„Чувството е особено, не е непременно мрачно. Но е внезапно осъзнаване, че животът се изплъзва и някои неща няма никога да ти се случат по ред причини – лични, географски, политически“, казва писателят Георги Господинов
– На фестивала „Аполония” четохте откъси от втория си роман „Физика на тъгата”, който ще излезе до края на годината. Стана ясно, че заигравате с мита за Минотавъра и Лабиринта. Защо?
– Тема на романа е способността да съчувстваме на другите, да се вселяваме в тях през травматични чувства като тъга и болка. Става дума и за Минотавъра, но той не е онова чудовище, което знаем от митовете, а изоставено 2-3-годишно дете. Затворено в мазето така, както всеки от нас е бил или се е чувствал изоставен някога. Момчето, което води разказа, е със свръхразвита емпатия. То се идентифицира с другите, в това число и с Минотавъра. Вживява се в него и го усеща близък. Самата книга също е лабиринт от истории, понякога може да се изгубиш из коридорите й, затова на места е нужна нишката на Ариадна. Конструкцията е особена, романът е шантав, направен от паралелни коридори, от неща, които са се случили наистина и които биха могли да се случат.
– Как стигнахте до това заглавие?
– Неотдавна ме поканиха на литературния фестивал в италианския град Мантуа – това е мястото, където Шекспир праща Ромео на заточение. Четох свои неща в църква от XV век, участвах и в любопитния проект за европейски речник. В него писатели от различни страни дават любима дума на своя език, която обясняват в кратък текст. Аз пратих „тъга”. Думата е кратка, чувството дълго, а заради „ъ” и „г” сякаш преглъщаш, докато изричаш „тъга”. Така дойде и заглавието „Физика на тъгата”.
– Друг автор беше ли избрал „тъга”?
– Не, поне в това издание. Освен това думата, а и чувството са различни на различните езици. Тъгата винаги е трудно преводима. В българската тъга има копнеж по нещо, което не се е случило. Няма и да се случи. Чувството е особено, не е непременно мрачно. Но е внезапно осъзнаване, че животът се изплъзва и някои неща няма никога да ти се случат по ред причини – лични, географски, политически. Да, може би българската тъга е непреводима.
– Тъгата типично славянско чувство ли е?
– Анджела Родел, преводачката на английски, веднъж ми каза, че неин колега от САЩ има докторат върху непреводимостта на думата „тъга” в нейната славянска концепция. В тъгата има и география. Във „Физика на тъгата” става дума и за миграция на тъгите. В някой следобед можеш да усетиш тъга, която идва от друго време и от други места. Тъгата има и агрегатно състояние – то е течно или летливо, лесно изпаряващо се. Тъгата е и част от природата в крайна сметка.
– Наскоро се навършиха десет години от трагедията на 11 септември в САЩ. Как интерпретирате това тъжно събитие сега?
– Философи и културолози отбелязват, че след атентатите от 11 септември 2001-а има връщане към галериите, концертните зали, към класиката и изкуството изобщо. Навлизаме бавно в епоха на посткарнавално живеене и тъга по изгубената цялост на света отпреди. Сякаш човек иска да се върне назад към неща по-сигурни и трайни. Светът се връща към историческото си детство, така, както всеки човек в тревожни времена бяга към личното си детство. Има две посоки на бягство, ако сегашното тук и сега те тревожи – към бъдещето и към миналото. Струва ми се, че бъдещето все по-бързо се изчерпва като място за спасение. Преди две години бях писал в едно есе, че залежите от смисъл изтъняват по-бързо от нефтените. Това ще бъде проблемът на сегашното и следващото десетилетие, с това ще трябва да се справяме. Набавяне на смисъл, съчувствие, любопитство към другия, емпатия – това може да прави добрата литература. А защо не и науката? Защо физиката да не се занимава с елементарните частици на тъгата?
– В България излязохме ли от детството си?
