финансовите пазари, оказвайки им идолопоклоннически респект. „Само не закачайте финансовите пазари” – такива формулировки с удоволствие произнася федералният финансов министър Волфганг Шойбле (из интервюто в „Цайт-онлайн” на 23.01.2011 г.).
Но „финансовите пазари” не са нищо друго освен икономически, правни и политически структури, които са създадени от хора. Те са резултатът от онзи подход, по който ние всички упражняваме политиката и икономиката., но не и съдбоносно необходимите за тях фундаменти. Финансовата криза не беше някакъв „нещастен случай”. Тя беше, както и много други кризи в историята, предизвикана от хора и техните действия. Тя се превърна в симптом за срив или даже отказ на системата, при която всички участващи играчи – инвестиционни банки, търговски банки, частни длъжници, рейтинг-агенции, икономически одитори и политици – играха заедно! Само една от тези групи да се беше отдръпнала от организираната лудост (като например в американския пазар на имоти или при секюритизираните и структурирани продукти), не би се достигнало до тази катастрофа. Всички споменати участваха!
Кризата на еврото, въз основа на създадената от хора погрешна конструкция на европейската валута в сегашната й форма, също беше предвидена, и то във време, когато еврото още го нямаше (“The Euro and the Future of the EU”, New York, American Council on Germany, Occassional Paper No.5, 1998).
Финансовият капитал понастоящем не служи вече на реалната икономика, за което още през 2008 г. Ханс Рем, шефът на SoFFin и дългогодишен президент на банката Норд-ландесбанк, настояваше, а се извиси до господар над реалното стопанство и политиката. Разбира се с последствието, че съотношенията между приходите и имуществата се раздалечиха, осигурителните системи за възраст и здравеопазване ерозираха, публичните инвестиции в образование, наука и инфраструктура изостават, а публичните блага като инфраструктура и наука все повече се превръщат в частна собственост. Това води до ситуация процъфтяващи индустриални предприятия да бъдат изсмуквани от алчни за печалби финансови инвеститори и после да бъдат захвърляни.
Има безбройни доказателства за това как финансовата олигархия вреди на нашата общност; как тя погребва нашата демокрация и променя законовите рамки в своя изгода. Ето три примера: т.н. Private-Equity дружества, правилата за собствения капитал за финансови бранш и облагането на капиталовите приходи.
Един конкретен случай, описан наскоро:
Ръководител в производството на доминиран от РЕ-дружество доставчик на автомобили разказва: В хода на финансовата криза се срути оборотът в автомобилния бранш и особено при доставчиците. Предприятието, в което посоченият ръководител работел, още преди години било поето от един финансов инвеститор и по-късно било препродадено. В края на 2010 г., когато конюнктурата отново станала привлекателна, неговото предприятие имало толкова поръчки, колкото рядко преди това. Въпреки всичко неговия работодател се видял принуден да обяви фалит, тъй като не можел да носи повече тежестта на наложените му от инвеститора дългове. Какво се случило: финансовият инвеститор, който бил купил фирмата от втора ръка, я натоварил с високи дългове, за да получи обратно бързо своето вложение. Той следователно, както става често в този бранш, се рефинансирал чрез влошаване на баланса на предприятието. Замисълът му: ако фирмата се провали, инвеститорът все още има своя капитал на сигурно място. Ако тя оживее, той притежава отново не само своя стартов капитал, но и допълнително едно функциониращо предприятие. Жалкото за споменатия ръководител е, че се случило първото.
Понятието „Private-Equity” е пропагандно понятие на финансовия бранш. По-рано тези фирми са се наричали „Leveraged Buyout Firms”, следователно – „Фирми за финансируемо изкупуване”, при които дадена компания се изкупува за сметка на дадените назаем средства – название много по-близко до реалността, но не звучи много мило! „Private-Equity” вече звучи по-добре. Подобно дружество събира инвестиционни пари и поема допълнително и чужд капитал, за да изкупи дадена фирма. Вярно е, че има и резонни РЕ-инвестиции, но горепосочените са обикновеният случай.
По този начин финансовите инвеститори вече повече от десет години в мнозинството си се занимават с това да опустошават цели направления в германската икономика. Бившият председател на ГСДП Франц Мюнтеферинг въведе за целта през 2005 г. понятието „скакалци”, с което получи голям резонанс сред населението. За съжаление ГСДП не направи нищо повече от това. Паразитиращите деяния на много финансови инвеститори и досега продължават нестихващо.
