Коментарът няма да е на политическа, а на културна тема, защото днес (19 септември – бел.ред.) има едно голямо културно събитие – открива се музеят на социалистическото изкуство. Най-после културната общественост дочака този празник, каза Бисера Йосифова по Националното радио и добави: „За да се осъществи такава идея за такъв музей на социалистическото изкуство, нужно е да има държавническа воля и ето, случи се. Отстоя се интересът и необходимостта от такъв музей”. Това не било музей на тоталитаризма, обиди се бившата заместничка на Божидар Абрашев, а на социалистическото изкуство, което щяло да бъде живо, докато имало социалистически идеи. Всичко това поражда у мен два въпроса: коя културна необходимост налага съществуването на музей на изкуството не на даден народ или епоха, не на творчески кръг или естетическо течение, а на идеологическа доктрина и защо тази доктрина е не някоя друга, а именно марксизмът? Да, именно доктрината на марксизма, защото социалистическите идеи са марксически. Тези, които не са марксически, са социалдемократически, но тяхното изкуство, доколкото имат обособено такова, няма да намери място в новия музей.
Терминът „социалистическо изкуство” е един от класическите примери за оксиморон наред с „бяла чернота”, „смразяваща жега”, „буйна плешивина” и „научен комунизъм”. Понятията „социализъм” и „изкуство” са несъвместими, защото, както още Аристотел ясно го е формулирал, изкуството е отражение на действителността и човешките отношения. Колкото това отражение е по-адекватно, колкото повече естетическият свят е изображение на обективния, толкова повече изкуството има право да се нарича изкуство. Изкуството на социализма не изобразява нито обективния свят, нито истинските отношения между хората, нито техните истински духовни преживявания. То е измислено отражение на измисления свят и изродливите човешки отношения такива, каквито ги вижда марксизмът-ленинизмът или каквито на него му е изгодно да ги виждат хората. Произведенията на това „изкуство” са кухи чучела, създадени от „творци” със съмнителна интелигентност и объркани естетически критерии или от лицемерни нагаждачи, мъчещи се да спасят кариерите си там, където социалистическите идеи притежават и държавната власт. Социалистическото „изкуство” е процес, при който псевдотворци се изливат пред псевдопублика и сами не вярват в това, в което публиката се преструва, че вярва. Социалистическото „изкуство” е еманацията на зловредната марксическа идеология и на престъпното й посегателство срещу морала на трудовите хора. То прави хората нещастни, защото ги откъсва от истинските им ценности за сметка на болни илюзии. Това „изкуство” няма стойност, защото е неискрено – накратко казано: такова изкуство няма.
Защо това „изкуство” не се разглежда като част от модернизма, а му се отделя специално внимание и му се правят тематични музеи? То също като модернизма би трябвало да е отражение на преосмислянето на ценностите в епохата на урбанизация и индустриализация от края на ХІХ и началото на ХХ век. Може би България, двукратната кандидатка за шестнайсета съветска република, почита социалистическото „изкуство” поради същия сантимент, който я влече да празнува рождения ден на Тодор Живков. А може би социалистическото „изкуство” е толкова любимо на мнозина, защото то е изкуство на малкото съпротивление. То не възвисява простия човек до себе си, а слиза на неговото ниво, претендирайки, че въпреки всичко е възвишено. То е като чалгата. Но чалгата не изисква да си предан на идея, класа или партия. Чалгата е семпла, без претенции за безсмъртност и идеологическа правилност. Ако прибавиш тази претенция към нейната лесна смилаемост, ще получиш социалистическо „изкуство”.
Питам се обаче, защо „държавническата воля” да се увековечи изкуството на социализма се прояви именно сега, когато България е уж интегрирана в Западната цивилизация и се управлява от уж дясно правителство? Защо не се създаде музей на комунизма и тоталитаризма, който да покаже безумието на идеологическия терор върху духовността, а се създаде музей на „социалистическото изкуство”, който да го прославя? Може би защото експонатите биха били едни и същи. И сега в центъра на експозицията са паметникът на Ленин и голямата петолъчка от партийния дом, но сега им се възхищаваме, защото са „изкуство”. А щом им се възхищаваме, ще ни е трудно да ги съдим, нали?… И ето тук коментарът от културен, рязко става отново политически: с прискърбие трябва да установим, че политическият избор у нас вече е сведен до две възможности, до това дали да се кланяме на паметника на съветската армия и на Бузлуджа или да посещаваме музея на социалистическото изкуство и родното място на Тодор Живков. Но, в крайна сметка, важното е да не спира да кипи културният живот. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Полезни (и приятни) връзки:
Интервю на проф. Велислав Минеков
Интересен паралел в блога ExtremeCentrePoint
Колекция соц. изкуство на ЦК на БКП (в. „Капитал”)
Иван Стамболов,
Sulla.bg