– Детство и инфантилност са различни неща. Не е нужно да излизаме от детството, важно е да напуснем инфантилността си. В прекрасния си текст „Що е Просвещение” Кант казва как човечеството още не е излязло от непълнолетието, което само си е причинило. В някаква степен в подобна ситуация сме и ние. Освен всичко друго социализмът ни държа дълго време в особена инфантилност. Живееш в подреден свят, който не е най-щастливият, но хората понякога предпочитат леснотата на тази подреденост, а това покварява, отнема ти волята за избор. От друга страна, винаги съм бил против лесните избори, ценя колебанието. Героят във „Физика на тъгата” от колебанието си строи лабиринти.
– Какво се случва с колебаещия се човек?
– Харесвам колебаещия се човек. Той е опозиция на всичко, което се случва днес бързо, директно и агресивно, на това, което искат медиите и рекламата. Меланхолният, колебаещият се, тъжният човек е противоотровата на лесните медийни и пазарни внушения от типа на „Вземи на мига”, „Бъди себе си”. Не понасям това „Бъди себе си”. Впрочем масовата консумация не ни прави различни, прави ни еднакви, това е парадоксът. По-склонен съм да вярвам на другата версия – да сменим бързината на медиите с бавността на литературата, мисленето, колебанието, тъгата. Не е грешно човек да е тъжен. Вярно, никой не продава тъжни мерцедеси, но нека съм старомоден.
– Ще гласувате ли на изборите, или се колебаете?
– Покрай романа щастливо „проспах” последните няколко месеца. Обикновено гласувам, вероятно и сега ще го направя. Ще проследя как се държат кандидатите, какво четат. Знам един от тях, който със сигурност чете книги. Чудя се защо журналистите, когато правят интервюта с тези кандидати, не ги питат какви книги четат. Четящият човек не е подлец, както казва Бродски. По моята класификация четящият човек е колебаещ се човек. А колебаещият се човек не става диктатор.
– Вас не ви ли ухажват за лице на някоя партия?
– Отказвал съм, защото писането само по себе си е достатъчна власт. Усещането за независимост е важно условие за пишещия човек. Никоя власт не може да ти го даде. Давам си сметка, че това е лукс, но предпочитам да остана при литературата.
– Известно е, че симпатизирате на сините. Според вас какво пречи на обединението им?
– Приемам го като личен проблем. Мисля си, че е защото не сме се научили на съпротива, на устойчивост в съпротивата. Хората, които се противопоставяха на властта преди 1989-а и продължиха да й се противопоставят след това, са много малко. У нас отсъства съпротивата с име и тяло, имаме предимно разказване на вицове в кухнята. И липсата на подобни примери в новата българска история дава отражение върху всичко, което не се случи след 1989-а. В това число и със синята опозиция. Човек трябва да се съпротивлява на изкушенията. Най-трудното нещо в българския преход беше да кажеш „не ща!”. Да си устойчив в съпротивата си в продължение на години. През 90-те все още имаше ясни граници, а днес всичко може.
– Преди години съставихте „Инвентарна книга на социализма”, а в понеделник се открива музей на тоталитарното изкуство, какво трябва да има в него?
– Всъщност в името на музея от думата “тоталитарно” се бяга. Дано този музей не бъде просто едно депо, в което са събрани монументални бетонни паметници и картини от онова време. Което само ще възроди тяхната монументалност. Къде е дистанцията, как оценяваме и как се разграничаваме от тези неща? Музеят не е само пространство, той изисква работа с паметта. Не ми се иска този музей да го има просто защото и ние трябва да имаме подобно място, да се отчетем. Къде остава обаче контекстът, цензурата, поръчковостта, дирижирането на изкуството от онова време? Къде остава опаката страна на социализма – не картините на светлото бъдеще, а всекидневието с неговите дефицити и травми, с неговите малки и големи унижения. Не съм против този музей, но и с него оставаме без музей на социализма.
Интервю на Елена Кръстева,
в. „Монитор“