Трябва да се каже, че РЕ-фирмите печелят съвсем конкретно от политика, която установява правилата на играта в тяхна полза. Те примерно трябва да балансират значително по-малко от всеки индустриален концерн, докато произвеждащо предприятие или банка са принудени съгласно правилата IAS и Базел-2, да балансират все по-краткосрочно и все по-детайлно. Освен това даден финансов инвеститор получава по-бързо и значително по-евтино кредит, отколкото едно произвеждащо предприятие.
Вярно е, че основа на пазарно-икономическия ред е собственият капитал. Който вкара много собствени пари в дадена фирма или в инвестиционен бизнес и отговаря за това, ще се държи по правило много по-отговорно от някой, който работи преди всичко с чужд и зает капитал. Но финансовата олигархия направи необходимото, щото тъкмо инвестиционните банки и спекулативните финансови дружества, едва ли имайки някакъв собствен капитал, почти неограничено да могат да спекулират с чужди пари. Това обстоятелство също много добре се обвързва чрез лобистите им и послушните политици в законов вид.
Например банките, съгласно правилата Базел-2 и Базел-3, трябва да имат налични проценти от „основен капитал” (който е на разположение продължително време) 5%, 7% или повече. На пръв поглед това звучи добре, но е точно врата за нашествие за господата от спекулацията. Причината е, че „основният капитал” е разтегливо понятие. Само рисково натоварените активи като инвестиции и кредитни задължения трябва да бъдат обезпечени с основен капитал. А какво е това „рисково натоварен“ браншът по целесъобразност определя до голяма степен сам. Например държаните заеми „ААА” се считат за безрискови и не трябва да бъдат обезпечени със собствен капитал.
Като следствие от казаното Дойче банк например има по-малко от 2 % собствен капитал в баланса си! Следователно, ако вследствие на погрешно осъществена спекулация нейните имуществени показатели се свият под 2 %, тя теоретично би изпаднала във фалит. Но Дойче банк, като много други банки, не е загрижена, защото ако тя се провали, ще бъде спасена с пари от данъците на немските граждани. Това някои икономически специалисти наричат „социализъм за банките и финансовите институции”, т.е. икономически ред, при който банките в голяма степен са освободени от риска на спекулациите и е осигурен нетрудов приход за банки, финансови институции и свръхбогати.
Облагането на капиталовите приходи също свидетелства за коварни промени във властта, благоприятни за нетрудовите доходи и финансовата олигархия. Една почтена данъчна система би облагала всички приходи еднакво и евентуално би правила политически желани изключения, като например облагоприятстване на труда на слабозаплатените или за социални, културни и научни цели. Но повечето съвременни индустриални нации облагат понастоящем капиталовите приходи – като лихви, дивиденти и спекулативни печалби значително по-малко, отколкото трудовите доходи – в Германия например с 25 %. Трудът и социалните добавки се облагат с почти 50 %. Изводът: непродуктивните доходи се благоприятстват, продуктивният труд се поставя в неравностойно положение.
Никой нищо не е предприел срещу това положение досега!
Напротив, през 90-те години „модерните” социал-демократически правителства влязоха в нездрав съюз с финансовата олигархия.
В Англия социал-демократическият финансов министър Гордън Браун в кабинета на Блейър намали облагането на капиталовия доход на 18 %.
В Германия червено-зелената коалиция под ръководството на Герхард Шрьодер и Йошка Фишер изигра подобна фатална роля.
Същото се разигра и в САЩ при демократа Бил Клинтън.
Навсякъде политиката капитулира пред финансовата олигархия. На 20 юни 2011 г. финансовите министри на ЕС дотираха с 500 милиарда евро постоянния фонд за спасяване на еврото, който трябваше да замени дотогавашния евро-спасителен фонд след 2013 г. Евро-страните ще дадат гаранции за Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ) над 620 млрд. евро и ще платят пряко 80 млрд. Делът на Германия от тази сума е 22 млрд. Седем месеца преди това Меркел беше казала следното: „Спасителният чадър не подхожда за дългосрочен инструмент, защото той изпраща на пазарите и страните-членки грешен сигнал и поощрява опасно поведение на очакване.”
Д-р инж. Илия Ганчев, Регенсбург
Източник: Iliaganchev.blog.bg
